О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
София, 27.02.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1099/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. П. А. от [населено място] и „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 2972 от 17.12.2018 г. по в. гр. д. № 4310/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторката-ищца К. П. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, І-4 състав решение № 1804 от 22.03.2018 г. по гр. д. № 9358/2015 г. за отхвърляне на предявения от нея срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 229 КЗ (отм.) за разликата от 30 005.50 лв. до пълния претендиран размер 35 565.12 лв., както и в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11 414.66 лв., представляваща лихва за забавено плащане на сумата 35 565.12 лв. за периода от 13.01.2012 г. до датата на завеждане на исковата молба – 05.03.2015 г.
В касационната жалба на ищцата се поддържа, че в атакуваните му части въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Развити са подробни съображения срещу извода на решаващия състав, че ответният застраховател не е изпаднал в забава за плащане на застрахователното обезщетение, тъй като не е бил уведомен за извършеното от ищцата плащане на присъдената в полза на третото увредено лице сума. Според касаторката, този извод е резултат от неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 224, ал. 1, изр. 2 КЗ (отм.) като предвиждаща задължение на застрахования да уведоми застрахователя за всяко от изброените в текста събития (узнаване от застрахования на обстоятелства, които биха могли да доведат до ангажиране на гражданската му отговорност, предявяване на иск срещу застрахования, извършване на плащане от застрахования), независимо дали другите събития вече са се осъществили. Изразява становището, че доколкото застрахователят е бил привлечен като трето лице-помагач в производството по ангажиране на отговорността й, същият следва да се счита за уведомен за всички извършени в този процес действия, включително и за внесената по сметка на ВКС гаранция за спиране изпълнението на решението по в. гр. д. № 24/2013 г., а също и за превеждането й по изпълнителното дело след влизане в сила на това решение.
Като неправилен касаторката преценява и изводът на въззивната инстанция, че в дължимото й застрахователно обезщетение не следва да се включват разноските, направени от нея в процеса за установяване на гражданската й отговорност, а само разноските, които тя е заплатила на третото увредено лице. Счита, че в тази връзка въззивният съд неоснователно е тълкувал стеснително разпоредбата на чл. 224, ал. 4 КЗ (отм.).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е заявено на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По съображения, че липсва задължителна и казуална практика на ВКС, касаторката К. П. А. поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е разрешаването са следните въпроси: „І. Включва ли застрахователното обезщетение по чл. 229 КЗ (отм.) и мораторните лихви за забавено плащане на сумата, изплатена от застрахования на увреденото лице до предявяване на иска, в случай, че застрахователят е бил уведомен за процеса между увреденото лице и застрахователят е бил привлечен в процеса като трета подпомагаща страна; У. в чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) съюз „или“ как следва да се тълкува: като възможност на застрахованото лице еднократно да уведоми застрахователя за едно от посочените в този текст събития или като задължение на застрахования винаги, когато се осъществи кое да е от тези събития, независимо дали другите събития са се осъществели; ІІ. Застрахователят дължи ли заплащане до размера на застрахователната сума разноските по дела, които застрахованият е направил по дела за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса и които разноски е направил самият застрахован за собствената си защита и процесуално представителство в процеса срещу него; Или, включва ли застрахователното обезщетение по чл. 229 КЗ (отм.) разноските, които застрахованият е направил за собствената си защита и процесуално представителство по дела за установяване на гражданската му отговорност, когато застрахователят е привлечен в процеса“.
Касаторът „Дженерали Застраховане“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на ищцата К. П. А. на основание чл. 229 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение в размер на сумата 30 005.50 лв., като счита същото за неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че претенцията не е погасена по давност. Развива подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество теза, че началото на 5-годишния давностен срок е застрахователното събитие, което в случая е причиняването на деликта (допуснато от нотариус К. А. на 10.11.2008 г. неизпълнение на задълженията й по чл. 25, ал. 1 ЗННД), а не предявяването за пръв път на претенция за обезщетение от увреденото лице, както е приел въззивният съд.
Като значими за изхода на делото посоченият касатор поставя въпросите: „1. За възможността на съда да постанови решение, което е в противоречие с договореностите между страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях; 2. При тълкуване на неясни уговорки в договор, следва ли съдът да изследва действителната воля на страните и допустимо ли е съдът да преценява уговорката сама за себе си или следва да тълкува уговорките във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 28 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г. на ІV г. о. и решение № 79 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. (за първия въпрос) и решение № 102 от 01.08.2017 г. по т. д. № 50254/2016 г. и решение № 156 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 6042/2015 г. (за втория въпрос).
Ответницата по тази касационна жалба К. П. А. оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение, по съображения в писмен отговор от 15.04.2019 г.
Ответникът по касационната жалба на К. П. А. – „Дженерали Застраховане“ АД – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между ищцата К. П. А., в качеството й на нотариус с рег. № 472 на НК, и ответника „Дженерали Застраховане“ АД е налице валидно сключен договор за застраховка „Професионална отговорност“ по полица № 130208000452 от 19.11.2010 г.; С влязло в сила на 09.12.2013 г. решение по гр. д. № 2498/2011 г. на Пловдивски окръжен съд ищцата К. П. А., в качеството си на нотариус, е осъдена на основание чл. 73, ал. 1 ЗННД във връзка с чл. 45 ЗЗД да заплати на М. И. Н. сумата 24 006 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на задълженията й по чл. 25 ЗННД, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 09.09.2011 г. (датата на предявяване на исковата молба) до датата на окончателното плащане; Решението, с което е ангажирана гражданската отговорност на ищцата, е постановено при участието на „Дженерали Застраховане“ АД като трето лице-помагач на същата; На 25.02.2014 г. ищцата К. П. А. е заплатила напълно на увреденото лице М. И. Н. присъденото й обезщетение за имуществени вреди, ведно с лихвата върху него, считано от 09.09.2011 г. до датата на плащането, както и съдебните разноски, за които е била осъдена; На 13.01.2012 г. К. П. А. е уведомила застрахователя за предявения срещу нея иск за ангажиране на деликтната й отговорност за извършени действия при изпълнение на служебните й задължения, но до подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото производство, не го е уведомила, че е изплатила на увреденото лице присъдените му обезщетение, лихви и разноски; Във връзка с допуснатата небрежност при изпълнение на служебните й задължения при изповядване на сделката по н. а. № 147/10.11.2008 г. за покупко-продажба на апартамент в [населено място], срещу ищцата К. П. А. е било образувано дисциплинарно дело № 3/2010 г. на Дисциплинарната комисия при Нотариалната камара на Република България, което обаче впоследствие е било прекратено с влязло в сила решение; За това производство ищцата не е уведомила застрахователя „Дженерали Застраховане“ АД.
Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция за погасяване по давност на претенцията за застрахователно обезщетение. Съобразно индивидуално договорените между страните условия (т. 68.5. от Общите условия, т. 2 от Раздел ІІ „Покрити рискове“ и т. 68.3.), в сключения между тях договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност“ по клауза 02, инкорпориран в полица № 130208000452 от 19.11.2010 г., със срок на покритие от 22.11.2010 г. до 21.11.1011 г., с посочена в полицата ретроактивна дата 22.11.2004 г., решаващият състав е приел, че в конкретния случай застрахователят се е задължил да отговоря на принципа „claim-maid-basis“, като за този конкретен договор приложимото понятие за „застрахователно събитие“ е предявяването за пръв път на претенцията за обезщетение от увреденото лице срещу застрахования. Или, застрахователното събитие следва да се счита настъпило на 09.09.2011 г., когато претенцията на увреденото лице е предявена по исков ред против ищцата. С оглед на тази дата, е направен извод, че 5-годишната давност по чл. 197 КЗ (отм.) не е изтекла към датата на предявяване на настоящия иск – 05.03.2015 г.
Като неоснователни въззивният съд е преценил и възраженията на ответния застраховател, базирани на разпоредбата на чл. 211 КЗ (отм.) и по-конкретно – за неизпълнение на задължението на ищцата по чл. 43.1 от Общите условия – неизпълнение на нормативно определените изисквания при осъществяване на застрахованата професионална дейност, както и на задължението по т. 43.3.2 във вр. с т. 44 от ОУ – да уведоми застрахователя в 7-дневен срок за воденото срещу нея дисциплинарно дело № 3/2010 г. на Дисциплинарната комисия на НК по сигнал на увреденото лице М. И. Н..
Неоснователността на първото от посочените възражения е аргументирана с обстоятелството, че причинените на лицето М. И. Н. вреди са настъпили в резултат на проявена от ищцата небрежност при изпълнение на служебните й задължения, което е установено в мотивите по влязлото в сила решение по гр. д. № 2498/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, т. е. не се касае за умишлено причиняване на вредите, а съгласно изричната уговорка в чл. 2 от Раздел ІІ „Покрити рискове“ от ОУ вредите, причинени вследствие небрежност, са предвидени като покрит риск по застраховката.
Неоснователността на второто възражение е мотивирана с липсата на причинна връзка между неизпълнението на задължението на ищцата да уведоми застрахователя за образуваното срещу нея дисциплинарно производство и настъпването на застрахователното събитие, респ. неуведомяването на застрахователя за дисциплинарното дело да е довело до увеличаване на размера или разширяване обхвата на вредите, или да се явява препятстващо доказването им. Още повече като се отчете фактът, че дисциплинарното производство е било прекратено поради изтекъл преклузивен срок, т. е. без произнасяне по същество и установяване на дисциплинарно нарушение.
По отношение обема на отговорността на застрахователя въззивният съд е приел, че съгласно чл. 223, ал. 2 и ал. 3 КЗ (отм.) дължимото застрахователно обезщетение по чл. 229 КЗ (отм.) обхваща заплатеното от ищцата обезщетение на увреденото лице за претърпените от него имуществени вреди, лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования за периода от момента на съобщаването на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), както и разноските по воденото дело, присъдени в тежест на застрахования. Поради това, претенцията е счетена за основателна до размер на сумата 30 005.50 лв.
Решаващият състав не е споделил становището, че в застрахователното обезщетение следва да бъдат включени и разноските, които самият застрахован е направил във връзка с воденото срещу него дело за ангажиране на гражданската му отговорност (сумата 5000.89 лв.). Макар в т. 4 от раздел „Покрити рискове“ от ОУ да не е конкретизирано дали се касае само за разноските, които застрахованият е осъден да заплати на увреденото лице или покритието обхваща и разноските, направени от самия застрахован, с оглед съдържащото се в тази разпоредба препращане към „застрахователното обезщетение по т. 2“, съставът е приел, че същата следва да се тълкува стеснително във връзка с предвиденото в т. 2, че „застрахователят се задължава да обезщети увредените от застрахования трети лица до размера на сумите, които застрахованият е длъжен да заплати“. С оглед на това е направен извод, че разноските, които застрахованият е направил за собствената си защита и процесуално представителство по предявения срещу него иск, не съставляват вреди, претърпени от третото увредено лице, за които то трябва да бъде обезщетено, нито застрахованият е длъжен да ги направи, поради което същите са извън обхвата на отговорността на застрахователя.
Като изцяло неоснователна въззивният съд е преценил акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва за забава върху изплатената от ищцата сума на увреденото лице за периода от 13.01.2012 г. (т. е. от уведомяването на застрахователя за предявения срещу ищцата иск) до датата на предявяване на настоящата искова молба. Изразено е разбирането, че вземането за застрахователното обезщетение възниква в патримониума на застраховането лице едва с факта на извършеното от него плащане, поради което настъпването на този правопораждащ факт на общо основание следва да бъде съобщено на застрахователя, за да бъде поставен същият в забава да изпълни задължението си по чл. 229 КЗ (отм.). Съдът е посочил, че именно в този смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), като употребеният в нея съюз „или“ следва да се тълкува не като възможност на застрахованото лице еднократно да уведоми застрахователя за едно от посочените в този текст събития (узнаване от застрахования на обстоятелства, които биха могли да доведат до ангажиране на гражданската му отговорност, предявяване на иск срещу застрахования, извършване на плащане от застрахования), а като задължение на застрахования, което възниква винаги, когато се осъществи кое да е от тези събития, независимо дали другите събития са се осъществили.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационното обжалване.
На първо място, касационният контрол не може да бъде допуснат по въпросите, поставени от касаторката-ищца К. П. А.. Общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело, е осъществено само по отношение на част от тези въпроси, а именно – по въпросите по т. І от изложението, свързани с дължимостта на лихви за забава върху изплатеното от ищцата обезщетение на третото увредено лице за периода от уведомяване на застрахователя за образуваното срещу нея производство до датата на образуване на настоящото производство, т. е. въпросите, свързани с тълкуването на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.).
По отношение на останалите въпроси – тези по т. ІІ от изложението, посоченото изискване не е изпълнено. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросите, свързани с включването в застрахователното обезщетение на съдебните разноски, които е направила застрахованата ищца в образуваното срещу нея производство за ангажиране на гражданската й отговорност, са относими именно към обсъждането на събраните по делото доказателства. По-конкретно, изводът на въззивния съд, че посочените разноски не следва да бъдат заплатени от застрахователя е направен в резултат от обсъждането на текстове от Общите условия към сключения между страните договор за застраховка, т. е. касае се за преценка и тълкуване на конкретно писмено доказателство по делото с цел изясняване действителната воля на страните относно обема на поетата от застрахователя отговорност. Правилността на тази преценка е предмет на самото касационно производство, но не и основание за допускането му.
Макар и релевантни за изхода на делото, въпросите по т. І от изложението на касаторката К. П. А. също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение: точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване; правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; това основание е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Наличието на посоченото основание е аргументирано от касаторката с твърдението за неяснота на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) и с липсата на практика на ВКС по приложението й.
Следва да се отбележи, че сама по себе си, липсата на формирана практика на касационната инстанция във връзка с прилагането на определена норма не означава автоматично, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. От друга страна, настоящият състав не споделя становището, че разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от отменения Кодекс за застраховането е неясна и се нуждае от тълкуване с оглед точното й прилагане. Напротив, напълно ясно и недвусмислено в нея е установено изискването към застрахования да съобщава не само обстоятелствата, които могат да доведат до възникване на гражданска отговорност, но и обстоятелствата, свързани с нейната реализация, каквито са предявяването на иск срещу застрахования и съответно извършено от него плащане.
На второ място, поставените от касатора-застраховател въпроси също не обосновават допускане на касационното обжалване, тъй като не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. В действителност, въпросите представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, съответно – за необоснованост (въпрос № 1) и за противоречие с материалния закон (въпрос № 2). В тях се съдържа оценката на самия касатор, че решението е постановено „в противоречие с договореностите между страните в сключения между тях договор“, че съдът не е изследвал действителната воля на страните и че е тълкувал неясните уговорки сами са себе си. Проверката на тези твърдения може да се осъществи само при вече допуснат касационен контрол, но същите не са основание за допускането му.
Отделно от това, следва да се посочи, че твърденията на касатора не кореспондират с фактите по делото. Видно от мотивите на обжалвания акт, изводът на въззивния съд за това кое в случая е застрахователното събитие (с оглед преценката за изтекла погасителна давност по чл. 197 КЗ (отм.), е направен след изключително задълбочено обсъждане на счетените от съдебния състав за релевантни към този въпрос клаузи от Общите условия към застрахователния договор. Следователно, не би могло да се приеме, че е налице и противоречие с цитираната практика на ВКС.
Поради всички изложени съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2972 от 17.12.2018 г. по в. гр. д. № 4310/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: