О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 05.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 447/2017
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. Ж., [населено място] срещу решение № 2172 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 3545/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, 9 състав решение № 3184 от 15.04.2016 г. по гр. д. № 8281/2015 г. за отхвърляне на предявения от касаторката срещу Застрахователно дружество [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226 КЗ (сега отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 13.05.2014 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над 100 000 лв. до пълния претендиран размер от 250 000 лв.
Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното й оплакване е във връзка с присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че в противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/1968 г. решаващият състав не е обосновал определеното обезщетение с реално претърпените душевни мъки и страдания от загубата на баща й, като по този начин е игнорирал установените по делото релевантни факти.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, допускането на касационното обжалване е аргументирано с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на съда в мотивите на решението да обсъди всички събрани по делото доказателства и заявените от страните доводи и възражения и по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В подкрепа на твърдението за противоречие със задължителната съдебна практика касаторката се позовава на ППВС № 4/1968 г. и на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът – Застрахователно дружество [фирма], [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 16.02.2017 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с която искът на Д. Ж. Ж., [населено място] по чл. 226 КЗ (сега отм.) е уважен за сумата 100 000 лв. и е отхвърлен за разликата до 250 000 лв., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно осъществяването на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Застрахователно дружество [фирма], [населено място] за причинените на ищцата неимуществени вреди като резултат от смъртта на баща й Ж. Ж. при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 13.05.2014 г. по вина на водач на автомобил, застрахован за риска „Гражданска отговорност” в ответното дружество. Приел е като справедливо определеното обезщетение от 100 000 лв., с оглед на това, че Д. Ж. Ж. е пълнолетна и живее и работи в друг град. Позовавайки се на свидетелските показания, въззивният съд е счел, че не е доказана такава тежест и интензивност на неимуществените вреди, търпяни от ищцата, които да обосноват завишаването на обезщетението.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касаторката въпроси са от значение за изхода на конкретния спор и поради това за осъществена следва да се приеме общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На първо място, липсва твърдяното противоречие с цитираните решения на ВКС относно процесуалноправния въпрос за задължението на съда да вземе предвид всички събрани по делото доказателства и да обсъди направените от страните доводи и възражения. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, в мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е произнесъл по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения, като е основал фактическите си и правни изводи само на приетите по делото доказателства. Следва да се отбележи, че твърдението на касаторката за допуснато нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК представлява по своята същност оплакване за неправилност на въззивното решение, което е относимо към касационните основания по чл. 281 ГПК, но не може да бъде преценявано в производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД: Съгласно трайната съдебна практика, обстоятелствата, имащи значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, са различни за всеки отделен случай, което води и до различен размер на обезщетението. В случая, при постановяване на обжалвания акт решаващият съд се е съобразил с указанията по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, относими към преценката за обема на претърпените от ищцата неимуществени вреди и съответно за размера на дължимото за тях обезщетение. Що се отнася до правилността на извършената от съда преценка, то този въпрос не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относим към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационен контрол по чл. 281, т. 3 ГПК.
Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2172 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 3545/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Ж. Ж., [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5 да заплати на Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: