О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 29.03.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 30/2017 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. Д. от [населено място] против определение № 3695 от 03.11.2016 г. по ч. гр. д. № 2253/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-8 състав определение от 30.03.2016 г. по гр. д. № 5235/2014 г. С първоинстанционния акт е върната подадената от А. Б. Д. искова молба вх. № 127856/31.10.2014 г. и е прекратено производството по предявените с нея инцидентни установителни искове против първоначалния ищец [фирма] и е оставено без разглеждане искането за допускане на обезпечение по тези искове чрез спиране изпълнението по изп. д. № 20147900400633 на ЧСИ Р. М., рег. № 790 при КЧСИ.
Частната касаторка поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като въззивният съд е приел недопустимост на предявените от нея инцидентни установителни искове, без да отчете обстоятелството, че този въпрос вече е бил решен с влязло в сила определение от предходен въззивен състав. Релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт. Изразява несъгласие с извода, че липсва правен интерес от предявените от нея искове, доколкото с тях се цели установяване на факт, а не на правоотношение, както и че предметът им съвпада изцяло с предмета на първоначалния иск с правно основание чл. 422 ГПК. Счита, че поради съществуващия между нея и [фирма] извънсъдебен спор относно размера на дължимата възнаградителна лихва по процесния договор за кредит е налице правен интерес да бъде установено, че кредитното правоотношение съществува при условията, уговорени в чл. 9, ал. 2 от договора при неговото сключване, а не при последващите му едностранни изменения. В частната касационна жалба са развити оплаквания и срещу отказа на съда да допусне поисканото обезпечение на инцидентните установителни искове.
Като обуславящи допускането на касационното обжалване са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е да се пререшава въпросът за допустимостта на иск, след като веднъж вече въззивната инстанция е постановила, че е допустим и подлежи на разглеждане по същество; 2. Ако указанията на първоинстанционния съд по редовността на насрещния иск са били неправилни и вследствие на това уточненията на иначе редовната искова молба са довели до последващото й връщане, длъжен ли е въззивният съд служебно и изцяло да провери законосъобразността на обжалвания акт; 3. Обосноваването на недопустимостта на установителен иск, в качеството му на субсидиарна форма на защита, с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, не предпоставя ли пълна идентичност на защитата по този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита; 4. Правоотношение, договор или част от договор може ли да бъде предмет на самостоятелен установителен иск“. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по отношение на втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а на останалите два въпроса – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като относима съдебна практика частната касаторка посочва: решение № 1 от 05.02.2014 г. по т. д. № 35/2013 г. на ВКС, І т. о., определение № 588 от 2806.2012 г. по ч. т. д. № 361/2012 г. на ВКС ІІ т. о. и определение № 3893 от 22.11.2016г. по гр. д. № 5441/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна. Същата обаче е процесуално допустима само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за връщане на исковата молба по предявените инцидентни установителни искове. В частта, с която е потвърдено определението за оставяне без разглеждане на искането за допускане на обезпечение на тези искове, частната касационна жалба е недопустима. Съгласно изричната норма на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, определението по обезпечение на иска подлежи на касационен контрол само в хипотезата, когато обезпечението е допуснато от въззивния съд, след като същият е отменил отказа на първоинстанционния съд, каквато настоящата хипотеза не е.
По частната касационна жалба в допустимата й част:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната подадената от А. Б. Д. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] искова молба, имаща за предмет три инцидентни установителни иска, въззивният съд е споделил извода за тяхната недопустимост. На първо място, с оглед уточнението, направено от ответницата по първоначалния иск с правно основание чл. 422 ГПК и ищца по инцидентните установителни искове А. Д. с молбата й от 14.01.2015 г., решаващият състав е счел, че предявеният от същата иск е само един, а именно: да се признае за установено, че между нея и [фирма] съществува кредитно правоотношение, по силата на което кредитополучателят дължи месечни погасителни вноски, състоящи се от главница и възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит от 12.04.2007 г., която се определя по условията, уговорени в чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, а именно – като разликата между базов лихвен процент и твърда надбавка от 5.10 % минус отстъпка 0.964 %. По отношение на останалите два инцидентни установителни иска – за признаване за установено, че е настъпило условието по чл. 3.09./6/ от Общите условия за намаляване с 30% процентни пункта на пазарния индекс „E.“ и съответно изменение в уговорения лихвен процент, както и за признаване за нищожна клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора за кредит поради противоречие с добрите нрави и със закона – чл. 143, ал. 1 З. във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД – с оглед посочената уточнителна молба, е направен извод за десезиране на съда.
При така очертания предмет на инцидентния установителен иск, т. е. доколкото самото съществуване на кредитното правоотношение между страните не е спорно, а ищцата се домогва да установи, че размерът на дължимите от нея погасителни вноски е определен по начина, предвиден в чл. 9, ал. 2 от процесния договор, въззивната инстанция е преценила, че този иск касае установяването на определен факт, а не на правоотношение по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК, което го прави недопустим и липсва правен интерес от предявяването му. Изразено е разбирането, че правният интерес следва да се анализира с оглед припокриване на предмета на главния иск и на инцидентния иск, по който се формира сила на пресъдено нещо, тъй като, за да се произнесе по главния иск, съдът следва да обсъди именно елементите на съществуващото между страните кредитно правоотношение, доколкото установяването на валидно и съществуващо към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК парично вземане включва и обсъждане и произнасяне по въпроса за размера на дължимите погасителни вноски, респ. за действителността на твърдяната от ищцата по инцидентния установителен иск едностранно предприета от банката промяна на уговорките относно размера на възнаградителната лихва. Поради това, че се търси признаване към момента на предявяване на исковата молба, съдът е счел, че бъдещи действия на банката по събиране на вноски с различен от уговорения размер не могат да обосноват интерес от предявяването на инцидентния установителен иск.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваното определение да е недопустимо, в каквато връзка е първият от поставените от частната касаторка въпроси и за която касационната инстанция е длъжна да следи и служебно с оглед задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката относно допустимостта на предявения иск е в изключителните правомощия на въззивния съд, разглеждащ спора, като при извършването й същият не е обвързан от становището на предходен въззивен състав, който се е произнесъл по друга частна жалба срещу прекратяване на производството по иска. Дадените от първия въззивен състав указания, че искът е допустим, са задължителни единствено за първоинстанционния съд, но не и за следващия въззивен състав. Поради това, несъобразяването на новия въззивен състав с указанията, дадени от първия въззивен състав, не води до недопустимост на постановения от него акт и не е основание за допускане на касационното обжалване.
К. контрол не може да бъде допуснат и по останалите три въпроса, тъй като не са доказани поддържаните за тях конкретни основания. Представеното от частната касаторка определение № 3893 от 22.11.2016г. по гр. д. № 5441/2016 г. на Софийски апелативен съд не доказва твърдението й за противоречие в съдебната практика (чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК) по втория въпрос. Видно от мотивите на атакуваното определение, въззивният съд е проверил изцяло законосъобразността на обжалвания пред него първоинстанционен акт, а не се е произнесъл само по оплакванията в частната жалба, както неоснователно се твърди от частната касаторка. Следователно, не е налице противоречие с посоченото въззивно определение. Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на третия и четвъртия въпрос. В подкрепа на същото с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са представени решение № 1 от 05.02.2014 г. по т. д. № 35/2013 г. на ВКС, І т. о. и определение № 588 от 2806.2012 г. по ч. т. д. № 361/2012 г. на ВКС ІІ т. о., имащи характер на задължителна съдебна практика, доколкото са постановени по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК. Същите, обаче, не могат да бъдат преценени като релевантна за случая практика, доколкото съдържат произнасяне по въпрос, различен от поставените – даден е отговор на въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на иск за установяване съществуването на конкретно правоотношение, когато страната разполага с възможността да защити твърдяните свои права чрез осъдителен или конститутивен иск. Докато в настоящата хипотеза допустимостта на предявения от частната касаторка инцидентен установителен иск е преценявана с оглед на други обстоятелства, а именно – от една страна, с оглед на това, че инцидентният установителен иск цели установяване на факт, а не на правоотношение, което е недопустимо съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, а от друга страна – че произнасянето по главния иск по необходимост включва произнасяне и по предмета на инцидентния установителен иск.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от А. Б. Д. от [населено място] частна касационна жалба срещу определение № 3695 от 03.11.2016 г. по ч. гр. д. № 2253/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-8 състав определение от 30.03.2016 г. по гр. д. № 5235/2014 г. за оставяне без разглеждане на искането за допускане на обезпечение.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 3695 от 03.11.2016 г. по ч. гр. д. № 2253/2016 г. на Софийски апелативен съд в останалата част.
В частта, с която частната касационна жалба се оставя без разглеждане, определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг тричленен състав на Търговска колегия на ВКС в едноседмичен срок от получаване на препис от страните. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: