О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 10.04.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1327/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 276 от 31.01.2019 г. по т. д. № 2480/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-5 състав решение № 1013 от 26.05.2017 г. по т. д. № 5108/2015 г., изцяло е уважен предявеният от „ОМВ България“ ООД, [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 208, ал. 1 във връзка с чл. 200 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 67 889.18 лв. – застрахователно обезщетение по договор за застраховане на краткосрочни търговски кредити № 220805295000002 от 28.04.2005 г. за настъпило застрахователно събитие – неплащане от „Ергостранс“ ЕООД на изискуеми задължения към „ОМВ България“ ООД по договор за продажба на петролни продукти от 23.06.2011 г. по фактура № [ЕГН] от 23.12.2014 г. с остатък 12 465.39 лв., фактура № [ЕГН] от 29.12.2014 г. на стойност 13 278.86 лв., фактура № [ЕГН] от 29.12.2014 г. и фактура № [ЕГН] от 30.12.2014 г. на стойност 18 644.47 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 23.07.2015 г., до окончателното й плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради нарушение на диспозитивното начало и нередовност на исковата молба, изразяваща се в това, че в обстоятелствената й част не са индивидуализирани застрахователните събития във връзка с всяка една доставка, за която са издадени процесните фактури. Релевира оплаквания и за неправилност на акта поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като твърди, че: в противоречие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК съдът не е обсъдил и взел предвид всички заявени във въззивната жалба оплаквания; не е приложил императивни правни норми в съответствие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; допуснал е нарушение на процесуалните правила, вкл. тези за доказателствената тежест; произнесъл се е само въз основа на избрани от него доказателства, като е игнорирал други или ги е преценил превратно. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу изводите на решаващия състав за съществуването на валидно застрахователно правоотношение между страните, независимо от неговото прекратяване от ищеца, считано от 01.06.2014 г.; за наличието на настъпила за ищеца вреда и за нейния размер, както и за липсата на обстоятелства, изключващи отговорността на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.).
Освен с твърдението за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а също и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като значими за изхода на делото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателствени средства по делото, доводи и възражения на страните; 2. Длъжен ли е въззивният съд да осигури прилагането на императивни правни норми; 3. Едностранните сделки установяват ли окончателни правни последици и могат ли да бъдат оттеглени, след като са породили действието си; До кой момент може да бъде оттеглено едностранното изявление за прекратяване на застрахователна полица; Може ли да бъде оттеглено едностранно волеизявление на застрахования за прекратяване на застрахователната полица, след като е прието от застрахователя с потвърждаващо изявление, както е поискано от застрахования; Правилата на чл. 14 ЗЗД приложими ли са при едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да прекратяват права и задължения; Разпоредбите на чл. 13-14 ЗЗД приложими ли са при прекратяване на договор, в т. ч. и на застрахователен договор; 4. Приложимо ли е правилото за подзастраховане по чл. 205, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) при договор за имуществена застраховка на финансов риск, в който страните са приели застрахователят да носи процент от риска, пропорционално на платената премия; Кога се прилага правилото на чл. 205, ал. 2 от Кодекса за застраховането (отм.) при договор за имуществена застраховка на финансов риск“.
Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 222 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 5394/2013 г. на IV г. о., решение № 581 от 230.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на III г. о., решение № 36 от 19.08.2015 г. по т. д. № 4583/2013 г. на I т. о., решение № 126 от 13.07.2015 г. по т. д. № 2322/2014 г. по т. д. № 2322/2014 г. на I т. о. и решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г. о. (за първия въпрос); т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за втория въпрос); решение № 280 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1898/2015г. на IV г. о. и решение № 207 от 29.03.1985 г. по гр. д. № 1037/84 г. на II г. о. (за въпросите по т. 3). Макар основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да е заявено и за въпросите по т. 4, в подкрепа на същото не е посочена конкретна съдебна практика. За тези въпроси е релевирано също и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – „ОМВ България“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК по съображения, изложени в писмен отговор от 07.05.2019 г. Претендира разноски за настоящото производство.
Третите лица-помагачи на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД – „Ергостранс“ ЕООД, [населено място] и Ц. Г. Ч. от [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между страните е сключен договор за застраховане на краткосрочни търговски кредити № 220805295000002 от 28.04.2005 г., с подписани към него 6 добавъка, по силата на който „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, в качеството му на застраховател, се е задължил да заплати на „ОМВ България“ ООД обезщетение при настъпване на застрахователно събитие срещу заплащане на определена застрахователна премия; В самия застрахователен договор страните са дефинирали приложимите в отношенията им понятия за търговски кредит, кредитен лимит и кредитен период; уговорили са размера на кредитния лимит и възможността за изменението му; момента, в който се счита настъпило застрахователното събитие; покритите и изключени рискове; механизма за определяне на застрахователното обезщетение и условията и срока за изплащането му.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на застрахователното дружество, че не е налице валидно правоотношение по така сключения между страните договор предвид прекратяването му с тримесечно предизвестие с отправеното от застрахования уведомление изх. № 92-1443 от 04.03.2014 г., прието от застрахователя с писмо изх. № 92-2906 от 06.03.2014 г. Счел е, че с подписания на 29.06.2014 г. добавък № 6 страните са изразили изрично съгласие уведомлението за прекратяване на договора да бъде оттеглено и да бъде продължено действието на договора между тях. С оглед съдържанието на посочения добавък, решаващият състав не е споделил становището на първата инстанция, че с него страните са сключили нов застрахователен договор със съдържание, идентично с това на договора от 28.04.2005 г., а е приел, че са продължили действието на последния.
Не е възприет и доводът на застрахователя, че не е обвързан от добавък № 3 от 29.06.2007 г., тъй като същият не е подписан от надлежните негови представители. В тази насока съдът е счел за приложима презумпцията на чл. 301 ТЗ, доколкото ответникът не се е противопоставил веднага след узнаването на извършените от негово име действия. Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че самият застраховател е цитирал този добавък като действащ между страните в изпратеното до ищеца предизвестие за прекратяване на застрахователния договор (изх. № 92-4833 от 17.06.2015 г.).
За безспорно установено по делото е прието, че в обхвата на процесната застраховка се включва и търговският кредит по сключения между ищеца „ОМВ България“ ООД и „Ергостранс“ ЕООД договор от 23.06.2011 г. за доставка и продажба на петролни продукти с уговорен към релевантния за спора момент (м. 11 – м.12.2014 г.) кредитен лимит 320 000 лв., от който одобрен от застрахователя като застрахован кредитен лимит е 120 000 лв., а за разликата от 200 000 лв. в полза на „ОМВ България“ ООД е учредена банкова гаранция. Освен това, дружеството-купувач е издало в полза на продавача и два записа на заповед от 29.02.2012 г. и от 27.02.2015 г. за сумите 120 000 лв. и 250 000 лв., като не се спори, че плащане по тях не е извършено.
Въззивният съд е счел за доказан фактът, че купувачът „Ергостранс“ ЕООД е изпаднал в забава по отношение на задълженията си към застрахования „ОМВ България“ ООД за сумата 318 960.32 лв., формирани от доставки по фактури за периода 12.11.2014 г. – 30.12.2014 г., поради което на 12.03.2015 г. последният е заявил претенция за щета с искане за заплащане на застрахователно обезщетение. Впоследствие, ищецът е представил справка за закриване на част от задълженията (с издадената в негова полза банкова гаранция) и е посочил като останала неплатена сумата 119 465.66 лв., обективирана в представените с исковата молба пет фактури. С оглед постигнато споразумение за разсрочване на тези задължения и извършено плащане на част от същите, ищецът е оттеглил частично предявените искове, като предмет на делото е останала сумата 67 889.18 лв.
Като неоснователно решаващият състав е счел възражението на застрахователното дружество, че не е доказано настъпването на вреда за ищеца, тъй като същият не е установил извършването на реални доставки на горива по процесните фактури. Като безспорно доказателство в тази насока е преценил издадените от двете страни по сделката ЕДД пред НАП и надлежното им осчетоводяване, констатирани от заключението на счетоводната експертиза. Съобразявайки уговорения в договора за продажба кредитен период (30 дни) и датите на издаване на процесните фактури (23.12., 29.12. и 30.12.), решаващият състав е приел, че падежите за изпълнение на задълженията по тях настъпват съответно на 22.01., 28.01. и 29.01.2015г., а следователно, с оглед клаузата на чл. 4 в договора за застраховка, застрахователното събитие – неплащане на задължението, настъпва след изтичане на 45 дни от всяка от тези дати. Въззивният съд е застъпил обаче становището, че доколкото сключеният между ищеца и „Ергостранс“ ЕООД договор има за предмет периодични доставки на стоки и броят и стойността на отделните доставки не може да бъде определен изначално, то застрахователното събитие настъпва с факта на частично или пълно неплащане на стойността на най-ранната доставка за конкретния месец, т. е. в рамките на един календарен месец би могло да настъпи само едно застрахователно събитие, независимо от броя и стойността на незаплатените доставки до датата на настъпване на застрахователното събитие.
По отношение размера на вредата въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването на въззивника-застраховател, че първата инстанция не е взела предвид уговореното между страните разпределение на риска. Съобразявайки клаузите на чл. 15, чл. 16, чл. 28 и чл. 29.2. от процесния застрахователен договор и с оглед обстоятелството, че застрахованият кредитен лимит за м. 12.2014 г. възлиза на сумата 73 136.59 лв., за който е заплатена дължимата застрахователна сума, застрахователното обезщетение следва да бъде равно на вредите, но не повече от посочената сума. Или, претенцията на ищеца е основателна изцяло за сумата 67 889.18 лв. Според съдебния състав, страните следва да разпределят помежду си риска само, когато застрахованият кредитен лимит е по-малък от отпуснатия кредитен лимит, съответно – от реализирания месечен оборот и се налага да се определи каква част от него се явява застрахована.
Въззивният съд е приел за основателно оплакването във въззивната жалба на ищцовото дружество относно отхвърлената част от иска за сумата 18 644.47 лв. по фактура № [ЕГН] от 30.12.2014г. Счел е, че не са налице предпоставките за изключване отговорността на застрахователя по реда на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.) поради допуснато от страна на застрахования нарушение на чл. 31.2. от договора за застраховка да бъдат преустановени доставките на горива при изпадане на купувача в забава – 15 дни след изтичане на 30-дневния кредитeн период, тъй като първата фактура, спрямо която следва да се определи кога е възникнало задължението за спиране на доставките, не е приетата от Софийски градски съд фактура от 12.11.2014г., защото първата по време фактура, по която застрахователят претендира заплащане на обезщетение, предмет на настоящия спор, е от 23.12.2014г.
Настоящият състав намира, че не са налице визираните в закона предпоставки за допускане на касационното обжалване.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим, което би обосновало необходимостта от допускането му до касационен контрол. Оплакването за недопустимост на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, в която не са индивидуализирани и доказани застрахователните събития във връзка с всяка една доставка по процесните фактури. Това оплакване обаче е напълно неоснователно. Исковата молба съдържа ясно и подробно изложение на всички онези обстоятелства, които са от значение и са необходими за определяне предмета на предявения иск по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.), в т. ч. и индивидуализация на неизпълнените задължения по процесния договор за доставка на петрол и петролни продукти, която е извършена чрез препращане към приложената към нея справка към 16.07.2015 г. Освен това, с оглед заявеното от ответника възражение за нередовност на исковата молба, конкретизация на неизпълнените задължения, за които се претендира заплащане на застрахователно обезщетение, е извършена и с допълнителната искова молба. Що се отнася до твърдението на касатора, че не е доказано настъпването на застрахователно събитие за всяка от процесните фактури, същото е относимо към основателността, а не към допустимостта на претенцията и съответно към допустимостта на постановеното по нея решение.
Касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касатора конкретни въпроси.
Въпросът за задължението на съда да обсъди всички относими и допустими доказателствени средства по делото, доводи и възражения на страните представлява по своята същност оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания акт, която обаче е сред основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за осъществяване на самия касационен контрол, но не и за допускането му. Отделно от това, твърдението на касатора не съответства на данните по делото, доколкото видно от мотивите на въззивното решение, съдът е дал отговор на всички заявени от страните доводи и възражения, като е съобразил преценените от него, в рамките на правомощията му на инстанция по съществото на спора, като релевантни за изхода му доказателства. Поради това, не може да се счете да доказано и твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС по този въпрос.
Общото изискване да е обуславящ за изхода на конкретното дело отсъства и по отношение на втория поставен в изложението въпрос – длъжен ли е въззивният съд да осигури прилагането на императивни правни норми. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросът е поставен теоретично, а не с оглед конкретна императивна правна норма. Действително, при обосноваване на въпроса касаторът се е позовал на множество законови разпоредби с твърдението, че същите са императивни и че не са приложени правилно от въззивния съд. Евентуалното неправилно прилагане на императивните норми обаче не сочи на противоречие с цитираната задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като даденото с него разрешение касае съвсем друг въпрос, а именно – за възможността въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. А дали такава норма е приложена правилно, преценката за това може да бъде извършена единствено, ако касационният контрол вече е допуснат.
Въпросите по т. 4, свързани с приложението на чл. 13 и чл. 14 ЗЗД, имат характер на обусловили изхода на конкретното дело, доколкото решаването им е от значение за направения от съда извод за съществуващо между страните застрахователно правоотношение към датите на издаване на процесните фактури. По отношение на тези въпроси обаче не е доказано заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар да касаят най-общо приложението на посочените две разпоредби, двете решения на ВС и ВКС, на които се позовава касаторът, не установяват твърдението му за противоречие с практиката, тъй като фактите по делата са различни. Спецификата на настоящия случай се свежда до това, че между страните по застрахователния договор е налице изрично постигнато съгласие отправеното от застрахования уведомление за прекратяването му и за продължаване на неговото действие, което е допустимо и в съответствие с принципа за свобода на договарянето. Ето защо, при съобразяването на този факт, не може да се счете, че решението е постановено в противоречие с цитираната от касатора практика.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите по т. 4 от изложението. Същите нямат обуславящ за изхода на делото характер, тъй като са поставени теоретично, а освен това не са били предмет на спора и не са засегнати в мотивите на обжалвания акт.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с доводи за неправилно тълкуване и прилагане на договорните клаузи във връзка с определяне размера на вредата, подлежаща на обезщетяване, т. е. очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на обжалвания акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон, по която касационната инстанция би могла да се произнесе само при разглеждане на жалбата по същество.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от посочения изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение не може да бъде уважено предвид липсата на ангажирани доказателства за заплащането на такова. От представените към отговора на касационната жалба договор за правна помощ и фактура № 797 от същата дата се установява, че между „ОМВ България” ООД и неговия процесуален пълномощник е уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба и за осъществяване на процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата 5 598.67 лв. (с ДДС), платимо по банкова сметка (непосочена). От приложеното платежно нареждане от 11.04.2019 г. не може обаче да бъде установено нито, че отразеният в него превод на сумата 7 694.26 лв. е извършен в полза на упълномощеното адвокатско дружество, нито че се касае за плащане именно по договора за правна защита от 02.04.2019г. Съдържащите се в този документ данни, че получател на плащането е „Адвокатско дружество”, а основание за превода – е „0340003245INV000000791-INV.0000”, са недостатъчни, за да бъде направен обоснован извод, че платената от ответното дружество сума представлява именно уговореното адвокатско възнаграждение. Допълнителен аргумент за това е и разликата между възнаграждението по договора за правна защита (5 598.67 лв.) и преведената от ответника сума (7 694.26 лв.).
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 276 от 31.01.2019 г. по т. д. № 2480/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: