О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 10.04. 2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1356/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б.И.С. – Инженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 215 от 15.01.2019 г. по т. д. № 3650/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VІ-3 състав решение № 961 от 15.05.2018 г. по т. д. № 3132/2017 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу “ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 435, вр. чл. 461, т. 3 КЗ, вр. чл. 171 ЗУТ, вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството за заплащане на сумата 23 733 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, сключена със застрахователна полица № 212216213000497 от 19.12.2016 г., за вредите, причинени на трето лице, изразяващи се в заплатено възнаграждение по договор за консултантски услуги от 05.03.2015 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че заплатеното от възложителя на изпълнителя по процесния консултантски договор възнаграждение не представлява вреда, подлежаща на обезщетяване. Развива подробни съображения и срещу преценката на решаващия състав, че със сключеното споразумение от 19.05.2017 г. страните по този договор са прекратили същия с обратно действие. Според касатора, от една страна, съдът е извършил тълкуване на посоченото споразумение, без такова да е било необходимо, а от друга страна, като е счел, че договорът е „развален“, а не „прекратен“ и че под „обезщетение“ се има предвид „връщане на преди това платено възнаграждение по случай развалянето на договора“, при тълкуването на споразумениято е придал на страните воля, каквато те не са имали.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Относно необходимостта от тълкуване, обуславяща процесуалното правомощие на съда да го извърши, както и правилното приложение на чл. 20 ЗЗД; 2. Представлява ли вреда заплатеното от възложителя по консултантски договор възнаграждение, когато услугата не е изпълнена или изпълнението е абсолютно негодно с оглед предмета на договора; 3. Ако възложителят не упражни правото си да развали договора и на това основание да претендира „връщане“ на заплатеното възнаграждение, а го „прекрати“, представлява ли заплатеното възнаграждение вреда за него, която подлежи на обезщетяване от изпълнителя; 4. Съществува ли застрахователно събитие без настъпила конкретна вреда; 5. От значение ли е, за да се възприеме наличието на вреда, дали изпълнителят по прекратения консултантски договор първо ще обезщети възложителя за виновното си неизпълнение с обезщетение, равняващо се на възнаграждението му за изпълнение на договора, с което възложителят да си ангажира впоследствие нов изпълнител, или следва възложителят да си ангажира нов изпълнител и да му заплати възнаграждение и едва след това изпълнителят да го обезщети; 6. Съществува ли в правото прекратяване на договор с „ретроактивно действие“; 7. Има ли правомощие съдът да пристъпва към тълкуване на приет като писмено доказателство по делото договор, без нито една от страните да твърди, че същият съдържа неяснота и да е поискала от съда тълкуване“.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2009 г. на II т. о., решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010г. на г. о., както и определения по чл. 288 ГПК, които не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. За всички останали въпроси бланкетно е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение, която, според него, се състои в това, че „според съда е налице настъпило застрахователно събитие по покрит съгласно валидна и действаща застрахователна полица застрахователен риск, но застрахователно обезщетение не се дължи, защото не е налице вреда“.
Ответникът по касация – “ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е съобразил безспорно установените по делото факти, че: Между страните е сключен договор за задължителна застраховка от 19.12.2016г. съгласно чл. 171 ЗУТ във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, по силата на който е застрахована професионалната отговорност на ищеца; Този договор покрива и вредите от неизпълнението на сключения между ищеца „Б.И.С. – Инженеринг“ ЕООД и „ТМГ Груп“ ЕООД договор от 05.03.2015 г. за консултантски услуги, проектиране и строителен надзор, вкл. изготвяне на комплексен доклад за оценяване на съответствието на инвестиционните проекти към съществените изисквания към строежите; Възложителят е заплатил на изпълнителя по същия договор възнаграждение в размер на сумата 41 070 лв.; Със заповед от 30.11.2015 г. (жалбата срещу която е отхвърлена с решение на ВАС по адм. д. № 3981/2017 г.) разрешението за строеж, издаденото на възложителя след изготвения от ищеца-изпълнител по договора доклад, е отменено; С банков превод от 19.05.2017 г. ищецът е върнал на „ТМГ Груп“ ЕООД полученото от него възнаграждение по договора за консултантски услуги; Със споразумение от 19.05.2017 г., страните по този договор са се съгласили, че с връщане на сумата 41 070 лв. от ищеца, която представлява претърпяна от възложителя вреда, отношенията между тях във връзка с договора от 05.03.2015 г. са уредени; Между ищеца „Б.И.С. – Инженеринг“ ЕООД и „Кайлас“ ЕООД (проектантът, изготвил част Архитектурна на процесния технически проект) е сключено споразумение от 22.08.2017 г., с което последният е поел задължение да заплати на ищеца сумата 14 700 лв. – обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че страните по настоящото дело са обвързани от валидно облигационно застрахователно правоотношение, като, за разлика от първата инстанция, е счел, че е налице основание за носене на риска от гледна точка обхвата на застрахователното покритие – чл. 172, ал. 1, т. 1 ЗУТ. Преценил е обаче претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение за неоснователна, тъй като в случая ищецът не е удовлетворил възложителя по договора за консултантски услуги за претърпени от него вреди от неизпълнение на този договор. Изразил е разбирането, че такива вреди биха били напр. разходи на възложителя, свързани с издаването на разрешението за строеж; за изграждането на сградата, което не е реализирано поради негодния инвестиционен проект; средствата, които възложителят е заплатил на друг изпълнител за изработването на годен инвестиционен проект и пр., стига вредите да са в причинна връзка с неизпълнението. Според решаващия състав, заплатеното от възложителя възнаграждение не представлява имуществена загуба за него, тъй като той може да поиска ново изпълнение или да развали договора и да претендира възстановяването на платената сума. В тази връзка е отчетен фактът, че със споразумението от 19.05.2017 г. страните всъщност са се съгласили да прекратят съществуващата между тях облигационна връзка поради негодност на инвестиционния проект, като поетото от ищеца-изпълнител задължение да възстанови на възложителя заплатеното му по договора възнаграждение е израз на придаденото на прекратяването ретроактивно действие по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
С оглед мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело. Част от въпросите (№ 2, № 4 и № 5) са основани на тезата на касатора, че при доказано неизпълнение на договорно задължение заплатеното на изпълнителя възнаграждение представлява вреда за възложителя, която теза не е споделена от въззивния съд. Тези въпроси обективират несъгласието на страната с изводите по съществото на спора, т. е. те касаят правилността на акта, която обаче е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му.
Отсъствието на общата предпоставка по отношение на въпросите, свързани с преценката на съда за прекратяване на договора за консултантски услуги (№ 3 и № 6), произтича от обстоятелството, че отговорът на същите е без значение за изхода на делото. Начинът, по който е преустановена облигационната връзка, породена от посочения договор, т. е. дали този договор е развален или е прекратен, по никакъв начин не влияе на извода, че заплатеното по него възнаграждение не представлява вреда за възложителя.
На последно място, характер на обуславящи нямат и въпросите, касаещи тълкуването на договорите (№ 1 и № 7). Поставянето на същите е продиктувано от изразеното от въззивния съд становище, че със споразумението от 19.05.2017 г. страните по консултантския договор са прекратили същия, като изпълнителят е поел задължение да върне на възложителя заплатеното му възнаграждение. Изводът на съда, че връщането на възнаграждението е израз на придаденото на прекратяването обратно действие по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, не представлява тълкуване на волята на страните, както неоснователно твърди касаторът, а представлява правна квалификация на постигнатото от тях съгласие. Още повече, както беше отбелязано по-горе, тази квалификация е напълно ирелевантна за преценката дали е настъпила вреда за възложителя.
С оглед констатацията, че поставените от касатора въпроси не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на преценка допълнителните предпоставки на поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Освен това, следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено само бланкетно, без да е аргументирано наличието на двете кумулативни предпоставки, които го формират – точното прилагане на закона и развитието на правото, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплакванията, развити в самата касационна жалба, т. е. отъждествил е очевидната неправилност с неправилността на атакуваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, която обаче е предмет на самия касационен контрол.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 215 от 15.01.2019 г. по т. д. № 3650/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: