6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 636
София, 13.11.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 464/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Стелт“ ООД, [населено място] срещу решение № 289 от 26.10.2018 г. по в. т. д. № 381/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 43 от 03.04.2018 г. по т. д. № 61/2017 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Г. А. П. от [населено място] иск с правно основание чл. 155, т. 1 ТЗ за прекратяване на „Стелт“ ООД, [населено място].
В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на обжалваното решение поради противоречие с материалния и процесуалния закон и с формираната практика на касационната инстанция по чл. 155, т. 1 ТЗ. Дружеството-касатор изразява несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на „важни причини” по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ, налагащи прекратяването му, като твърди, че този извод е резултат от необсъждането на всички събрани по делото доказателства и неотчитането на факта, че влошените отношения между двамата съдружници, които представляват търговеца заедно и поотделно, не са довели до преустановяване на дейността му, нито до намаляване на финансовите резултати от същата.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За задълженията на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК; 2. Точното приложение на разпоредбата на чл. 155, т. 1 ТЗ (неправилно посочена чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ) по отношение на съдружници с паритетно участие, същите управители на дружеството, действащи заедно и поотделно; 3. Допустимо ли е съдружник с паритетно участие в търговско дружество, едновременно управител на същото, действащ заедно и поотделно, да реализира членствените си права чрез завеждане на иск по чл. 155, т. 1 ТЗ (неправилно посочена чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ), като по този начин инициира прекратяване на работещо предприятие? Не е ли същото злоупотреба с право и следва ли съдът да следи служебно за това“.
По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно – решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ІІІ г. о. и решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ г. о. (за първия въпрос) и решение № 239 от 21.02.1996 г. по гр. д. № 86/1995 г. на V г. о., решение № 21 от 02.03.2010 г. по т. д. № 471/2009 г. на І т. о., решение № 159 от 15.12.2009 г. по т. д. № 389/2009 г. на І т. о. и решение № 30 от 10.09.2010 г. по т. д. № 320/2009 г. на ІІ т. о. (за втория въпрос). За въпросите по т. 3 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението, че по тях липсва формирана практика на касационната инстанция.
Освен това касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, което мотивира с наличието на влязло в сила решение по т. д. № 709/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд по спор между страните във връзка с претенция на съдружника-ищец за заплащане на възнаграждения и предстоящо връщане в патримониума на дружеството на събрана сума по обезсилен изпълнителен лист.
Ответникът по касация – Г. А. П. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 18.02.2019 г. Претендира разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 155, т. 1 ТЗ, въззивният съд е споделил извода за наличие на важни причини, налагащи прекратяване на ответното „Стелт“ ООД, [населено място]. На база събраните по делото многобройни доказателства, в т. ч. експертни заключения за финансовото състояние на дружеството, решаващият състав е приел за безспорно установено, че: двамата съдружници, които притежават по равна част от капитала на дружеството и са негови управители и представляващи заедно и поотделно същото, са в изключително влошени отношения; на общо събрание от 22.06.2012 г. те са взели решение за извършване на финансов одит с цел разпределение на печалбата и разделяне на дружеството, но до такова не се е стигнало; съдружниците са започнали взаимни обвинения за присвояване на суми, образуване на наказателни производства един срещу друг, заведено е дело от ищеца за заплащане на възнаграждение като управител в размер на 206 108 лв.; от 2013 г. не са провеждани общи събрания, поради което не са приемани и обявявани в Търговския регистър годишни финансови отчети, не е разпределяна печалбата от дейността на дружеството, не е водено редовно счетоводството му; стигнало се е до данъчни задължения по изготвен ревизионен акт; констатирани са нарушения от Инспекцията по труда и са наложени имуществени санкции на дружеството; променени са финансовите резултати от дейността на дружеството, като печалбата от същата намалява, а се увеличават загубите. С оглед на тези факти, въззивният съд е направил извод, че влошените отношения между съдружниците са се отразили негативно и са разстроили работата на дружеството, органите му не могат да функционират нормално – нито общото събрание, нито управителите му, поради което е невъзможно да се изпълнява дружественият договор и да се постигнат неговите цели, от което следва, че дружеството няма интерес да съществува.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените в изложението въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело, в какъвто смисъл са указанията в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос представлява по своята същност оплакване за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички доводи и възражения на страните. Така поставен, въпросът е относим към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Следва да се отчете и обстоятелството, че касаторът не е посочил кои, според него, са доводите и възраженията, които не са били обсъдени от въззивната инстанция, т. е. въпросът е поставен абстрактно, а не с оглед мотивите на въззивното решение. Отделно от това, съдържащото се във въпроса оплакване е и неоснователно, тъй като в обжалвания акт е направен подробен анализ на всички събрани доказателства и заявени от страните доводи и възражения.
Изцяло теоретични и поради това ирелевантни за допускането на касационния контрол са и въпросите по т. 3 от изложението. Тези въпроси изобщо не са били обсъждани от въззивния съд. В действителност, същите отразяват несъгласието на касатора с правните изводи на решаващия състав и съдържат становището му, че чрез предявения иск по чл. 155, т. 1 ТЗ ищецът реализира своите членствени права. Освен това, по така поставените въпроси не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разрешаването им следва от разпоредбата на чл. 155, т. 1 ТЗ, която, не само че е достатъчно ясна и не поражда трудности при тълкуването и прилагането й, но и във връзка с нея е формирана практика на касационната инстанция, която е непротиворечива и с която въззивният съд се е съобразил.
Що се отнася до формулировката по т. 2, същата не би могла да се прецени като „въпрос“, подлежащ на решаване и евентуално обосноваващ допускане на касационното обжалване. Независимо от това, дори да се счете, че е поставен въпросът за приложението на чл. 155, т. 1 ТЗ в хипотезата, когато съдружниците участват по равно в капитала на търговското дружество и същите са едновременно управители и представляващи дружеството, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касатора практика на касационната инстанция по приложението на чл. 155, т. 1 ТЗ, според която при преценката за наличие на важни причини, налагащи прекратяване на дружеството, следва да се изхожда от интересите на дружеството като цяло, а не на отделния съдружник. В случая решаващият състав, съобразявайки конкретно отражението на влошените отношения между съдружниците върху управлението и дейността на дружеството, е стигнал до извода, че за същото липсва интерес от продължаване на съществуването му, без да съобразява интереса на всеки от съдружниците в него. Ето защо, твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС е недоказано.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с наличието на влязло в сила решение по т. д. № 709/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд по спор между страните във връзка с претенция на съдружника-ищец за заплащане на възнаграждения и предстоящо връщане в патримониума на дружеството на събрана сума по обезсилен изпълнителен лист. Следователно, очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на въззивното решение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 800 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 01167 от 21.01.2019 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 289 от 26.10.2018 г. по в. т. д. № 381/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Стелт“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. Б, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5, да заплати на Г. А. П. от [населено място], [улица], вх. Б, разноски за настоящото производство в размер на сумата 800 (осемстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: