О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 26.03.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1480/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. Йосифов П. от гр. Ямбол и Българска народна банка срещу решение № 587 от 26.01.2017 г. по в. гр. д. № 3021/2017 г. на Софийски градски съд, ІV-Б отделение.
Касаторът П. Йосифов П. обжалва въззивното решение като неправилно. Счита, че в нарушение на процесуалните правила съдът не е приел представените от него доказателства, установяващи твърдението му за липса на задължения по банкови кредити, посочени в оспорения списък по чл. 3 ЗИОНК, поради което е стигнал до грешния извод относно верността на този списък. Изразява несъгласие и с преценката за частична недопустимост на предявения от него иск поради липса на правен интерес.
Именно с въпроса „Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване неистинността на списъка по чл. 3 ЗИОНК при положение, че безспорно е доказано, че са накърнени основни права, като правото на чест и достойнство, от което за лицето са настъпили вреди” е обосновано и искането за допускане на касационно обжалване. Поддържа се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС (решение № 191 от 16.05.2014 г. по т. д. № 504/2012 г. на І т. о.), както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 290, ал. 1, т. 3 ГПК).
Касаторът Българска народна банка обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд решение № 587 от 26.01.2017 г. по в. гр. д. № 3021/2017 г., с която списъкът по чл. 3 ЗИОНК е приет за неистински документ по отношение отразените в него като необслужени задължения на П. Йосифов П. към „Банка за земеделски кредит” АД по договор за кредит от 03.04.1991 г. за сумата 95 лв. главница и 2 635 лв. договорна лихва за просрочие.
В касационната жалба на посочения касатор се поддържа, че в атакуваната му част въззивният акт е неправилен поради необоснованост и допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Основното оплакване е във връзка със зачитането на силата на пресъдено нещо на решение № 152 от 10.04.2000 г. по гр. д. № 627/1999 г. на Старозагорски районен съд, като се твърди, че същото не притежава предвидените в чл. 179 ГПК реквизити на официален документ и поради това не установява липса на задължения на ищеца към „Банка за земеделски кредит” АД за отразените в него суми. Според банката, въззивната инстанция не е зачела доказателствената сила на други представени по делото официални документи, изходящи от нея и от третото лице-помагач „Централна кооперативна банка” АД (като частен правоприемник на „Банка за земеделски кредит” АД), доказващи наличието на необслужвани от ищеца задължения към тази банка и обосноваващи включването му в списъка по чл. 3 ЗИОНК.
Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на БНБ са поставени въпросите: „1. Представеният по делото препис от съдебно решение (в случая решение № 152, съдържащ текст: „не е обжалвано в установения срок”, както и: „препис вярно с оригинала”, под който е положен само подпис, без да е посочена длъжността на лицето, направило заверката, нито името му, както и без дата, на която е направена заверката и печат на съда: а/ Представлява ли официално заверен препис от съдебен акт по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, който удостоверява верността на текста на съдебното решение, както и обстоятелството, че същото е влязло в сила и коя е датата на влизането му в сила; б/ Ползва ли се със сила на пресъдено нещо; 2. Дали решение от 2000 г. (в случая решение № 152), с което е уважен иск по чл. 254 във връзка с чл. 250 ГПК (отм.), като е признато по отношение на банката-ответник (в случая „БЗК” АД в несъстоятелност), че ищецът по иска (в случая ЕТ „Петър Йосифов Петров”) не дължи сумата по издаден по реда на чл. 237, б. „в” ГПК (отм.) в полза на банката изпълнителен лист (и същият е обезсилен), има действие и поражда правни последици по отношение на ответник по иск по чл. 124, ал. 4 ГПК (в случая БНБ), с който се оспорва издадения през 1998 г. списък на необслужваните кредити по чл. 3 ЗИОНК; 3. При разглеждането на иск, предявен по чл. 124, ал. 4 ГПК, с който се оспорва издадения през 1998 г. списък по чл. 3 ЗИОНК, имат ли доказателствена сила мотивите на представеното от ищеца по делото решение, с което се уважава иск по чл. 254 във връзка с чл. 250 ГПК (отм.) (в случая решение 152), постановено след издаването на списъка, през 2000 г. и по дело, по което ответникът по иска по чл. 124, ал. 4 ГПК (в случая БНБ) не е бил страна; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства за всички правно релевантни факти по делото”.
По отношение на първите три въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а по отношение на последния въпрос – че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 401 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ІІІ г.о. и решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ІІІ г. о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Освен това, касаторът БНБ моли за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с приложението на чл. 179 и чл. 298 ГПК.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за оставянето й без уважение в депозираните по делото писмени отговори.
Третото лице-помагач на ответника – „Алианц банк България” АД – моли за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца П. Йосифов П. негова част. Другото трето лице-помагач – „Централна кооперативна банка” АД – не заявява становище по касационната жалба на касатора-ищец.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалвания акт въззивният съд е обезсилил атакуваното пред него първоинстанционно решение в частта, с която е уважен предявеният от П. Йосифов П. иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинност на оспорения от него списък по чл. 3 ЗИОНК по отношение на сумата 0.23 лв. главница и 33.39 лв. лихва по договор за кредит от 03.04.1991 г., сключен с „Банка за земеделски кредит” АД. Приел е, че доколкото посочените суми не са включени в този списък, то за ищеца липсва правен интерес от оспорването му по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК.
В останалата му част въззивният съд е споделил крайните правни изводи на първата инстанция за частична основателност и частична неоснователност на иска. По-конкретно:
Като неистинен е преценил процесния списък по чл. 3 ЗИОНК в частта, касаеща сумите 95.23 лв. главница и 2 668.39 лв. лихви по договор за кредит от 03.04.1991 г. Този извод е направен с оглед представеното по делото влязло в сила решение № 152 от 10.04.2000 г. по гр. д. № 627/1999 г. на Старозагорски районен съд, с което по реда на чл. 254 във връзка с чл. 250 ГПК (отм.) е признато за установено по отношение на „Банка за земеделски кредит” АД (в несъстоятелност), че по този договор за кредит ищецът не дължи на банката посочените суми. Решаващият състав е счел за неоснователни възраженията на ответниците, че решението не е влязло в сила, позовавайки се на съдържащото се върху същото отбелязване на съдия, че не е обжалвано в срок и на липсата на ангажирани доказателства за отмяната му по реда на инстанционния контрол.
По отношение на сумите (в неденоминирани лева) по другите договори за кредит, посочени в списъка по чл. 3 ЗИОНК като необслужени задължения на ищеца, а именно: сумите 837 000 лв. главница и 10 961 000 лихва по договор от 18.10.1990 г., сключен с „Търговска банка Ямбол” АД; сумите 11 102 000 лв. главница и 178 010 000 лв. лихва по договор от 19.11.1991 г., сключен с „Търговска банка Ямбол” АД, и сумата 56 000 лихва по договор с „ЦКБ” АД, въззивният съд е приел, че същите са били дължими от ищеца и поради това в тази му част предявеният иск за установяване неистинност на списъка по чл. 3 ЗИОНК е неоснователен.
За да достигне до посочените изводи, решаващият състав е взел предвид множеството събрани по делото доказателства (договори, съдебни решения, писма и др.), както и неоспореното заключение на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По касационната жалба на ищеца П. Йосифов П.:
Единственият поставен от този касатор въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, като е обърнато внимание, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), както и че проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.
В случая поставеният от касатора-ищец въпрос за това налице ли е правен интерес от предявения иск за оспорване списъка по чл. 3 ЗИОНК е относим именно към правилността на обжалваното решение, тъй като отговорът на същия предпоставя преценка относно съдържанието на оспорения списък, т. е. свързан е с обсъждане на конкретно доказателство. Видно от мотивите на въззивното решение, съдебният състав е приел частична липса на правен интерес по съображения, че две от твърдяните от ищеца суми не са посочени като дължими от него в процесния списък по чл. 3 ЗИОНК. С оглед на това, не отговаря на мотивите на обжалвания акт съдържащото се във въпроса твърдение на страната, че „безспорно е доказано, че са накърнени основни права, като правото на чест и достойнство, от което за лицето са настъпили вреди”.
Отделно от това, дори да се счете за релевантен, поставеният от касатора П. Йосифов П. въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице противоречие с решение № 191 от 16.05.2014 г. по т. д. № 504/2012 г. на І т. о. Това решение на касационната инстанция не представлява релевантна за случая практика, доколкото е постановено при факти, различни от тези по настоящото дело и по-конкретно – видно от мотивите на решението, съдът е преценил искът по чл. 124, ал. 4 ГПК за недопустим, независимо че ищецът е бил включен в списъка по чл. 3 ЗИОНК с посочените в исковата молба суми, за разлика от настоящата хипотеза, при която сумите (по отношение на които е приета недопустимост на иска) не са включени в списъка.
Що се касае до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане предвид заявяването му бланкетно, без да са изложени аргументи за наличието на двете кумулативни предпоставки, от които то е формирано (точното прилагане на закона и развитието на правото).
По касационната жалба на Българска народна банка:
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от банката-касатор въпроси. По отношение и на тези въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на обуславящ изхода на спора характер за въпросите, свързани с доказателствената сила на цитираното в тях съдебно решение, произтича от обстоятелството, че отговорът им зависи изцяло от извършената от въззивния съд преценка относно съдържанието на акта (страни и предмет) и на реквизитите на представения по делото препис от него. Или, в случая касаторът е поставил въпроси, които се отнасят до правилността на направените от въззивния съд изводи и поради това, с оглед задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същите не са релевантни за допускането на касационното обжалване, нито биха могли да обосноват наличие на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изводът за отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК се отнася и за поставения от банката-касатор процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства за правнорелевантните факти. Въпросът е мотивиран с твърдението, че решаващият състав не е зачел доказателствената сила на „редица официални документи”. Така поставен обаче, въпросът касае правилността на направените от съда изводи. Преценката кои от представените по делото доказателства са относими към случая и каква е тяхната доказателствена сила е предоставена в изключителната компетентност на инстанцията по същество. Правилността на тази преценка би могла да се провери единствено при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, банката-касатор е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, отъждествявайки твърдяната от нея очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Софийски градски съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 587 от 26.01.2017 г. по в. гр. д. № 3021/2017 г. на Софийски градски съд, ІV-Б отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: