О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 12.02.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 87/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. Г. от [населено място] срещу решение № 398 от 14.07.2014 г. по в. гр. д. № 601/2014 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Русенски районен съд решение № 331 от 06.03.2014г. по гр. д. № 8534/2012 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касаторката срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 232 ЗЗД за сумата 12 580 евро – наемна цена по договор от 02.07.2008 г., дължима за периода 13.07.2009 г. – 25.12.2009 г., както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 2 800 евро – мораторна лихва върху първата сума, считано от падежа на всяко плащане до завеждане на исковата молба.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че ищцата не е изпълнила основното си задължение на наемодател да предостави на ответника достъп до имота, предмет на сключения между тях договор за наем, както и че ползването на същия през процесния период от страна на ответника е осъществявано на друго основание – сключен договор с неучастващото в делото дружество [фирма]. Според касаторката, този извод е резултат от изопачаване на фактите по делото, от неправилната преценка като нейно признание на неотносимо към спорния период доказателство – нотариална покана от 28.12.2009 г., както и от игнорирането на влезлите в сила решения по гр. д. № 5408/2011 г. на Пловдивски районен съд и по в. гр. д. № 3052/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, разрешаващи въпроса за ползването на наетия имот със сила на пресъдено нещо.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд при преценката на доказателствения материал да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 2. Допустимо ли е Р. съд да пререшава въпросите за действието на сключения договор за наем между страните и за изпълнението на задължението на наемодателя да предостави ползването на наетия имот при наличието на влезли в сила съдебни решения по тези въпроси”. Според касаторката, посочените въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, съответно: противоречието по първия въпрос е с решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ІV г. о., а по втория въпрос – с решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на І т. о. и решение № 104 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 1745/2010 г. на ІV г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 25.11.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените от А. Т. Г. срещу [фирма] обективно съединени искове по чл. 232 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода, че претендираната наемна цена по сключения между страните договор за наем от 02.07.2008 г. за посочения в исковата молба период е недължима, тъй като ищцата не е изпълнила основното си задължение на наемодател – да предостави на наемателя ползването на наетия имот. По отношение безспорния факт, че през процесния период от 13.07.2009 г. до 25.12.2009 г. ответникът е бил в държане на имота, решаващият състав е приел, че ползването на същия е осъществявано не на основание сключения с ищцата договор за наем от 02.08.2009 г., а на друго основание – сключения между [фирма] и [фирма] договор за наем от 01.09.2008 г. Като признание, че ищцата не е изпълнила и обективно не би могла да изпълни задължението си на наемодател да предаде държането на имота на ответника съдът е преценил изпратената от нея до собственика на имота А. К. А. нотариална покана от 28.12.2009 г. с отправено искане да й бъде осигурен достъп до наетите имоти,един от които е и процесният.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият поставен от касаторката въпрос, свързан с мотивираността на обжалвания акт, не може да бъде определен като значим за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва необходимостта от преценка за наличието на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Оплакването за необоснованост на съдебния акт, каквото по своята същност представлява в случая първият въпрос, е относимо към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й. Доколко възззивното решение съдържа задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и поддържаните от страните становища и възражения, това е въпрос, който може да бъде обсъждан само при разглеждането на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
К. контрол не би могъл да бъде допуснат и по втория процесуалноправен въпрос. Макар да е обуславящ изхода на делото, по отношение на него не е осъществено заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените от касаторката две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват твърдението й за противоречие на обжалвания акт с практиката на касационната инстанция предвид липсата на идентичност между разрешените с тях правни въпроси и въпроса, релевантен за настоящия спор – по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, І т. о. касационното обжалване е допуснато по въпроса за допустимостта да бъде заявено възражение за нищожност на договор по иск за заплащане на обезщетение за неизпълнението му, ако е налице влязло в сила решение за осъждането на длъжника да заплати в двоен размер или да върне уговорен в същия договор задатък, а по гр. д. № 1745/2010 г. на ВКС, ІV г. о. касационното обжалване е допуснато по въпроса за това, дали при направено възражение за прекомерност на неустойката съдът следва да се произнесе за противоречието й с добрите нрави, т. е. за нейната нищожност. Очевидната разлика между значимите за всяко от делата правни въпроси налага извода за неотносимост на посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 1 200 лв., представляваща заплатената в брой част от цялото уговорено адвокатско възнаграждение 3 600 лв., съгласно удостовереното в т. ІV от договора за правна защита и съдействие от 20.11.2014 г., представен с отговора на касационната жалба
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 398 от 14.07.2014 г. по в. гр. д. № 601/2014 г. на Русенски окръжен съд д.
ОСЪЖДА А. Т. Г. от [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],, [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: