О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 818/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 2324 от 10.11.2017 г. по т. д. № 57/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-8 състав решение № 1451 от 08.09.2015 г. по т. д. № 9366/2012 г., предявеният от „Б. ТМ – Р.” ПАД, [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 289 364.60 лв. – възнаграждение по договор за изработка № 11/ПБ-12-9/18.08.2011 г. – е отхвърлен като неоснователен поради уважено евентуално възражение за прихващане, направено във въззивното производство, както и в потвърждаващата това първоинстанционно решение част, с която дружеството-касатор е осъдено да заплати на ищеца „Б. ТМ – Р.” ПАД, [населено място], на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 11 960.53 лв. – законна лихва върху главницата 289 364.60 лв. за периода от 21.07.2012 г. до 15.12.2012 г., а също и разноски по делото в размер на 23 525.15 лв.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение в посочените негови части като неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че решаващият състав неоснователно не е разгледал направеното от него с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане на претендираната сума по договора за изработка от 18.08.2011 г. с дължимата от ищеца неустойка за забава при изпълнението на същия договор (до размера на по-малкото вземане), като е приел това възражение за неуточнено по отношение размера на активното вземане, без да вземе предвид, че индивидуализацията му (основание и размер на претендираната неустойка) се съдържа в приложеното изявление за извънсъдебно прихващане от 06.08.2012 г. и в документите, депозирани във връзка с предявения от ответното дружество насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Изразява несъгласие със становището на въззивния съд, че исковата сума 289 364.60 лв. не е погасена и чрез извършеното извънсъдебно прихващане поради неликвидност на активното вземане за неустойка. Поради това, касаторът счита, че неправилно въззивният съд е отхвърлил предявения иск, уважавайки направеното от него в хода на въззивното производство евентуално възражение за прихващане с други негови вземания, придобити чрез договор за цесия.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Следва ли да се приеме, че направеното съдебно възражение за прихващане е ясно и точно индивидуализирано, когато е посочено основанието на вземането на прихващащата страна и е посочен размерът на по-малкото от двете вземания, до който размер е заявено прихващането, без да е посочен изрично размерът на активното вземане, с което се извършва прихващането, при условие че този размер е посочен в документите, приложени по делото и е предмет на установяване посредством тези документи и назначени съдебно-счетоводни експертизи с такава задача”.
Касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в това, че „въпреки безспорните доказателства за надлежно направено възражение за прихващане от страна на [фирма] с отговора на исковата молба по делото, СГС, а след това и САС, са приели, че същото следва да се остави без разглеждане като неиндивидуализирано по основание и размер”.
Ответникът по касация – „Б. ТМ – Р.” ПАД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение по отношение на иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1ЗЗД, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът „Б. ТМ – Р.” ПАД, [населено място] е изпълнил възложената му от ответника (сега касатор) с договор за изработка № 11/ПБ-12-9/18.08.2011 г. работа. Поради това, че работата е приета без възражения, за същата се дължи уговореното възнаграждение, част от което е и исковата сума 289 364,60 лв., за която са издадени фактури № [ЕГН] и № [ЕГН] от 31.07.2012 г. Като основателен до размера, посочен в заключението на счетоводната експертиза (11 960.53 лв.), е преценен и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата 289 364.60 лв. за периода от 21.07.2012 г. до 15.12.2012 г.
Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че посочената сума не е погасена чрез извършеното от възложителя-ответник по иска извънсъдебно възражение за прихващане от 06.08.2012 г. с негово вземане за неустойка за забавено изпълнение на същия договор поради отсъствие на предвидените в чл. 103 ЗЗД предпоставки за това и по-конкретно – поради неликвидност на твърдяното от [фирма] вземане, произтичаща от обстоятелството, че изпълнителят е оспорил дължимостта на претендираната неустойка и категорично се е противопоставил на прихващането.
Въззивният съд е преценил като правилно и становището на първостепенния съд, че направеното от ответника с отговора на исковата молба съдебно възражение за прихващане не подлежи на разглеждане, тъй като до приключване на делото същото не е уточнено по основание и размер. Приел е, че с препращане към приложените към отговора на исковата молба писмени документи и със събирането на доказателства за установяване размера на твърдяните задължения на ищеца към ответника не може да бъде преодоляно изискването възражението за прихващане да бъде ясно и точно, за да породи целените правни последици, т. е. вземането да е индивидуализирано по основание и размер.
Софийски апелативен съд е отхвърлил обаче предявения иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 289 364,60 лв. поради направеното от ответника в хода на въззивното производство материалноправно изявление за прихващане с вземания към ищеца, установени с влязло в сила съдебно решение, придобити по силата на валиден договор за цесия от трето лице, който има действие по отношение на ищеца, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД, предвид представените по делото доказателства.
По отношение на иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 11 960,53 лв. – законна лихва върху главницата от 289 364,60 лв. за периода от 21.07.2012г. до 15.12.2012г., решаващият състав е счел, че доколкото ищецът не е извършил прихващане пред въззивната инстанция, не са въведени конкретни основания за обжалване на първоинстанционното решение в тази му част и след като не се установява допуснати нарушения на императивни правни норми, които следва да бъдат приложени в съответствие със задължителните указания по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, същото следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, единственият поставен от касатора въпрос не може да бъде определен като обуславящ за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че с оглед начина, по който е формулиран, произнасянето по поставения въпрос е предпоставено от извършването на конкретна преценка относно редовността на заявеното с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане, т. е. преценка дали вземането, с което ответникът иска да бъде извършено прихващане, е индивидуализирано чрез ясно и точно посочване на основанието, от което е възникнало и на неговия размер. По същите съображения, дори да се приеме, че въпросът е значим за делото, по отношение на него не може да се счетат за осъществени двете кумулативни предпоставки на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Още повече, че това основание е заявено само бланкетно – чрез цитиране на правната норма, без да са изложени аргументи защо решаването на поставения въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което, съгласно указанията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт, е вменено като задължение на касатора.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на второто поддържано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание – това по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая, доколкото изводите на съда във връзка с редовността на направеното с отговора на исковата молба съдебно възражение за прихващане са обусловени от субективното възприемане на изложените от ответника обстоятелства, не може да се счете, че същите са „очевидно неправилни“ в посочения по-горе смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, и че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2324 от 10.11.2017 г. по т. д. № 57/2016 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната негова част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: