О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 13.03. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2371/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 93 от 14.07.2016 г. по в. т. д. № 163/2016 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 24 от 29.02.2016 г. по т. д. № 175/2014 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от банката-касатор срещу Петър Х. А. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване дължимостта на следните суми по договор за кредит HL 34057 от 17.03.2008 г.: 128 000 евро – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2012 г.; 15 227.57 евро – договорна лихва за периода 10.06.2011 г. – 08.10.2012 г.; 495.57 евро – такси за периода 30.01.2012 г. – 08.10.2012 г., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение № 797 от 15.10.2012 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 917/2012 г. на Несебърски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на вземанията по процесния договор за банков кредит с твърдението, че не са съобразени заключенията по допуснатата счетоводна експертиза, установяващи категорично съществуването на неизпълнени задължения от страна на ответника-кредитополучател. Според касатора, решаващият състав неоснователно и в противоречие с постановките на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се е позовал на частични плащания по сделката през 2012 г., без да отчете, че същите са извършени не доброволно, а по принудителен ред, както и че тези плащания са били съобразени от вещото лице, но независимо от тях експертизата е констатирала наличието на просрочено и падежирало задължение по банковия кредит към датата на подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК. В касационната жалба са изложени съображения и срещу приетото от въззивния съд, че в заявлението следва да са конкретизирани както падежиралите вноски, така и дължимите върху тях лихви и такси.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в извлечението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли в документа по чл. 417, т. 2 ГПК изрично да е посочен размерът на вземанията, които са с настъпил падеж, за да се установят те с решението по иск с правно основание чл. 422 ГПК, или посочването на просрочените вноски и техния брой, който факт ще бъде потвърден и размерът им бъде уточнен с изготвената в хода на установителния иск съдебно-счетоводна експертиза, е необходимо и достатъчно условие за де установи изискуемото поради настъпил падеж вземане; 2. Като акцесорни вземания, начислявани текущо, освен включването на лихвите и таксите по банков кредит в размера на дължимите към датата на издаване на документа по чл. 417, т. 2 ГПК суми, следва ли да бъдат изрично обособени и посочени като падежирали, въпреки разпоредбите на чл. 84 ЗЗД”. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на І т. о. и определение № 112 от 11.02.2016 г. по т. д. № 1230/2015 г. на ІІ т. о., а по отношение на втория въпрос – че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, тъй като същият е от значение за развитие на правото.
Ответникът по касация – Петър Х. А. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 27.10.2016 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С въззивния акт Бургаски апелативен съд е потвърдил обжалваното решение на Бургаски окръжен съд, но по съображения, различни от изложените в него. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция, че сумите, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение, са недължими поради нищожност на процесния договор за банков кредит, дължаща се на сключването му при абсолютна симулация. Въз основа на задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че не е установено знание на ищцовата банка за уговорките между ответника и неучастващото в делото лице В. кредитът да бъде ползван от това лице и следователно възникналото от процесния договор правоотношение е валидно, като е породило задължения именно за ответника Петър А.. Независимо от това обаче, въззивният съд е счел искът за неоснователен, доколкото не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземанията по този договор, съобразявайки факта, че изявлението на банката за обявяване на същия за предсрочно изискуем е извършено едва през 2014 г., т. е. около две години след депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, в която насока е съобразил постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, решаващият състав е констатирал и липсата на съответствие между задължението, отразено в заявлението, и действително дължимата сума, посочена от експертизата – разлика, произтичаща от факта, че през 2012 г. до датата на заявлението са извършвани погасителни вноски за част от главницата и от лихвата. Поради това е направен извод, че към 10.06.2012 г. (посочена в извлечението по чл. 417, т. 2 ГПК като дата на първата просрочена вноска) действително е съществувала просрочена вноска и съответно към посочената в извлечението дата 08.10.2012 г. просрочените вноски са били вече три. С оглед на това и доколкото в извлечението по чл. 417, т. 2 ГПК липсва конкретизация на падежиралите вноски, въззивният съд е приел, че предявеният иск не може да бъде уважен и частично за тези вноски.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, достатъчно основание за което е обстоятелството, че поставените въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2019 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело, въпросите трябва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая посоченото изискване не е налице. Поставените от касатора въпроси са свързани с това необходимо ли е в заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК да са посочени изрично по размер падежиралите вноски по договора за кредит и акцесорните вземания (лихви и такси). От мотивите на обжалваното решение е видно, обаче, че изразеното от решаващия състав становище за необходимостта от подобна конкретизация не е основният аргумент за неуважаване на иска за частта, касаеща падежиралите вноски. Основен всъщност е аргументът, че поради констатираното от експертизата частично погасяване на главницата и на лихвите през 2012 г. не може да се счете, че към посочената в извлечението по чл. 417, т. 2 ГПК и в заявлението по чл. 417 ГПК дата 10.06.2012 г. действително е имало първа непогасена вноска и съответно, че към посочената в същите документи дата 08.10.2012 г. непогасените вноски са били вече три. Следователно, направеният от въззивния съд извод е резултат от преценката на събраните по делото доказателства и поради това свързаните с него въпроси са относими към правилността на акта, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване.
Отделно от изложеното, следва да се отбележи, че по отношение на втория въпрос единственото поддържано основание за допускане на касационния контрол – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е заявено в съответствие с указанията по т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, доколкото се поддържа (и то без да е аргументирана) само една от предвидените в него кумулативни предпоставки, а именно – че въпросът е от значение за развитието на правото, но не и че е от значение за точното прилагане на закона.
С оглед изложените съображения, касационният контрол не следва да бъде допуснат.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 43136/2016 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 93 от 14.07.2016 г. по в. т. д. № 163/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Петър Х. А. от [населено място], [улица], етаж ІІ-ри, разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 (хиляда и двеста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: