О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
София, 28.05.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 478/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 2233 от 31.10.2017 г. по т. д. № 1526/2017г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-6 състав решение № 212 от 31.01.2017 г. по т. д. № 1703/2015 г., за начална дата на неплатежоспособността на същото дружеството е определена датата 20.09.2014 г.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част, въззивното решение е неправилно, тъй като при определяне на началната дата на неплатежоспособността на дружеството-длъжник решаващият състав е приложил презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ, без да отчете, че същата е оборена от събраните по делото доказателства и по-конкретно от заключението на изслушаната икономическа експертиза, установяващо извършени плащания към неговите кредитори през периода от 20.11.2011 г. до 31.12.2015 г. Според касатора, въззивният съд не е съобразил задължителната съдебна практика при определяне датата на неплатежоспособността да вземе предвид цялостното икономическо състояние на длъжника, като в съответствие с въведеното в чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ служебно начало да събере доказателства в тази насока. Освен това, счита за лишено от правна и житейска логика, а така също и от нормативна опора, становището на съдебния състав, че при изчисляване на коефициентите за ликвидност от краткосрочните активи на дружеството следва да бъдат изключени вземанията, които не са събрани в 1-годишен срок от настъпване на падежа им.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ТЗ, с твърдението, че въззивният акт е очевидно неправилен по съображенията, изложени в самата касационна жалба. При условията на евентуалност, е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпросите: „1. Дали неплащане на задължението към определен кредитор е достатъчно, за да се приеме състояние на неплатежоспособност за дружеството, при положение, че към тази дата съдът не е събрал доказателства за неговата платежоспособност; 2. Дали ал. 3 на чл. 608 ТЗ (в ред. ДВ бр. 105/2016 г.) освобождава въззивният съдът от задължението служебно да събере доказателства, чрез които да установи неплатежоспособността към определената от него начална дата на неплатежоспособност“. Като релевантна съдебна практика касаторът посочва постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 80 от 08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, І т. о. и практиката, цитирана в него.
Ответникът по касация – [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 05.02.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в указания от съда срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да определи за начална дата на неплатежоспособността на [фирма] датата 20.09.2014 г., Софийски апелативен съд е приел, че именно към тази дата е настъпило обективното състояние на невъзможност на длъжника да погасява изискуемите задължения към своите кредитори, което е трайно и необратимо. Решаващият състав е взел предвид обстоятелството, че с анекса от 18.02.2014 г. страните са уговорили задължението на дружеството към банката по сключения между тях договор за кредит от 20.12.2011 г., възлизащо на сумата 11 506 501.87 лв., да стане изискуемо именно на датата 20.09.2014 г., както и че на тази дата същото не е било изпълнено. С оглед на това е направил извод, че длъжникът е спрял плащанията си към молителя-кредитор, което обуславя приложението на презумпцията по чл. 608, ал. 3 ТЗ в новата й редакция от ДВ, бр. 105 от 30.12.2016 г. (относима и към настоящия случай поради процесуалноправния характер на нормата), а именно – за настъпила неплатежоспособност на дружеството-длъжник с начална дата 20.09.2014 г. В тази връзка съдебният състав е отчел, че с изменението на чл. 608, ал. 3 ТЗ презумпцията за неплатежоспособност се прилага при наличие на неизпълнение от длъжника дори на едно изискуемо парично вземане, включително частично, като в тежест именно на длъжника е да установи обективното си икономическо състояние с цел оборването й. Според въззивния съд, от събраните по делото доказателства не може да се приеме, че длъжникът е оборил тази презумпция. Основание за този извод са стойностите на показателите за ликвидност в приетото по делото заключение на финансово-икономическата експертиза (корекционно), изчислени като от краткотрайните активи на длъжника са изключени вземанията му, от падежа на които е изминала над една година, определени като несъбираеми. Съображенията за това са, че доколкото длъжникът не сочи причина, поради която не е събрал вземанията си след настъпване на изискуемостта им, логично е да се предположи, че същите не могат да служат като ликвиден актив за посрещане на неговите краткосрочни/текущи задължения. Същевременно, съдът е преценил, че от задълженията на длъжника с настъпил падеж не следва да бъдат изключени тези, по отношение на които са изтекли до 5 години от настъпване на падежа им, тъй като, при липсата на доказателства за вида на тези вземания на кредиторите и основанието за пораждането им, не може да се заключи, че същите са погасени по давност и не са от значение за състоянието на неплатежоспособност на длъжника.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете за осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт.
За да е налице това основание, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на някое от основанията за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Обжалванното решение ще е очевидно неправилно при наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, т. е. когато е постановено „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е постановено „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените в изложението въпроси. От една страна, тези въпроси нямат характер на обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК следва от обстоятелството, че въпросите съдържат твърдението и оценката на касатора, че съдът не е събрал доказателства за платежоспособността на длъжника към приетата от него за начална дата на неплатежоспособността – 20.09.2014 г., което не съответства на данните по делото. Безспорно, съгласно специалната норма на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, съдът може по свой почин да установява факти и да събира доказателства, които са от значение за неговите решения и определения. Преценката обаче за това, дали е необходимо и служебно събиране на доказателства (освен вече ангажираните по искане на страните), принадлежи на състава, разглеждащ молбата за откриване на производство по несъстоятелност, като правилността на същата може да бъде проверявана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. В случая, въззивният съд е счел, че е необходимо събирането на допълнителни доказателства, поради което, с определение от закрито заседание на 29.03.2017 г., е допуснал изслушването на нова единична финансово-икономическа експертиза във връзка с установяване обективното икономическо състояние на длъжника с подробно поставени от него задачи, т. е. същият е изпълнил задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ. От друга страна, по отношение на така поставените въпроси не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Направените от въззивната инстанция изводи не са в отклонение от разрешенията, дадени в цитираната от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК, още повече, като се отчете, че същата е създадена при действието на чл. 608, ал. 3 ТЗ в предходната негова редакция, а не в новата му редакция, приложима към конкретния случай.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2233 от 31.10.2017 г. по т. д. № 1526/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: