О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 10.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 21/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 1577 от 20.07.2016 г. по т. д. № 839/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1721 от 26.10.2015 г. по т. д. № 4846/2011 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав (поправено с решение № 2064 от 28.12.2015 г.). С първоинстанционния акт е признато за установено по предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че същият дължи на лизинговото дружество сумата 72 187.95 лв. по запис на заповед от 15.03.2007 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.02.2011 г. до окончателното й плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 4048/2011 г. на Софийски районен съд, 31 състав.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Излага подробни съображения срещу изводите на възззивния съд, че: процесният договор за финансов лизинг не е нищожен поради неравнопоставеност на страните, тъй като лизингополучателят няма качеството „потребител” по смисъла на З.; не е доказано развалянето на договора поради неизпълнение задълженията на лизингодателя да предаде посочената в договора вещ, като същата бъде годна за ползване; чрез извършените от лизингополучателя плащания същият се е съгласил за изменение на договора за лизинг по отношение на вещта, като е приел вещ с различен номер на рамата; поради факта на подписване на приемо-предавателния протокол без възражения от страна на лизингополучателя и при липсата на конкретни негови твърдения досежно момента на откриването на недостатъка на вещта и момента на разваляне на договора, следва да се счете за изпълнено задължението на лизингодателя да предаде вещ, годна за ползване.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Може ли горепосоченото право (има се предвид правото на възражение за скрит недостатък на лизинговата вещ) да се погаси, ако при приемането на вещта не бъдат направени възражения, но недостатъкът е скрит; 2. Вярно ли е, че който твърди последиците на разваляне, твърди и самото разваляне; 3. Вярно ли е, че предварителният отказ от права води до нищожност на договора, чрез който този отказ е извършен; 4. Дали липсата на възражение за липса на недостатъци в документа, установяващ предаване на вещта, погасява правото за по-късно извършване на такива възражения, когато недостатъците на вещта са скрити (не са могли да бъдат забелязани) по смисъла на чл. 194 ЗЗД; 5. Дали при разваляне на договор за лизинг платеното за ползване на актива трябва да се върне, ако активът е негоден за ползване; 6. Дали задължението за предаване на МПС може да се счита за изпълнено, ако е предадено МПС от същия вид и марка, но с различен номер на рамата от номера, записан в договора за продажба, т. е. ако е предадено МПС, различно от конкретното МПС, описано в договора за продажба; 7. Дали твърдението, че договорът се прекратява поради неизпълнение, има последиците на изявление за разваляне на договора; 8. Дали договорът за лизинг на МПС може да бъде развален конклудентно – чрез връщане на ключовете и свидетелството за регистрация; 9. Дали договорът за лизинг може да бъде развален чрез изявление на едната страна, адресирано до съда, което изявление по силата на закона ще бъде връчено на другата страна по делото; 10. Дали спазването на принципа за равнопоставеност на страните е предпоставка за действителност на договора само, когато страна по него е физическо лице потребител по смисъла на З., иначе казано – дали принципът за равнопоставеност на страните по договора дава защита само на потребителите по смисъла на З.; 11. Дали предметът на договора може да бъде изменен чрез престиране от едната страна на предмет, различен от уговорения в договора и извършването на частични плащания от другата страна след това, Може ли договорът да бъде изменян чрез неговото изпълнение; 12. Дали когато една вещ е негодна за ползване посочването на момента, в който е установена тази негодност, е задължителна предпоставка за възникване на правата, които по принцип произтичат от закона в полза на лицето, комуто е престирана негодна за ползване вещ”.
По отношение на първите три въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, съответно: т. 5 и т. 8 от Тълкувателно решение № 40 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 56/1985 г. на ОСГК на ВС (за първия въпрос); решение № 37 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 203 от 30.01.2012 г. по т. д. № 116/201 г. на ВКС, ІІ т. о., както и множество определения по чл. 288 ГПК, които не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280 ГПК.
По отношение на всички останали въпроси касаторът заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да аргументира наличието на същото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от [фирма], [населено място] (с предходно фирмено наименование [фирма]) срещу „ [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата 72 187.95 лв., въззивният съд е приел, че тази сума е била дължима от „ЕТ „С. Стил – С. К.”по сключения с ищеца договор за финансов лизинг към датата на настъпване на падежа на процесния запис на заповед, което обуславя съответно дължимостта й и по посочения менителничен ефект с оглед безспорно установената му обезпечителна функция по отношение вземанията на ищеца, произтичащи от сключения между страните договор за лизинг. Изводът за размера на непогасените задължения на издателя на записа на заповед е основан на данните от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички направени от ответника по иска възражения, свързани с каузалното правоотношение. На първо място, не е възприето становището за нищожност на лизинговия договор поради неравнопоставеност на страните с оглед на това, че се касае за търговска сделка по чл. 1, ал. 1 ТЗ, сключена между търговци в рамките на автономията на волята и свободата на договарянето. Макар да е заявено едва с въззивната жалба, съдът е обсъдил и възражението на ответника по иска за нищожност на процесния договор поради наличието на неравноправни клаузи в Общите условия към него, като е счел, че доколкото лизингополучателят е едноличен търговец, сключил сделката във връзка с търговската му дейност, същият няма качеството на физическо лице-потребител по смисъла на § 13 ДР на З. и не може да се ползва със закрилата по този закон.
Въззивният съд не е споделил и доводите на ответника, че лизингодателят не е изпълнил задължението си да предаде именно седловия влекач, посочен в договора, както и че не го е предал в състояние, отговарящо на ползването му по предназначение, поради което лизингополучателят е упражнил потестативното си право да развали договора. От една страна, решаващият състав е отчел, че по делото липсват данни до предявяването на насрещния иск (14.11.2011 г.) ответникът да е упражнил правото по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, е посочил, че с оглед характеристиката на сделката като такава за продължително изпълнение, отпадането на облигационната връзка или развалянето са с действие занапред (чл. 88, ал. 1 ЗЗД), поради което лизингополучателят дължи заплащане на лизинговите вноски до този момент.
Във връзка с направените възражения за неизпълнение договора за лизинг от лизингодателя въззивната инстанция е приела, че същите са неоснователни. Независимо от факта, че с приемо-предавателния протокл от 15.03.2007 г. на лизингополучателя е предаден седлови влекач с номер на рама, различен от посочения в договора за лизинг, доколкото ответникът го е приел и го е ползвал до 10.11.2009 г., като е заплатил таксата за регистрация и е заплащал дължимото по договора за лизинг, съдът е счел, че страните мълчаливо са изменили волята си досежно предмета на договора или че същата е била за предоставяне за ползване на активи, единият от които е седлови влекач с рама № W.. Задължението за предаване на тази вещ и за предаването й в надлежно състояние е преценено за изпълнено от лизингодателя на 15.03.2007 г. съобразно удостовереното с подписа на лизингополучателя в приемо-предавателния протокол. Решаващият състав е посочил, че въпреки дадената му възможност, ответникът по иска не е конкретизирал възражението си за негодност на вещта за предвиденото в договора ползване, за момента на констатирането й и за момента на упражняване на правото му за разваляне на договора поради това неизпълнение на насрещната страна. Независимо от това, решаващият състав е отчел, че по делото е установено ползването на вещта от лизингополучателя и заплащането на дължимите лизингови вноски до август 2009 г. и липсата на позоваване и данни същият да е упражнил правата по чл. 230, ал. 2 ЗЗД, приложим на основание чл. 344, ал. 1 ТЗ, преди връщането на вещта на 03.08.2010 г. и подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на същото до касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са обуславящи изхода на делото.
Първият и четвъртият от поставените въпроси не са значими по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като конкретният спор не е разешен от въззивния съд с оглед прието от него погасяване на възражение за скрит недостатък. В случая съдът е приел, че ответникът не е конкретизирал възражението си за негодност на вещта, нито е посочил момента на нейното констатиране, с оглед на което изобщо не е преценявал дали твърдяната негодност представлява „скрит” недостатък. Освен това, така формулираните въпроси не отчитат обстоятелството, че въззивната инстанция се е произнесла по претенция, основана на твърдяно неизпълнение на договор за лизинг с продължително действие, при който лизингодателят продължава да е собственик на лизинговата вещ, а не по претенция основана на неизпълнение за договор за продажба.
Вторият и третият въпрос не могат да бъдат определени като обуславящи, тъй като не съответстват на данните по делото. Вторият въпрос е аргументиран от касатора с твърдението, че съдът „е приел, че не е доказано извършването на изявление за разваляне на договора, въпреки, че по делото има данни, че ответникът е предявил искова молба, с която иска връщане на даденото по договора”, т. е. твърди се незачитане значението на насрещната искова молба като изявление за разваляне на процесния договор. Това негово твърдение е в противоречие с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е игнорирал посочения ефект на насрещната искова молба, а е счел, че липсват данни договорът да е развален преди подаването на същата. Формулираният трети въпрос е мотивиран с оплакването, че съдът не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба, че предварителният отказ от права води до нищожност на договора. Такова произнасяне обаче в мотивите на обжалвания акт липсва, а процесуалноправен въпрос, свързан с необсъждане на доводите на страната, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на петия и на дванадесетия въпрос произтича от обстоятелството, че същите съдържат твърдение на самата страна, а не приет за установен от съда факт. Решаващият състав не е приел за доказано, че „активът е негоден за ползване”, а точно обратното – че с подписването на приемо-предавателния протокол лизингополучателят е удостоверил годността на същия за ползването му, както и че от доказателствата по делото е установено, че вещта е ползвана от страната в продължение на около три години.
Несъответстващ на мотивите на въззивното решение е и шестият въпрос, тъй като въззивната инстанция е преценила, че с оглед подписването на приемо-предавателния протокол, с който на лизингополучателя е предаден влекач с номер на рамата, различен от този по договора за лизинг, страните са изразили воля за изменение на договора досежно предоставената за ползване вещ и поради това задължението на лизингодателя за предаване на тази вещ следва да се счете за надлежно изпълнено.
Въпроси № 7 – № 9, както и въпрос № 11, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като са относими изцяло към правилността на изводите на въззивния съд, че процесният договор не е развален поради виновно неизпълнение на задълженията на лизингодателя, както и че с подписването на приемо-предавателния протокол от 15.03.2007 г. страните са изменили волята си относно предмета на лизинговата вещ. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, но не и за обсъждането на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка или за правилността на въззивното решение.
По отношение на десетия въпрос следва да се отбележи, че същият не кореспондира на изложените от въззивната инстанция съображения. Възражението за нищожност на договора поради неравнопоставеност на страните е счетено за неоснователно, тъй като процесният договор за лизинг е търговска сделка по чл. 1, ал. 1 ТЗ, сключена между търговци, в рамките на автономия на волята и свободата на договарянето, като твърдението на ответника за неравнопоставеност на страните не е обвързано със закрилата по З.. Съдът е обсъждал същата самостоятелно, приемайки я за неприложима в случая, с оглед обстоятелството, че лизингополучателят няма качеството на потребител по смисъла на § 13 ДР на З..
По посочените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1577 от 20.07.2016 г. по т. д. № 839/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: