О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
София, 13.12.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1595/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 594 от 15.05.2017 г. по т. д. № 6256/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 910 от 19.05.2016 г. по т. д. № 5139/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав, изцяло са отхвърлени предявените от касатора срещу Висш съдебен съвет, като правоприемник на Министерство на правосъдието, съгласно § 82 от ПЗР на ЗИДЗСВ, обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 52 500 лв., получена на отпаднало основание по договор от 20.12.2006 г. и споразумение № 93-00-188/08.10.2007 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 32 130.57 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума за периода от 14.01.2009 г. до завеждане на исковата молба.
Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд неоснователно е приел за надлежен ответник по исковете Висш съдебен съвет, като правоприемник на Министерство на правосъдието по силата на § 82, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗСВ, без да вземе предвид, че процесният договор за проектиране и строителство на административна сграда от 20.12.2006 г. не е сред договорите, за които е приложима посочената норма. Изразява несъгласие и с извода на решаващия състав за погасяване по давност на вземането за внесените по този договор гаранции в общ размер на 52 500 лв., като твърди, че същият е направен в противоречие с представените по делото 6 броя писма за потвърждение, изпратени му от Министерство на правосъдието в периода 2012 г. – 2014 г., съдържащи признание за дължимостта на тази сума.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Прекъсва ли се давността в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което твърдение основаваме на шестте писма за потвърждение, изпратени от МП до [фирма] за периода от 02.11.2012 г. до 07.11.2014 г.; 2. Писмата за потвърждение (в изпълнение на Глава четвърта на Закона за счетоводството във връзка с провежданата инвентаризация на активите и пасивите на Министерство на правосъдието) могат ли да бъдат възприемани като признание за дължимостта на претендираната сума; 3. Длъжностните лица, подписали изявленията в писмата за потвърждение, имат ли правомощия да правят волеизявления, които да обвързват с правна сила държавното учреждение“.
Касаторът поддържа, че формулираните от него въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 181 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 338/2016 г. на ІІІ г. о., решение № 200 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4529/2013 г. на І т. о., решение № 255 от 26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г. на ІІ т. о. и решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на ІV г. о., както и че същите са от съществено значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация – Висш съдебен съвет – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 28.06.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между [фирма], [населено място] и Окръжна следствена служба – [населено място] от 20.12.2006 г. е сключен договор за проектиране и строителство на административна сграда за нуждите на Окръжна прокуратура, Окръжна следствена служба и Районна прокуратура – [населено място], във връзка с който ищецът е внесъл по сметка на Министерство на правосъдието сумите 50 000 лв. и 2 500 лв. като гаранция за участие и изпълнение; С тристранно споразумение № 93-00-188/08.10.2007 г., с участието на [фирма], всички права и задължения на възложителя Окръжна следствена служба по този договор са прехвърлени на Министерство на правосъдието; От поетите с процесния договор задължения ищецът е изпълнил единствено задължението за изготвяне на работен проект, след което договорът е развален от възложителя по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. При тези факти решаващият състав е преценил, че за ответника Висш съдебен съвет, конституиран като страна на мястото на първоначалния ответник Министерство на правосъдието с оглед § 82, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗСВ, липсва основание за задържане на внесените от ищеца суми 50 000 лв. и 2 500 лв., а така също и основание за извършване на прихващане с претендираната от ответника неустойка за забава, за което се е позовал на задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това, обаче, въззивният съд е приел исковете за неоснователни, тъй като от датата на разваляне на процесния договор – 14.01.2009 г. – до датата на завеждането им е изтекла предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна давност. Съдебният състав не е споделил становището на ищеца, че давността е прекъсната съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД предвид изпратените до него 6 броя писма за потвърждение от Министерство на правосъдието. Отчитайки обстоятелството, че същите са изпратени до ищеца „във връзка с провежданата инвентаризация на активите и пасивите на Министерство на правосъдието и в изпълнение на Глава четвърта от Закона за счетоводството“ и предвид съдържащото се в някои от тях искане към адресата да посочи конкретната процедура, по която е внесена гаранцията, номера на договора, за който се отнася и дали става дума за гаранция за участие или за изпълнение, съдът е направил извод, че не е налице изявление, което недвусмислено да означава признание на задължението за възстановяване на гаранцията. Като допълнителен аргумент е изтъкнат и факта, че изявленията изхождат от длъжностни лица, които поначало нямат правомощия да правят волеизявления, обвързващи държавното учреждение и че такова правомощие има единствено министърът – лично или чрез упълномощен свой заместник или друг служител.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че поставените от касатора въпроси са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази задължителна практика, за да могат да обосноват допускане на касационния контрол, въпросите трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая и трите поставени от касатора въпроса са относими именно към правилността на обжалвания акт, тъй като отговорът им е предпоставен от възприемането на фактите по делото и от обсъждането на конкретни доказателства – шестте писма за потвърждение, изпратени от Министерство на правосъдието до ищеца в периода 2012 г. – 2014 г. Произнасянето както по въпросите дали тези писма могат да се приемат като признание за дължимостта на процесната сума и дали с тях се прекъсва давността за нея, така и по въпроса дали подписалите ги длъжностни лица могат да обвързват със своите волеизявления държавното учреждение, изисква да бъде извършена конкретна преценка на съдържанието на посочените документи, приети като доказателства. Обсъждането на доказателствата по делото, обаче, е в изключителните правомощия на инстанцията по съществото на спора, като направените въз основа на него изводи могат да бъдат проверявани само при вече допуснато касационно обжалване, но не и в производство по допускането му.
На второ място, по отношение на поставените въпроси не са налице и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаят въпроси, свързани с погасителната давност, но в напълно различни аспекти: решение № 181 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 338/2016г. съдържа произнасяне по въпроса за естеството и признаците на признанието по чл. 116, б. „а“ ЗЗД в неподписан от страните проекто-договор за преуреждане на отношенията им; решение № 200 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4529/2013 г. – по въпроса за погасяването по давност на вземане, върху което е наложен обезпечителен запор; решение № 255 от 26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г. – по въпроса дали плащането от длъжника на задължение за определен период съставлява признание на задължението с повтарящ се характер и за други периоди от съществуването на облигационното правоотношение; решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. – по въпроса дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. С оглед на това, представената от касатора съдебна практика се явява неотносима към първите два въпроса, а по отношение на третия въпрос – такава дори не е посочена.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не следва да бъде обсъждано, предвид ненадлежното му заявяване. В т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая, с твърдението, че поставените от него въпроси „са от съществено значение за точното прилагане на закона“, касаторът е заявил само част от това основание. Още повече, че същото е заявено само бланкетно – без каквито и да е аргументи за обосноваване на неговото наличие.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 594 от 15.05.2017 г. по т. д. № 6256/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: