О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 26.02.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2087/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община] против решение № 1217 от 30.05.2017 г. по т. д. № 1611/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Врачански окръжен съд решение № 13 от 11.02.2016 г. по т. д. № 74/2015 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 52 408.80 лв. – възнаграждение по договор № 004 от 18.08.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 15.09.2015 г. – до окончателното й плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на съда за облигационна обвързаност между страните по договор за консултантски услуги и изготвяне на бизнес план и произтичаща от това отговорност за заплащане на уговореното в него възнаграждение. Според касатора, в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е взел предвид оспорването на този договор като неавтентичен, по съдържание (поради подмяна на страниците относно неговия предмет) и като сключен от лице без представителна власт, доколкото съгласно чл. 31, ал. 4 от действащия към онзи момент Дружествен договор управителят на [фирма] Загори Л. не е имал правомощия да сключва договори на стойност над 5000 лв. Счита, че въззивната инстанция е следвало да изключи договора от доказателствата по делото, тъй като ищецът не е заявил, че ще се ползва от оспорения документ. По съображения, че е оспорен като подписан от лице без представителна власт (от съдружника Г. Г.) и че ищецът не е заявил, че ще се ползва от него, касаторът поддържа становище за изключването от доказателствения материал и на приемо-предавателния протокол от 03.12.2008 г., въз основа на който е прието за установено изпълнението на поетите от ответното по иска дружество задължения за изготвяне на бизнес-плана и заявлението за подпомагане.
В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и срещу извода на съда, че претендираното от ищеца вземане не е погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като няма характер на периодично, както и твърдение, че предходните инстанции неоснователно не са разгледали направеното от [фирма] възражение за прихващане за сумата 29 337 лв.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е съдът да изгради решението си на основание писмени доказателства, които са своевременно оспорени, ответната страна не е заявила, че ще се ползва от тях и не е открита процедура за проверка истинността на документа; 2. Дали, след като ответникът в срок е оспорил представени от ищеца доказателства и съдът не е открил производство по оспорване, респ. не е допуснал поискани от ответника доказателства за установяване на оспорените факти, за него е в сила забраната за посочване на нови факти и обстоятелства, да сочи и представи доказателства съобразно разпоредбата на чл. 266 ГПК; 3. Следва ли да намери приложение ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че решението на Общото събрание на О. по чл. 137, ал. 1, т 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, сключена от представляващия дружеството орган-управителя, а има значение само във вътрешните отношения между дружеството и управителя, и при облигационните сделки, надвишаващи допустимия лимит, определен с дружествения договор, който е публично достъпен; 4. Дали договор, плащанията по който са уговорени на отделни траншове и са предпоставени от настъпванията на бъдещи несигурни събития, имат характера на периодични плащания, или са делими задължения, платими на части”.
По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция) с твърдението, че е решен в противоречие с определение № 157 от 28.02.2014 г. по ч. гр. д. № 1056/2014 г. на ВКС, ІV г. о., а по отношение на останалите въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на същото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 25.08.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че: Между страните по делото е налице валидно сключен договор № 004/18.08.2008 г., по който [фирма] е изправна страна, доколкото е изпълнил възложената му работа, като е изготвил бизнес-плана и заявлението за подпомагане, предмет на договора, и ги е предал на [фирма] чрез съдружника в същото Г., който е приел изработеното без възражения; Въз основа на изготвения от ответното дружество бизнес-план, между [фирма] и ДФ „Земеделие” е сключен договор № 06/123/00097 от 13.09.2010 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, променен с два анекса с приложени към тях таблици за одобрените инвестиционни разходи, съгласно който одобреният за финансиране разход на дружеството-ответник за изготвяне на бизнес-план от изпълнителя [фирма] е в размер на 58 674 лв., от които одобрената субсидия възлиза на 29 337 лв.; На 02.12.2010 г. бенефициерът е получил авансово плащане по договора с ДФ „Земеделие”, с което е настъпило уговореното в чл. 9, ал. 3 от процесния договор условие между страните за плащане на дължимото възнаграждение на изпълнителя, възлизащо на сумата 58 674 лв. без ДДС или 70 408.80 лв. с ДДС (изчислено съобразно одобрената с анекс № 2 от договора с ДФ „Земеделие” сума на инвестицията 1 753 574.67 лв.); Предвид обстоятелството, че [фирма] е заплатила на [фирма] част от дължимото му възнаграждение в размер на сумата 18 000 лв. с ДДС по издадена от него фактура № 11/14.12.2010г., останалата непогасена част от това задължение възлиза на исковата сума 52 408.80 лв., поради което претенцията следва да бъде уважена изцяло.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички направени от [фирма] оплаквания във въззивната жалба. На първо място, не е споделил довода за липса на сключен между страните договор за изготвяне на бизнес-план поради оспорване на положения от управителя на дружеството-възложител подпис. Въззивната инстанция е констатирала, че в подкрепа на своето оспорване ответникът е направил допустими доказателствени искания за установяване неистинността на документа, които първоинстанционният съд е отклонил. Доколкото обаче с въззивната си жалба ответникът не е поискал тяхното допускане във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, нито такова искане е заявено в откритото съдебно заседание, е направен извод, че оспорването е недоказано и договорът следва да се счете за автентичен. Според въззивния съд, дори да се приеме, че договорът не е подписан от управителя на [фирма], същият следва да се счита потвърден при условията на чл. 301 ТЗ, тъй като дружеството не само, че не се е противопоставило на неговото сключване незабавно след узнаването му, но се е ползвало от този договор, като го е представило пред Д.Ф. З. за обосноваване на искането си за признаване на разходите за изготвяне на бизнес-плана, а освен това е извършило частично погасяване на задължението си по него за заплащане на авансово дължимата част от възнаграждението по него. Същите съображения са изложени и във връзка с оспорването на представителната власт на съдружника Г., приел изпълнението на договора чрез получаване на бизнес-плана и заявлението за подпомагане, изготвени от [фирма] на хартиен и електронен носител, като в тази насока съдът се е позовал на използването на плана в процедурата по отпускане на финансовата помощ и на изричното признание пред разплащателния орган, съдържащо се в писмо № 02-2600/7477 от 09.12.2010 г. на управителя на [фирма], че като изпълнител на бизнес-плана следва да бъде вписано дружеството-консултант [фирма].
По отношение довода за недействителност на договора, с оглед установената в чл. 31, ал. 4 от дружествения договор на [фирма] забрана за сключване на сделки от страна на управителя на стойност над 5000 лв. без съгласие на Общото събрание, съдът е преценил, че същият е неоснователен, прилагайки по аналогия разрешението в Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което решението на Общото събрание на О. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителността на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, а има значение само във вътрешните отношения между дружеството и управителя.
За недоказано е счетено и твърдението на въззивника, че отношенията между страните следва да се уреждат от сключения между тях друг договор – № 003/25.07.2008 г., по който същият е изправна страна, тъй като съдът е приел, че двата договора имат различен предмет – първият договор има за предмет изготвяне на предпроектно проучване, а не на бизнес-план и заявление за подпомагане.
Софийски апелативен съд е преценил като неоснователно и направеното от ответника по иска възражение за прихващане за сумите 2 500 лв. и 29 337 лв. Освен, че за сумата 2500 лв. същото е бланкетно като твърдение, доколкото не е посочено кое е другото лице, на което е заплатено възнаграждение за преработване на изготвения от ищеца бизнес-план, но е и недоказано – не са ангажирани доказателства за сключен договор с друго лице-консултант, по което да е уговорено или платено възнаграждение в твърдяния размер. По отношение на втората сума, претендирана като пропусната полза от неполучена по договора субсидия по одобрен разход, неоснователността на възражението за прихващане е мотивирана с обстоятелството, че отказът на Фонда да заплати на дружеството посочената сума се дължи на факта, че бенефициерът не е доказал пред разплащателния орган реално извършени разходи, т. е. не е доказал, че е заплатил възнаграждението на изпълнителя по договора за консултантски услуги.
Въззивният съд не е уважил и възражението за погасяване на вземането за процесната сума по реда на чл. 111, б. „в” ЗЗД, като е приел за приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД поради това, че задължението за заплащане на възнаграждението на три части няма характер на периодично по смисъла на разясненията в Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая се касае за едно неделимо задължение, платимо на части, като изискуемостта на всяка част е обусловена от изтичането на отлагателен срок, а не за множество периодично изпълними задължения.
На последно място, като ирелевантно за дължимостта на процесното вземане е счетено обстоятелството, че липсват доказателства за връчване на издадената за него фактура № 71/05.10.2012 г., доколкото фактурата представлява само покана за плащане на отразената в нея сума и е от значение за поставяне на длъжника в забава и за заплащане на обезщетение по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД (каквото не се претендира), но не е от естество да обуслови отхвърляне на иска.
Настоящия състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на първите три въпроса изводът, че не са обуславящи за изхода на конкретното дело, по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, произтича от обстоятелството, че въпросите са поставени некоректно, т. е. не кореспондират с мотивите на обжалвания акт и с данните по делото. В първия въпрос се съдържа твърдението, че съдът е изградил изводите си въз основа на доказателства, които са оспорени (процесният договор и приемо-предавателния протокол) от касатора-ответник по иска, но за тях ищецът не е заявил, че ще се ползва и затова не е открито производство по реда на чл. 193 ГПК – твърдение, което е напълно произволно. Видно от допълнителната искова молба (стр. 8), ищецът [фирма] е заявил изрично, че ще се ползва от всички представени с исковата молба доказателства, част от които са именно оспорените два документа. Фактът, че ищецът е заявил, че ще се ползва от всички представени от него доказателства, в т. ч. и от оспорените, е констатиран от първоинстанционния съд в изготвения проекто-доклад по делото, обявен за окончателен в съдебно заседание на 26.01.2016 г., в което подробно е аргументиран и отказът да бъдат допуснати исканите във връзка с оспорването доказателства. Следователно, доколкото е в противоречие с данните по делото, така поставеният процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
В противоречие с изложените от въззивния съд мотиви се явява и вторият поставен от касатора въпрос. Решаващият състав изобщо не е отрекъл правото на въззивника да иска събиране по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК на доказателствата, поискани от него и отказани му от първоинстанционния съд във връзка с оспорване истинността на процесния договор и приемо-предавателния протокол. Точно обратното – съдът е констатирал, че доказателствените искания на страната са били напълно допустими, но доколкото нито с въззивната жалба, нито в проведеното по делото съдебно заседание е направено искане за събиране на отказаните от първата инстанция доказателства, не е обсъждал възможността за допускането им по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Отделно от това, въззивният съд е приел, че дори и при установена неистинност на оспорените от ответника два документа, то сключването на процесния договор и приемането на изпълнението по него следва да се считат потвърдени по реда на чл. 301 ТЗ, т. е. вторият поставен от касатора въпрос не е единствено обуславящ за изхода на конкретното дело.
Отсъствието на общата предпоставка по отношение на третия въпрос произтича от обстоятелството, че цитираното в него Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е счетено от въззивния съд за приложима към този въпрос задължителна съдебна практика (в какъвто смисъл е поставен въпросът), а е преценил, че разрешенията в него могат да бъдат приложени по аналогия – извод, чиято правилност е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.
Характер на обуславящ изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС няма и последният от поставените в изложението въпроси, тъй като същият касае правилността на обжалвания акт. Отговорът на този въпрос е предпоставен изцяло от преценката на съда за вида на поетото задължение за плащане на възнаграждението по процесния договор (дали е делимо или неделимо) и съответно дали правилно е приложено Тълкувателно решение № 3/2011 г.
Отделно от това, следва да се отбележи, че по отношение на поставените от касатора въпроси не са доказани и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с определение № 157 от 28.02.2014 г. по ч. гр. д. № 1056/2014 г. на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като същото дава отговори на въпроси, напълно различни от първия поставен от касатора въпрос. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане, тъй като е заявено само бланкетно – чрез посочване на правната норма, без да е аргументирано наличието на всяка от двете кумулативни предпоставки в него, което, съгласно цитираното тълкувателно решение, е задължение на касатора.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 2000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е удостоверено в представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 659726 от 25.08.2017 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1217 от 30.05.2017 г. по т. д. № 1611/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5 разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 000 (две хиляди) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: