О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
София, 23.06.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1310/2017
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 и чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. Н. Б. от [населено място] и [фирма], [населено място] против определение № 108 от 23.03.2017 г. по ч. гр. д. № 92/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Частният касатор Г. Н. Б. обжалва въззивния акт в частта, с която е потвърдено определение № 40 от 09.01.2017 г. по т. д. № 821/2016 г. на Пловдивски окръжен съд (имащо характер на разпореждане в тази му част) за връщане на подадената от него въззивна жалба вх. № 33379/11.11.2016 г. срещу постановеното по делото решение № 418 от 18.10.2016 г. Счита същото за незаконосъобразно с твърдението, че решаващият състав не е извършил преценка на оплакванията и доводите в сезиращата го частна жалба, а само е изложил хронология на фактическата обстановка. Изразява несъгласие с извода за редовно връчване на съобщението за първоинстанционното решение, като твърди, че в случая е неприложима нормата на чл. 39, ал. 2 ГПК в хипотезата на „общ пълномощник”, защото липсва общо упълномощаване на процесуалния представител на ответниците по предявения иск по чл. 422 ГПК, а така също и че препис от решението е следвало да бъде връчен отделно на всеки от тях. Според частния касатор, въззивният съд изцяло е игнорирал съществените за спора факти: че е внесена държавна такса по въззивната жалба в размер на сумата 1287.46 лв.; че е направено изрично изявление тази такса да се счита внесена в частта относно договорната и наказателната лихва; че е отправено искане за спиране на производството по делото и молба за удължаване на срока за внасяне на целия размер на дължимата държавна такса до стабилизиране на определението за спиране.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване частният касатор поставя въпросите: „1. За задължението на съда да изпрати отделни съобщения и преписи от решението при две страни с един адрес на призоваване, но без посочен общ пълномощник; 2. За задължението на съда да укаже на страната да отстрани допуснати нередовности в частната жалба и да й съобщи и ако указанията не бъдат изпълнени в срок, да върне жалбата; 3. За задължението на съда да укаже обжалваемостта на съответния акт и за последиците от неуказване/неправилно указване; 4. За определянето предметния обхват на въззивната жалба”. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: определение № 185 от 10.05.2012 г. по ч. гр. д. № 172/2012 г. на ІІ г. о. – по първия въпрос; определение № 281 от 16.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2393/2014 г. на І г. о. – по втория въпрос; определение № 782 от 15.11.2012 г. по ч. гр. д. № 622/2012 г. на ІV г. о. – по третия въпрос; решение № 300 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 1366/2011 г. на ІV г. о., решение № 109 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 5168/2013 г. на ІV г. о. – по четвъртия въпрос, за който се поддържа също, че е „от значение за точното приложение на чл. 258, ал. 2 и чл. 260, т. 3 и т. 4 ГПК”.
Частният жалбоподател [фирма], [населено място] обжалва въззивния акт в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от него частна жалба вх. № 2137 от 23.01.2017 г. против разпореждането за връщане на въззивна жалба вх. № 33379/11.11.2016г. срещу решение № 418 от 18.10.2016 г. по т. д. № 821/2015 г. на Пловдивски окръжен съд и е прекратено производството по същата. Поддържа становище, че не е надлежно уведомен за постановеното първоинстанционно решение и поради това за него изобщо не е започнал да тече срокът за обжалването му, а също и че въззивният съд неоснователно е приел липса на надлежно депозирана от него молба по чл. 265, ал. 1 ГПК за присъединяване към въззивната жалба на Г. Б., респ. нередовност на същата поради непредставяне на преписи за останалите страни. Според частния жалбоподател, освен наличието на противоречие в тази насока, въззивният съд не е изпълнил и задълженията си да даде ясни и точни указания за отстраняване нередовността на молбата за присъединяване, както и да укаже изрично дали постановеният от него акт подлежи на обжалване и по какъв ред.
Ответникът по жалбите – [фирма], [населено място] – оспорва същите и моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбите без уважение, по съображения в писмен отговор от 29.05.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба и частната жалба са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни, поради което са процесуално допустими.
При постановяване на обжалваното определение решаващият състав е счел за установена следната фактическа обстановка:
Срещу постановеното първоинстанционно решение № 418 от 18.10.2016 г. по т. д. № 821/2015 г. на Пловдивски окръжен съд е допозирана въззивна жалба вх. № 33379/11.112016 г. само от единия от двамата ответници по делото, а именно – от ответника Г. Н. Б..
С разпореждане № 6774 от 14.11.2016 г. въззивната жалба е оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса в размер на 10 548.50 лв.
С молба от 28.11.2016 г. процесуалният представител на ответниците – адвокат Н. А. – е поискал удължаване на срока за внасяне на таксата.
С определение № 2374 от 29.11.2016 г. молбата по чл. 63, ал. 1 ГПК е оставена без уважение по съображения, че високият размер на таксата не представлява уважителна причина за удължаване на срока.
С разпореждане № 7333 от 07.12.2016 г., като е констатирал, че държавата такса не е внесена изцяло в пълния й посочен размер, а е внесена само сумата 1287 лв., съдът е определил едноседмичен срок за внасяне на разликата от 9 261 лв. Сумата не е внесена в определения срок, като вместо това е направено второ искане по чл. 63 ГПК, без да са посочени други причини, различни от тези в молбата от 28.11.2016г.
С обжалваното определение № 40 от 09.01.2017 г. Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение и втората молба за удължаване на срока.
При посочените факти, Пловдивски апелативен съд е приел, че доколкото подалият въззивната жалба ответник Г. Б. не е изпълнил указанието за внасяне на пълния размер на дължимата държавна такса, за което, считано от 28.11.2016 г. до постановяване на определение № 40 е разполагал с повече от 30 дни, за първостепенния съд не е имало друга възможност освен да постанови връщане на въззивната жалба, поради което постановеното от него определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение частната жалба на ответника [фирма], [населено място] въззивният съд е преценил, че е недопустима, тъй като същият нито е депозирал въззивна жалба, нито е отправил писмена молба по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК за присъединяване към въззивната жалба на ответника Г. Б., като подадената от него молба вх. № 35212 от 28.11.2016 г. не отговаря на изискването на посочената норма, защото не е представена в препис за другите страни.
По частната касационна жалба на Г. Н. Б.:
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, потвърждаваща връщането на подадената от посоченото лице въззивна жалба.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да са обусловили изхода на делото. По отношение на първия въпрос, свързан с редовността на връчване на препис от първоинстанционното решение, липсва правен интерес да бъде поставен от частния касатор, доколкото подадената от него въззивна жалба е върната не като просрочена, а поради неизпълнение на указанията за внасяне на пълния размер на дължимата държавна такса. Този въпрос е относим всъщност към оплакванията на частния жалбоподател [фирма], [населено място], а не към оплакванията на частния касатор Г. Н. Б.. Отделно от това, не е налице и твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС (определение № 185 от 10.05.2012 г. по ч. гр. д. № 172/2012 г. на ІІ г. о.). Тази практика е ирелевантна за настоящия случай, доколкото касае връчване на съобщение до страни, които нямат общ пълномощник, за разлика от конкретната хипотеза, в която ответниците имат общ пълномощник (всеки от тях е упълномощил за свой процесуален представител по делото един и същ адвокат – Н. А.) и е посочил един и същ съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 1.
Отсъствието на общата предпоставка по отношение на въпроси № 2 и № 3 също произтича от обстоятелството, че са относими към оплакванията на частния жалбоподател [фирма], [населено място] във връзка с редовността на депозираната от него молба за присъединяване по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК и отказа същата да бъде уважена, а не към оплакванията на частния касатор Г. Б..
Характер на обуславящ няма и последният въпрос, свързан с определяне предметния обхват на въззивната жалба. Този въпрос изобщо не е намерил отражение в мотивите на обжалвания акт – въззивният съд не е отговорил на релевираното в частната въззивна жалба на Г. Н. Б. оплакване, че е следвало да му бъде указано да уточни какъв е обжалваемият предмет, след като той е внесъл само 2% държавна такса. Частният касатор, обаче, не е поставил процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички заявени от страната доводи и възражения, който именно би бил релевантен за случая. Поради това, поставеният от него въпрос за определяне предметния обхват на въззивната жалба не може да обоснове допускане на касационния контрол.
С оглед изложените съображения, депозираната от Г. Н. Б. частна касационна жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.
По частната жалба на [фирма]:
С оглед недопускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено връщането на въззивната жалба на ответника Г. Н. Б., атакуваното въззивно определение следва да бъде потвърдено и в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на ответника [фирма] срещу първоинстанционния акт. Този извод се налага поради обстоятелството, че присъединяване по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК е възможно единствено ако е налице висящо производство по подадена от съищец/съответник въззивна жалба. В случая, поради връщането на депозираната от ответника Б. въззивна жалба, не може да бъде осъществено съответно и присъединяване на ответника [фирма] към тази въззивна жалба. Ето защо, подадената от дружеството частна жалба следва да бъде оставена без уважение, без да е необходимо да се извършва преценка дали са налице предпоставките на чл. 265, ал. 1 ГПК за присъединяване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 108 от 23.03.2017 г. по ч. гр. д. № 92/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 40 от 09.01.2017 г. по т. д. № 821/2016 г. на Пловдивски окръжен съд (имащо характер на разпореждане в тази му част) за връщане на подадената от Г. Н. Б. от [населено място] въззивна жалба вх. № 33379/11.11.2016 г. срещу постановеното по делото решение № 418 от 18.10.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 108 от 23.03.2017 г. по ч. гр. д. № 92/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от него частна жалба вх. № 2137 от 23.01.2017 г. против разпореждането за връщане на въззивна жалба вх. № 33379/11.11.2016г. срещу решение № 418 от 18.10.2016 г. по т. д. № 821/2015 г. на Пловдивски окръжен съд и е прекратено производството по същата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: