О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 07.01.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 955/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. и на Г. Н. П. – К. от [населено място] срещу решение № 231 от 12.12.2018 г. по в. гр. д. № 555/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Касаторът Д г с „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 263 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 399/2013 г., с което са отхвърлени предявените от горското стопанство срещу Г. Н. П. – К. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за прсъждане на обезщетение за вреди в размер на сумите: 31 680 лв. – разходи за закупуване на листосмукачка и клонодробилка; 51 872 лв. – изплатени средства за Горски път от ІV категория „О.“ КЛМ 2+ 000 до КЛМ 7+850 за неизвършени дейности; 75 531 лв. – изплатени средства на ЕТ „Б. Б. – Би Е. Би“ за периода от 01.01.2008г. до 31.12.2008 г. по Приложение 12; 9 300 лв. – изплатени средства на ЕТ „А. – М. У.“ по Приложение № 13; 7 641.60 лв. – изплатени средства на „С. 2003“ Е. по Приложение № 14; 38 862 лв. – изплатени средства на ЕТ „Б. Б. – Би Е. Би“ за периода от 01.01.2009г. до 31.12.2009 г. по Приложение 15.
Посоченият касатор поддържа, че в обжалваната от него част въззивният акт е неправилен на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е изпълнен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД и по-конкретно – че не е доказано настъпването на вреди на Д. „А.“ от действията на ответника като негов управител. Счита, че този извод е изграден при нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като решаващият състав е кредитирал единствено заключението на допуснатата тройна техническа експертиза, което е диаметрално противоположно на заключенията на единичната и допълнителната лесотехническа експертиза, изготвена от вещото лице Г., без да изложи аргументи защо не кредитира последните. Релевира изрично оплакване и във връзка с приетото от въззивния съд, че от закупуването на двете машини (листосмукачка и клонодробилка) не са настъпили вреди за горското стопанство, като преценява този извод за противоречащ на събраните по делото доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Д г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС (решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на І г. о.) по посочените от него като значими за изхода на делото въпроси: „1. Когато по делото са налични две противоречащи си в отговорите на поставените задачи заключения на вещи лица, при положение, че съдът отхвърля и не кредитира едно от заключенията, длъжен ли е да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение, а кредитира другото; 2. При приети няколко съдебно-технически експертизи с еднакви задачи, част от които единични, а други тройни, в случай, че между вещите лица от различните експертизи съществуват противоположни мнения по поставените въпроси, следва ли съдът да приеме мотивираното експертно мнение на мнозинството, при положение, че същото не кореспондира на събраните по делото доказателства“.
Касаторът Г. Н. П. – К. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният от Д. г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. срещу него иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди е уважен за сумата 5 720 лв., представляваща заплатената в повече сума по фактура № 854 от 24.11.2008 г. за закупуване на автомобил „А. Р.“, както и в частта за разноските.
Посоченият касатор твърди, че в атакуваната от него част обжалваното решение е неправилно, тъй като изводът, че е настъпила вреда за ищцовото горско стопанство от закупуването на процесния автомобил е в разрез със събраните по делото доказателства, като детайлно описва фактите във връзка с осъществяването на тази сделка. В допълнение към касационната жалба, подадено в преклузивния срок по чл. 283, ал. 1 ГПК, е релевирано и оплакване за недопустимост на въззивното решение по отношение на претенцията за вреди във връзка със закупуването на автомобила. Според този касатор, съдът се е произнесъл извън предмета на спора, доколкото в исковата молба не са били заявени обстоятелства за деликт, изразяващ се в неговото бездействие, а именно – че той е следвало, но не е предприел мерки да изиска връщане на процесната сума като разлика между фактурираната стойност на автомобила и заплатената такава.
Освен с твърдението за недопустимост, както в самата касационна жалба, така и в приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът Г. Н. П. – К. 0моли за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че „спорът е важен и значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, а също и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидната неправилност на въззивния акт в обжалваната от него част.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна и моли за недопускането й до касационно разглеждане по съображения в писмен отговор, съответно – отговорът на касатора Г. Н. П. – К. е депозиран на 13.03.2019 г., а отговорът на касатора Д. г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. е депозиран на 21.02.2019 г. Претендират присъждане на разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. срещу Г. Н. П. – К. искове (с изключение на иска за сумата 5 720 лв.), приемайки, че правната им квалификация е чл. 45 ЗЗД, а не чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД, както е счел първостепенният съд, въззивната инстанция е преценила същите за неоснователни по следните съображения:
По отношение разходите, извършени в полза на ЕТ „Б. Б. – Би Е. Би“:
За разходите (за сумата 51 782 лв.), касаещи строителството на Горски път от ІV категория „О.“ КЛМ 2+ 000 до КЛМ 7+850, е прието, че същите не са доказани, тъй като по делото не са представени съответните данъчни фактури за периода 31.10.2008г. – 19.12.2008 г.; За разходите за периода 03.01.2008 г.- 31.12.2008 г. (за сумата 75 531 лв.), касаещи строителни дейности за Г. „Л.“ и „Ц.“, индивидуализирани в Приложение № 12, е прието, че относими за времето, през което ответникът е бил директор на Д., са само разходите по данъчни фактури № 5-12 от Приложение № 12; За тези разходи, както и за разходите по описаните в Приложение № 15 данъчни фактури за периода 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. (за сумата 38 862 лв.), касаещи строителни дейности за Г. „Л.“ и „Ц.“, съдът е счел, че са извършени без необходимото разрешение от страна на Държавната агенция по горите, изискуемо, доколкото по всяка от фактурите сумата е над 1000 лв. Независимо от това обаче, искът е преценен за неоснователен поради недоказване настъпването на вреди за ищеца в пряка причинно-следствена връзка от неизпълнение на задължението на ответника да иска разрешение за разходите по посочените фактури. Този извод е аргументиран със заключението на допуснатата по делото тройна техническа експертиза, от което се установява, че всички ремонти на горски тракторни и камионни пътища четвърта категория в Г. „Л.“ и Г. „Ц.“ в периода 2008г. – 2009 г. са извършени правомерно, отчетените в приложенията линейни метри отговарят на измереното от вещите лица и е в рамките на нормалното, дори в полза на Д.; всички временни пътища (с малки изключения) са използвани през годините, а и сега за дърводобив и извоз на дървесина.
По същите съображения, а именно поради недоказаност на настъпили за ищеца вреди, като неоснователни са счетени разходите за горски пътища, извършени в полза на други изпълнители, съответно за сумата 9 300 лв., заплатени на ЕТ „А. – М. У.“ по Приложение № 13 и за сумата 7 641.60 лв., заплатена на „С. 2003“ Е. по Приложение № 14, независимо, че и за тях е констатирана липса на искано и дадено разрешение от Д..
По отношение разходите за закупуване на движими вещи – листосмукачка и клонодробилка:
С оглед обстоятелството, че цената на същите е под 45 000 лв., решаващият състав е приел, че за закупуването им не е било необходимо да се събират 3 оферти и да се сключва писмен договор, а само разрешение от Д., каквото в случая е било дадено. Поради това е направен извод, че по отношение на тях не е допуснато нарушение на задълженията на ответника. Като неоснователно, предвид показанията на разпитаните по делото свидетели, е преценено възражението на Д., че двете машини не са били необходими и не са ползвани по предназначение.
Въззивният съд е счел за основателна обаче претенцията за разход за закупуване на автомобил „А. Р.“ в размер на сумата 5 720 лв., платена в повече над уговорената цена. В тази връзка съдебният състав е съобразил признанието на самия ответник в отговора на исковата молба, което е установено и от доказателствата, че е налице разлика между фактурираната стойност за закупуването на посочения автомобил по данъчна фактура № 854 от 24.11.2008 г. в размер на 9 100 лв. и цената на сключения повече от 8 месеца по-късно договор за продажба от 11.08.2009 г. в размер на 5 200 лв. Поради това е приел за доказано неизпълнение на задълженията на ответника, в качеството му на директор на Д., тъй като същият е следвало да иска връщане на даденото в повече при закупуването на автомобила.
С оглед изхода на спора във въззивната инстанция са преизчислени и дължимите на всяка от страните разноски.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване изцяло.
По отношение обжалваната от Д. г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. част от въззивното решение, с която са отхвърлени предявените от него срещу Г. Н. П. – К. искове:
От двата поставени от посочения касатор въпроса характер на обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има само първият въпрос. Общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства за втория от въпросите, доколкото същият съдържа оценката на самата страна, че възприетото от съда заключение на тройната техническа експертиза „не кореспондира на събраните по делото доказателства“. Поради това, решаването на този въпрос предполага извършването на преценка дали заключението на тройната експертиза съответства на събраните по делото доказателства, каквато преценка обаче е възможна само при вече допуснато касационно обжалване.
Независимо от значимостта му за изхода на делото, първият въпрос също не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е налице поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че постановеното от въззивния съд решение не е в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В случая решаващият състав е отчел наличието на противоречие в първоначалното заключение на лесотехническата експертиза и заключението на тройната експертиза, приети в първоинстанционното производство, като е обосновал възприемането на последното с обстоятелството, че същото не е опровергано, а се потвърждава и от първоначалното преработено заключение на техническата експертиза, прието във въззивното производство. Посочил е също, че от първоначалното и допълнителното заключение пред първоинстанционния съд не се установява настъпването на вреди за Д., нито техният размер. Следователно, въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е изпълнил задължението си да обсъди събраните по делото доказателства, в т. ч. да мотивира избора си относно възприетото от него експертно заключение. Що се отнася до правилността на този избор, това е въпрос, относим към правилността на самото решение и съответно – към касационното обжалване, а не към допускането му.
По отношение обжалваната от Г. Н. П. – К. част от въззивното решение, с която е уважен предявеният от Д. г. с. „А.“, Териториално поделение на Южно-централно ДП – С. срещу него иск за сумата 5 720 лв.:
На първо място, не може да се счете, че в посочената част обжалваният акт е недопустим като постановен извън предмета на спора, доколкото в исковата молба не са били заявени обстоятелства за деликт, изразяващ се в неговото бездействие, а именно – че той е следвало, но не е предприел мерки да изиска връщане на процесната сума като разлика между фактурираната стойност на автомобила и заплатената такава. Ищецът е претендирал сумата 5 720 лв. като обезщетение за вреди поради заплащането й в повече от цената, посочена в договора за продажба на процесния автомобил. Това е предметът на така предявения иск и именно по него съдът се е произнесъл. Що се отнася до изразеното от съдебния състав становище, че ответникът е следвало да иска връщане на платената в повече сума, същото не означава произнасяне извън предмета на спора, както неоснователно се твърди от касатора. Деликтът в случая е заплащането на разликата между стойността по фактурата и стойността в договора за продажба, което е прието за безспорно доказано от въззивната инстанция.
На второ място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, във връзка с така заявеното основание нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито в самата касационна жалба, е поставен конкретен въпрос, по отношение на който да бъде преценявано наличието на същото, което, съгласно изричните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно за недопускане на касационния контрол. Касаторът е посочил единствено, че „спорът е важен и значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, което не представлява изпълнение на задължението за поставяне на конкретен материалноправен или процесулноправен въпрос. От друга страна, следва да се отбележи също, че посоченото основание е заявено само бланкетно – чрез цитиране на законовия текст, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки в съответствие с указанията по т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт.
На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Както непротиворечиво се приема в практиката на ВКС, очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Поради всички изложени съображения касационните жалби и на двете страни не следва да бъдат допуснати до разглеждане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 231 от 12.12.2018 г. по в. гр. д. № 555/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: