10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 526
София,30.07.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2931/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Пристанищен терминал Русе – Запад“ АД, [населено място] срещу решение № 157 от 10.07.2018 г. по в. т. д. № 25/20018 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Русенски окръжен съд решение № 137 от 28.07.2017 г. по т. д. № 151/2016 г., допълнено с решение № 151 от 20.10.2017 г., в обжалваната негова част, с която предявените от Държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, срещу дружеството-касатор обективно съединени искове са уважени, съответно: искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за присъждане на концесионно плащане по сключения между страните концесионен договор от 18.09.2013 г. за периода 01.01.2015 г. – 20.02.2015 г. е уважен за сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.05.2016 г. до окончателното й изплащане; искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума за периода 08.05.2015 г. – 20.02.2016 г. е уважен за сумата 1 608.47 лв.; искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неустойка по чл. 20.3.1. от концесионния договор е уважен за сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото – 13.05.2016 г. до окончателното й плащане; искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неустойка по чл. 20.3.1. от концесионния договор е уважен за сумата 7 638.90 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото – 13.05.2016 г. до окончателното й плащане; искът по чл. 79, ал. 1ЗЗД за променливо концесионно плащане на основание чл. 6.2.2., т. 2 от концесионния договор е уважен за сумата 2 335.80 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото – 13.05.2016 г. до окончателното й плащане, а предявените от “Пристанищен терминал Русе – Запад“ АД срещу Държавата насрещни искове – иск по чл. 80, ал. 3, т. 1 от Закона за концесиите за заплащане на обезщетение за невъзстановени разходи за инвестиции в имуществото на концедента за сумата 138 908.22 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на насрещната искова молба – 05.12.2016 г. до окончателното й изплащане и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 261.23 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода 21.02.2015 г. – 05.12.2016 г., са отхвърлени изцяло.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че в нарушение на задълженията си по чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, като не е посочил ясно върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и не е изложил своите мотиви, ако не приема част от тях, защо не ги приема. По-конкретно, твърди, че: Направените във връзка с претенциите за дължими концесионни плащания по чл. 6.2.1. изводи са неправилни и необосновани, тъй като са резултат от едностранчива и противоречаща на действителното съдържание на установените по делото факти и събраните за тях доказателства; Не е обсъден поставеният от дружеството съществен въпрос за това дали създаването и поддържането на банкови гаранции е основно задължение на концесионера по процесния договор, както и доводът му, че не е съществувал реален риск за Държавата да не може да получи парични средства от концесионера по какъвто е да е договорен повод и че следователно не е налице засягане на държавния интерес. Касаторът изразява несъгласие и с изводите на решаващия състав, че: отпадането на банковите гаранции като последица от отнемането на лиценза на „Корпоративна търговска банка“ АД не представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ; предвидените в процесния договор неустойки не са нищожни поради противоречие с добрите нрави и че същите не могат да бъдат намалявани поради прекомерност предвид търговския характер на сделката (чл. 309 ТЗ).
В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу отхвърлянето на предявените от касатора насрещни искове като неоснователни и недоказани. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 80, ал. 3, т. 1 ЗК във връзка с дължимото му обезщетение при предсрочно прекратяване на договора за концесия, като твърди, че в случая направените от него разходи за инвестиции са безспорно установени както по основание, така и по размер –134 633.22 лв. и че този размер не следва да бъде намаляван със сумата, съответстваща на определената с финансово-икономическия модел норма на възвращаемост за концесионера за целия срок на договора, доколкото от доказателствата по делото е видно, че същата е отрицателна величина. Релевира изрично оплакване и срещу извода, че уговорената в чл. 22.2.3. от договора за концесия клауза има неустоечен характер и че същата не е нищожна поради противоречието й с императивната норма на чл. 80, ал. 3, т. 1 ЗК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и ВС (задължителна и казуална) по въпроса: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема“. В подкрепа на това основание касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Освен това е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, аргументирана с твърдението, че при постановяването му са допуснати „множество преки и груби нарушения на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващи се в необсъждане на всички относими към конкретния спор писмени доказателства, експертизи, становища на страните и техните правни доводи и съображения“, както и че неправилно е решен материалноправният въпрос: „Следва ли концедентът да заплати на концесионера стойността на инвестициите в неговото имущество, независимо от основателността или неоснователността на прекратяването на договора“.
Ответникът по касация – Държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 15.11.2018 г. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 18.09.2013 г. между страните е сключен договор, с който на “Пристанищен терминал Русе – Запад“ АД, [населено място] е предоставена концесия за услуга върху пристанищен терминал Русе-запад, част от Пристанище за обществен транспорт с национално значение – Русе, обект на публична държавна собственост; С решение № 98 от 13.02.2015 г. на Министерския съвет на Република България този договор е прекратен едностранно от Държавата-концедент поради неизпълнение на поетото от концесионера задължение по чл. 3.4.20 да поддържа банкови гаранции за добро изпълнение на договора за срока му на действие, като прекратяването е настъпило от датата на съобщаване на решението на концесионера – 20.02.2015 г.; С приемо-предавателен протокол от 21.03.2015 г. обектът на концесията е предаден на Държавата.
Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на “Пристанищен терминал Русе – Запад“ АД, че Държавата незаконосъобразно е прекратила процесния договор за концесия поради неизпълнение на задължението на концесионера да поддържа уговорените банкови гаранции.
На първо място, изцяло е споделено становището на първата инстанция, че с оглед клаузите на договора това задължение е съществено с оглед интереса на концедента, доколкото същото е предвидено като едно от основните задължения на концесионера и като условие за влизане на договора в сила, а освен това в чл. 21.4.1.6. неизпълнението му е посочено изрично като основание за едностранно прекратяване на облигационната връзка.
На второ място, не е споделено становището на концесионера, че неизпълнението на задължението му за поддържане на банковите гаранции е резултат от непреодолима сила. Според съдебния състав, поставянето на издалата гаранциите при сключването на договора „Корпоративна търговска банка” АД под особен надзор и последвалото отнемане на лицензията й за банкова дейност не може да се счете за непреодолима сила нито по смисъла на клаузата на чл. 17 от договора, нито по смисъла на чл. 306 ТЗ, тъй като в случая последиците от това непредвидимо събитие са могли да бъдат предотвратени от концесионера при полагане грижата на добрия търговец чрез предоставяне на банкови гаранции от други банки, а липсата на парични средства за това не може да се счете за непреодолима сила. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че възражението за непреодолима сила е било направено едва в съдебното производство, като концесионерът не се е позовал на такава като причина за неизпълнение на задължението си във връзка с банковите гаранции, а напротив – в кореспонденцията с концедента е заявил, че в определен срок ще представи нови банкови гаранции.
С оглед извода, че Държавата е имала основание за едностранно предсрочно прекратяване на процесния договор за концесия, решаващият състав е приел за основателна претенцията за неустойка по чл. 20.7.2. от договора, възлизаща на сумата 120 000 лв. Като неоснователно е преценил както възражението на концесионера за прекомерност на неустойката, позовавайки се на забраната по чл. 309 ТЗ за намаляване на неустойката по търговски сделки, за каквато е счел процесния договор за концесия съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, така и възражението за нищожност на същата поради противоречие с добрите нрави.
Предвид констатираното към момента на прекратяване на договора неизпълнение на част от задълженията на концесионера, въззивният съд е приел за частично основателни претенциите на концедента за заплащане на дължимите за периода от 01.01.2015 г. до датата на прекратяване на договора – 20.02.2015 г. концесионни плащания (концесионно плащане по чл. 6.2.1. и променливо концесионно плащане по чл. 6.2.2.), както и претенцията за присъждане на неустойка по чл. 20.3.1. за неизпълнение на инвестиционната програма за първата инвестиционна година.
За да отхвърли насрещния иск за присъждане на обезщетение по чл. 80, ал. 3, т. 1 ЗК (отм.) и обусловеният от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва, въззивният съд е счел, че въпреки дадените му с доклада по делото указания, насрещният ищец (концесионерът) не е ангажирал доказателства за размера на това обезщетение и по-конкретно – че ангажираните доказателства са само за един от компонентите на обезщетението (платената сума за инвестиции), но не и за останалите два негови компонента – за съответстващата на определената с финансово-икономическия модел норма на възвръщаемост за концесионера за целия срок на договора и за пазарната стойност на направените инвестиции към датата на прекратяване на договора. Отделно от това, като самостоятелен аргумент за неоснователност на претенцията решаващият състав е посочил и изричната клауза на чл. 22.2.3. от договора, според която, когато договорът е прекратен по вина на концесионера, размерът на обезщетението за направените подобрения се задържа от концедента като допълнителна неустойка. Според въззивния съд, първата инстанция неправилно е счела направеното в тази връзка възражение от Държавата-ответник по насрещните искове за преклудирано, доколкото същото е било заявено своевременно с отговора на насрещната искова молба. Като неоснователен е преценил и доводът на концесионера, че цитираната клауза е нищожна, мотивирайки се с това, че неустойката не надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на това понятие, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от аргументите, изложени в подкрепа на така поставения въпрос, повтарящи оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение, преценката на които е относима изцяло към правилността на акта и може да бъде извършена само при вече допуснат касационен контрол. Отделно от това, следва да се отбележи, че твърденията на касатора за „необсъждане” на заявените от него доводи и възражения не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. По-конкретно:
Неоснователно се поддържа, че не е обсъден поставеният от дружеството основен въпрос за това дали създаването и поддържането на банковите гаранции е основно задължение на концесионера. По този въпрос са изложени подробни съображения (стр. 11 от решението) в подкрепа на извода, че задължението за банкови гаранции е основно задължение – то е уговорено като едно от основните задължения на концесионера; учредяването на банковите гаранции е предвидено като условие за влизане на договора в сила и неизпълнението му е посочено като самостоятелно основание за едностранно прекратяване на договора от страна на концедента. Нещо повече, в изложението самият касатор признава, че „съдът в обжалваното решение е приел, че това е основно задължение на концесионера, като се позовава на клаузи на договора и мотива, че това е условие за влизане в сила на договора за концесия”.
Обсъден е и доводът, че за държавата не е имало реален риск да не получи парични средства от концесионера по какъвто и да е договорен повод и следователно няма засягане на държавния интерес. С оглед данните от изпратеното до концесионера писмо № 40-10-29 от 10.02.2015 г., че същият е имал неизпълнени парични задължения по договора (за концесионни плащания), въззивният съд е счел за неоснователно възражението на дружеството, че за концедента не е имало риск и непредставянето на банкови гаранции не е основание за прекратяване на договора (стр. 14 от решението).
Конкретни съображения са изложени и във връзка с твърдението на концесионера, че одобряването на инвестиционната програма за 2015 г. е оставила у него убеждението, че Държавата е счела наличието на непреодолима сила като причина за непредоставяне на банкови гаранции. На стр. 13 и 14 от мотивите въззивният съд подробно е обосновал становището си по този въпрос, като е приел че: в кореспонденцията между страните концесионерът изобщо не се е позовавал на непреодолима сила и затова одобряването на предложената от концесионера инвестиционна програма не може да се счете като приемане наличието на непреодолима сила; в писмото от 10.02.2015 г. концедентът изрично е уведомил концесионера за съществуването на неизпълнени негови задължения, в т. ч. и задължението за банкови гаранции; от страна на концедента са изпратени и други писма до дружеството-концесионер във връзка с неизпълненото му задължение за банкови гаранции, като му е даден 15-дневен срок за изпълнението на същото.
В явно противоречие с приетото от въззивния съд е и твърдението на касатора, че не е обсъден доводът му за неприложимост на чл. 17, ал. 2 ГПК по отношение Решение № 98 от 13.02.2015 г. на Министерския съвет. Не само, че е обсъдено (стр. 10), но посоченото становище на дружеството изцяло е възприето. Решаващият състав е споделил разбирането, че независимо че е взето от държавен орган, решението за прекратяване на концесията е акт на равнопоставена страна по договор, поради което не подлежи на преценка по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК.
Напълно неоснователно касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил „поотделно и в цялост, както и в тяхната взаимовръзка“ обстоятелствата, касаещи наличието на твърдяната от него непреодолима сила като причина за неизпълнение на задължението му за поддържане на банкови гаранции, непредоставянето му от страна на концедента на подходящ срок за изпълнение на това негово задължение преди прекратяване на договора и за търговския характер на процесния договор за концесия, с който е обоснована невъзможността за намаляване поради прекомерност на уговорената неустойка по чл. 20.7.2. По всяко от посочените обстоятелства са изложени конкретни съображения, съответно – първите два довода са обсъдени на стр. 11-14, а доводът във връзка с приложението на чл. 306 ТЗ – на стр. 15.
Не може да се счете, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ за изхода на делото и по предявените от него насрещни искове. Твърдението му, че съдът „не е обсъждал поотделно и в тяхната съвкупност в обжалваното решение както всички приети по делото доказателства, така и назначените и приети експертизи във връзка със становищата на страните по предмета на спора, въз основа на което да направи и своите правни изводи, поради което е достигнал и до неправилни и необосновани решаващи изводи“ представлява по своята същност оплакване за допуснато процесуално нарушение и несъгласие с приетото от въззивната инстанция, което не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, посоченото твърдение не кореспондира с мотивите на обжалвания акт, тъй като решаващият състав е извършил задълбочен анализ на всички относими към основателността на насрещните претенции доказателства и е отговорил на всички заявени във връзка с тях доводи и възражения на страните, в т. ч. и относно тълкуването и приложението на чл. 80, ал. 3, т. 1 от Закона за концесиите (отм.).
На второ място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал твърдяната от него очевидна неправилност с допуснати от въззивния съд „множество преки и груби нарушения на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващи се в необсъждане на всички относими към конкретния спор писмени доказателства, експертизи, становища на страните и техните правни доводи и съображения“, както и с неправилното решаване на въпроса за дължимостта на заплатените от концесионера инвестиции при предсрочно прекратяване на концесионния договор. Следователно, очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на въззивното решение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 157 от 10.07.2018 г. по в. т. д. № 25/20018 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Русенски окръжен съд решение № 137 от 28.07.2017 г. по т. д. № 151/2016 г., допълнено с решение № 151 от 20.10.2017 г., в обжалваната негова част.
ОСЪЖДА “Пристанищен терминал Русе – Запад“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], ул. „Матей Стойков“ № 5, да заплати на Държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: