О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 17.04.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2902/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 61 от 07.06.2017 г. по в. т. д. № 136/2017г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 60 от 27.02.2017 г. по т. д. № 202/2016 г. на Бургаски окръжен съд, с което е уважен предявеният от [фирма], к. к. „Слънчев бряг”, [община] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 192, ал. 1 ЗЗД за сумата 31 000 евро, представляваща платена цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.07.2013 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, доколкото не е изпълнена първата предпоставка по чл. 189, ал. 1 ЗЗД за връщане цената на продадения имот, а именно – договорът за продажба да е развален по реда на чл. 87 ЗЗД, като в тази връзка застъпва становището, че развалянето не може да се счете за настъпващо по право. При условията на евентуалност, в касационната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на обжалвания акт на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Касаторът счита, че претендираната сума е недължима, тъй като: не е осъществено изискването на чл. 189, ал. 1 ЗЗД продадената вещ да принадлежи изцяло на трето лице, доколкото в случая ищецът е продължил да бъде собственик на 13.35 кв. м. идеални части от поземления имот, в който е построен процесният апартамент; не е изпълнено условието по чл. 191, ал. 2 ЗЗД поради непривличането му като страна в производството, в което е осъществена евикцията; липсва тъждество между обектите, предмет на договорната ипотека от 05.06.2006 г. и продадения имот; в договора за ипотека липсва изрична уговорка между страните, че ипотеката разпростира действието си и върху бъдещата сграда, част от която е процесният апартамент.
Като обуславящи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустим ли е иск за връщане на цената по договор за покупко-продажба на недвижим имот, без надлежно реализирано право на разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД; 2. Допустим ли е иск по чл. 189, ал. 1 ЗЗД без предварително разваляне на договора за покупко-продажба по съдебен ред; 3. Допустим ли е искът по чл. 189, ал. 1 ЗЗД при положение, че продадената вещ не принадлежи изцяло на третото лице към момента на завеждане на исковата молба и към настоящия момент, част от имота все още е собственост на ищеца [фирма], в който случай ЗЗД предвижда друг ред за реализиране на правата; 4. Разпростира ли се договорът за учредяване на ипотека върху право на строеж върху построените впоследствие самостоятелни обекти, без изрична уговорка за това и при липса на тъждество между ипотекирания и построения впоследствие обект”.
Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 514 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1758/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 424 от 24.01.2012 г. по гр. д. № 1872/2010 г. на ІV г. о., определение № 104 от 27.02.2014 г. по ч. гр. д. № 387/2014 г. на І г. о., решение № 326 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 1192/2008 г. на ВКС и решение № 250 от 15.12.2014 г. по гр. д. № 673/2014 г. на ІV г.о. Освен това, заявява и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да аргументира наличието на предпоставките на същото.
Ответникът по касация – [фирма], к. к. Слънчев бряг, [община] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 13.11.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 31 000 евро, представляваща платена цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.07.2013 г., въззивният съд е приел за установено, че: На 17.07.2013 г., с н. а. № 71, рег. № 4460, н.д. № 769/2013 г. на нотариус М. Б., ищецът [фирма] е закупил от ответника [фирма] недвижим имот – апартамент № 1, находящ се в туристически комплекс „С. В.”, к. к. Слънчев бряг-запад, със застроена площ 57.31 кв. м. и 6.459 кв. м. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж, ведно с 13.45 кв.м. идеални части от поземления имот, за което е заплатил цена в размер на 31000 евро с ДДС; В т. 3 на нотариалния акт продавачът е декларирал, че имотът не е обременен с ипотеки, възбрани, други вещни тежести или ограничени вещни права; След сключването на сделката, купувачът-ищец е научил за съществуването на договорна ипотека върху правото строеж върху поземления имот, учредена с нотариален акт от 05.06.2006 г. от [фирма] (от когото продавачът по настоящата сделка [фирма] е придобил имота на 27.07.2007 г.) в полза на [фирма] за обезпечаване на отпуснат инвестиционен кредит в размер на 1 700 000 лв.; Поради неизплащане на кредита, банката се е снабдила с изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК, насочила е изпълнението върху ипотекирания имот и след проведена публична продан по изпълнително дело № 20148030401182 на ЧСИ Т. М., с постановление за възлагане от 30.09.2015 г. същият е възложен в полза на [фирма], т. е. ищецът-купувач на процесния имот е претърпял съдебно отстранение от същия.
Въззивният съд е приел, че предявените от ищеца във връзка с отстраняването му от имота искове са: главен иск с правно основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД за връщане на платената за имота цена в размер на сумата 31 000 евро и на сумата 2 228.88 лв. – платени разноски по договора за продажба, както и евентуален иск с правно основание чл. 192, ал. 1 ЗЗД за сумата 31 000 лв. – платена по договора покупна цена на имота.
Решаващият състав е преценил като неоснователни заявените във въззивната жалба доводи за недължимост на сумата 31 000 евро: че учредената договорна ипотека върху правото на строеж за процесния имот не се разпростира и върху изградения обект; че липсва идентичност между предмета на ипотеката и продадения на ищеца имот и че в договора за ипотека липсва изрично съгласие на страните ипотеката да се разпростира и върху изградените в резултат на реализираното право на строеж обекти. Що се отнася до възражението, че евикцията не обхваща целия притежаван от ищеца имот и по-конкретно – притежаваните от него 13.45 кв.м. идеални части от терена, същото е счетено за преклудирано, доколкото не е заявено своевременно нито в отговорите на исковата молба, нито в хода на цялото първоинстанционно производство.
Въззивният съд не е споделил, обаче, извода на първата инстанция, че купувачът по процесния договор е добросъвестен. По съображения, че не е извършил цялостна проверка относно наличието на тежести върху закупения имот, дължима с оглед охраняване на интересите си на приобретател, решаващият състав е приел, че ищецът е недобросъвестен купувач. Именно поради недобросъвестността му, въззивната инстанция е преценила, че същият не разполага с правото да развали договора за продажба след осъществената евикция, което право е предоставено само на добросъвестния купувач съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД, а разполага единствено с възможността, предоставена в чл. 192, ал. 1, т. 1 ЗЗД, да иска да му бъде върната покупната цена. С оглед на тези съображения, е направен извод, че претендираната с исковата молба сума 31 000 евро следва да бъде присъдена на ищеца на основание чл. 192, ал. 1 ЗЗД, а не на приетото от първата инстанция основание по чл. 189, ал. 1 ЗЗД. По този начин решаващият състав косвено е отговорил и на заявеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на предявения иск по чл. 189 ЗЗД, без обаче да изрази становище по въпроса дали при съдебно отстранение на купувача от имота договорът се счита развален по право.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваното решение да е процесуално недопустимо. Въпросът за това, дали в хипотезата на евикция развалянето на договора за продажба е предпоставка за връщане на платената по него цена, е въпрос, относим към основателността, а не към допустимостта на претенцията.
К. контрол не може да бъде допуснат и по конкретно поставените от касатора четири въпроса, тъй като същите нямат характер на обусловили изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, вероятност за каквато, както беше посочено по-горе, не може да се счете, че съществува, доколкото развалянето на договора за продажба на имота, от който е отстранен ищецът, е предпоставка за уважаването на иска за връщане на платената по договора цена, а не за неговото предявяване. Неотносимостта на втория въпрос произтича от обстоятелството, че същият касае допустимостта на иск с правно основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД, а не на иска, който е уважен от въззивната инстанция, т. е. на евентуалния иск по чл. 192, ал. 1 ЗЗД. По същото съображение ирелевантен за спора се явява и третият поставен въпрос. Отделно от това, по този въпрос изобщо липсва произнасяне в обжалвания акт, тъй като въззивният съд е приел, че възражението на ответника за принадлежност на част от продадения имот (13.45 кв.м. идеални части от терена) на самия ищец не е заявено своевременно и следователно е преклудирано. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на последния въпрос произтича от обстоятелството, че същият съдържа твърдения на страната за изводи на съда, каквито липсват в мотивите на атакуваното решение. Точно обратното – въззивният съд е приел, че между страните е постигнато съгласие (т. 3 от нотариален акт № 115 от 05.06.2006 г.) учредената в полза на банката ипотека да разпростира действието си и върху изградените в резултат от реализираното право на строеж обекти и че е налице идентичност между ипотекирания и построения обект.
Дори да се приеме, че първият от поставените в изложението въпроси би могъл да бъде преценен като обуславящ изхода на конкретното дело, касационното обжалване отново не следва да бъде допуснато, тъй като не е доказано заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора актове на ВКС (част от които са и представени) се явяват неотносима съдебна практика и съответно не доказват твърдяното противоречие, доколкото съдържат произнасяне по въпроси, които са напълно различни от постановения от него въпрос. А що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (предходна редакция), поради бланкетното му заявяване, без липса на аргументи относно наличието на визираните в него две кумулативни предпоставки, същото не подлежи на обсъждане.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, на ответника не се дължи присъждане на разноски за настоящото производство поради липса на направено искане. В отговора на касационната жалба ответникът е заявил претенция за присъждане на разноски „при условие”, че обжалваното решение бъде допуснато до касационно обжалване, което условие не е изпълнено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 61 от 07.06.2017 г. по в. т. д. № 136/2017г. на Бургаски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: