2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 28.06.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2852/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В. С. К. и М. Г. П.-К., двамата от [населено място], срещу решение № 1555 от 22.06.2018 г. по т. д. № 1134/2018г. на Софийски апелативен съд, с което e потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-22 състав решение № 1648 от 21.08.2017 г. по т. д. № 5433/2014 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД, [населено място], В. С. К. и М. Г. П.-К. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на агенцията на обективирания в н. а. № 168, т. І, рег. № 9605, дело № 152/2009 г. договор за продажба на недвижими имоти – апартамент и гараж, находящи се в [населено място], [улица], с който „В. Кентавър“ ЕООД (с настоящо фирмено наименование „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД) е прехвърлил собствеността върху тези имоти в полза на В. С. К..
Касаторите молят за отмяна на обжалваното решение като неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че при преценката за наличие на предпоставките по чл. 135 ЗЗД съдът неоснователно е игнорирал обстоятелството, че към момента на сключване на процесния договор за продажба в полза на ищеца не е имало вписана възбрана за обезпечаване на негово вземане като взискател по изп. д. № 11736/2006 г. Изразяват несъгласие със становището на решаващия състав, че за провеждането на П. иск е без значение съществуването на вземане на ищеца, като твърдят, че същият не е съобразил наличието на вече предявен такъв иск. В касационната жалба са релевирани оплаквания и срещу извода, че вземането на АСПК не е погасено по давност по съображения, че не е отчетена липсата на предприети действия по изпълнителното производство, прекъсващи давността, както и че по отношение ответницата М. П. давността е изтекла преди конституирането й като страна в процеса.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е длъжникът да предяви възражения срещу вземането на кредитора в производството по чл. 135 ЗЗД, без да се изисква задължително предявяване на обективно съединен иск за установяване съществуването на вземането. Не е ли уважаването на П. иск обусловено от наличието на действително вземане на ищеца, което не е прекратено, вкл. по давност и в този смисъл ответникът по този иск да би могъл да се брани с възражение, според което материалното право на кредитора е погасено на това основание; 2. Равнопоставени ли са страните в процеса и не следва ли видимо извършените от ищеца правни шикании, които – чрез бездействието му – са довели до увеличаване задължението на ответника с над 2 000 000 лв., да мотивират съдилищата да приложат закона според вътрешното си убеждение и изразят становище извън формалното; 3. След като с Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС се приема, че „по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари, а съпругата е конституирана след изтичане на давностния срок за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД /и направено такова възражение/ не следва ли спрямо нея решението да бъде обезсилено; 4. Следва ли в случаите, в които съпругът е конституиран редовно в процеса, ищецът да доказва и спрямо него знанието му за извършване на сделката за увреждането на кредитор и за нейната възмездност спрямо него; 5. Счита ли се за преюдициален спорът за съществуване на вземането на ищеца, предявен в самостоятелно дело, спрямо предявен иск по чл. 135 ЗЗД, основан на същото вземане“.
Ответникът по касация – Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 01.10.2018 г.
Ответникът по касация – „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД, [населено място] – не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД, В. С. К. и М. Г. П.-К. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за продажба на недвижими имоти, сключен между първите двама ответници, въззивният съд е приел, че в случая са осъществени всички предвидени в чл. 135 ЗЗД предпоставки за уважаване на претенцията. По-конкретно, прието е, че: ищецът Агенция за приватизация и следприватизационен контрол е кредитор на ответника „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „В. Кентавър“ ЕООД) с парични вземания за сумата 3 523 282.83 лв. и 121 578.95 щ. д., произтичащи от приватизационен договор от 11.05.1998 г., за които са издадени изпълнителни листове от 20.10.2006 г., 02.03.2007 г., 22.04.2008 г. и 28.05.2008 г.; след възникване на вземанията на кредитора, на 22.10.2009 г. ответникът „Инс Трейдинг – 11“ ЕООД се е разпоредил със свои имоти (процесните апартамент и гараж) в полза на ответника В. К., който, към момента разпореждането е бил в брак с ответницата М. П.; от страна на ответниците-физически лица е налице знание за увреждащия характер на сделката.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички заявени от въззивницата М. П. и поддържани от В. К., като необходим другар на същата, възражения за липса на елементите от фактическия състав на предявения П. иск.
Неоснователността на възражението, че ищецът няма качеството на кредитор на ответното търговско дружество, е аргументирана с обстоятелството, че всички вземания на кредитора са установени с влезли в сила съдебни решения, че за присъдените с тях суми са издадени изпълнителни листове и е образувано изп. д. № 20148490400818 по описа на ЧСИ А. П., което, видно от представеното удостоверение, не е прекратено и вземанията на агенцията-ищец не са погасени. С оглед именно установяването на вземанията с влели в сила решения, съдът е счел, че евентуалните възражения за погасяването им по давност са извън предмета на настоящия спор.
За категорично доказан е преценен и увреждащият характер на извършеното от първия ответник действие на разпореждане по съображения, основани на цитирана практика на ВКС, че всяко отчуждаване на имущество на длъжника е увреждащо кредитора, тъй като намалява възможностите за удовлетворяване на неговите вземания. Като ирелевантно в тази връзка е посочено обстоятелството, дали кредиторът е имал и има друга възможност да насочи изпълнението върху друго имущество на длъжника и дали върху отчуждените имоти е имало ипотеки, които са заличени със съгласието на кредитора преди предявяването на иска.
Възраженията за липса на знание у ответниците за увреждащия характер на разпоредителната сделка са преценени за неоснователни, съответно: за дружеството-ответник – поради това, че разпореждането с имотите е извършено от него на 22.10.2009 г., т. е. преди възникване вземанията на кредиторите; за ответника В. К. – поради свързаността му с дружеството-длъжник, произтичаща от факта, че към датата на сключване на сделката същият е бил негов едноличен собственик и управител, а за ответницата М. П. – поради качеството й на съпруга на втория ответник.
На последно място, въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията за погасяване по давност на иска по чл. 135 ЗЗД по съображения, че от датата на сключване на сделката (22.10.2009 г.) до завеждане на исковата молба (05.08.2014 г.) не е изтекла приложимата в случая обща 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, включително и по отношение на ответницата П.. В тази връзка съдебният състав е посочил, че същата има качеството на задължителен необходим другар на ответника В. К. и конституирането й в хода на процеса представлява отстраняване нередовността на исковата молба, поради което насочването на иска и срещу нея се счита извършено от датата на подаване на исковата молба.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело.
По отношение на въпросите по т. 1 от изложението, свързани с допустимостта ответниците да правят възражения срещу иска по чл. 135 ЗЗД за несъществуване на твърдените от кредитора-ищец вземания поради погасяването им по давност, изводът за липса на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че тези възражения са преклудирани. В отговора на исковата молба, както на ответника В. К., така и на ответницата М. П., е направено възражение за погасяване по давност на самото потестативно право да се иска обявяване на процесната сделка за относително недействителна, т. е. за погасяване на иска поради предявяването му извън срока по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на разпореждането 22.10.2009 г. В отговорите обаче не е заявено възражение за погасяване по давност на самите вземания, с които ищецът се легитимира като кредитор на ответника „Инс Трейдинг – 11“ ЕОО, т. е. възражение за несъществуване на тези вземания поради изтекла погасителна давност, след като същите са били установени с влезли в сила съдебни решения. Такива доводи и възражения са развити едва в депозираната от ответницата П. въззивна жалба, т. е. след преклузивния срок по чл. 131 ГПК. Поради това и с оглед указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС тези възражения не са станали част от предмета на делото и по тях въззивният съд не е дължал произнасяне. П. настъпилата преклузия, по тези възражения не би могъл да се произнесе и Върховен касационен съд в случай на разглеждане на касационната жалба по същество. Ето защо, поставените във връзка с тях въпроси не могат да обосноват съответно и допускане на касационното обжалване.
Вторият поставен въпрос няма характер на правен въпрос, тъй като по своята същност представлява субективната оценка на касаторите за извънсъдебното поведение на ищеца като „шикании“ и е неотносим към мотивите на обжалвания акт.
Третият и четвъртият въпроси касаят правилността на изводите на съда за качеството на ответниците-физически лица (съпрузи) като необходими задължителни другари в процеса при предявен иск по чл. 135 ЗЗД и за необходимостта от доказване знанието за увреждане и на двамата, предвид възмездността на атакуваната сделка. Освен това, следва да се отбележи, че цитираната във връзка с третия въпрос задължителна съдебна практика (Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. на ОСГТК на ВКС) в случая е неотносима, доколкото със същото е даден отговор на въпроса дали съпрузите са задължителни необходими другари при предявен иск за собственост на вещи или имоти, а не и при предявен облигационен иск по чл. 135 ЗЗД, каквато е настоящата хипотеза.
Що се отнася до последния въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на факта, че по него липсва произнасяне в мотивите на обжалваното решение. В действителност, в производството и пред двете предходни инстанции изобщо не е заявено твърдение от страна на ответниците за наличие на висящ спор относно съществуване на вземанията на кредитора. Твърдение за наличието на такъв спор (посочено е т. д. № 541/2018 г. на СГС, ТО, VІ-6 състав) е релевирано едва в касационната жалба, т. е. на етап, в който спирането на производството по иска е недопустимо. Поради това, ирелевантно в случая е обстоятелството, че този въпрос е предмет на висящото Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника Агенция за приватизация и следприватизационен контрол разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1555 от 22.06.2018 г. по т. д. № 1134/2018г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. С. К. и М. Г. П.-К., двамата от [населено място], чрез адвокат Е. П., [населено място], пл. „В.” № 5, да заплатят на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, [населено място], [улица] юриконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: