О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 28.06.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1286/2016
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Г. Е. от [населено място] против определение № 191 от 08.04.2016 г. по ч. т. д. № 224/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд определение № 458 от 29.02.2016 г. по т. д. № 171/2014 г. за оставяне без уважение искането на същото лице за освобождаване от държавна такса за подадената от него въззивна жалба срещу постановеното решение № 14 от 12.01.2016г.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно на всички основания по чл. 280, т. 3 ГПК. Счита, че преценката на съда относно имущественото му състояние е направена, без да са обсъдени всички релевантни за тази преценка обстоятелства и представените доказателства, установяващи липса на достатъчно средства и невъзможност за заплащане на дължимата държавна такса. Освен това, според частния касатор, решаващият състав е съобразявал и обстоятелства, които са извън лимитивно изброените в разпоредбата на чл. 83, ал. 2, т. 1-7 ГПК и по-конкретно – това, че е мажоритарен акционер в търговските дружества [фирма] и [фирма], като е направил необоснован извод за възможността да получи доходи от това негово участие.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното определение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси: „1. При наличие на законово лимитивно изброяване на обстоятелствата, които се вземат предвид за освобождаване на страна по делото-физическо лице от ДТ, съгласно чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК и с които това физическо лице доказва, че не разполага с достатъчно средства да заплати следващата се ДТ по въззивната си жалба, която е в особено голям размер – 25 357.30 лв., следва ли съдът да изисква и обсъжда и други документи във връзка с това освобождаване от ДТ за обстоятелства, които не попадат в обхвата на разпоредбата на т. 7 на ал. 2 на чл. 83 ГПК; 2. Като не уважава молбата по чл. 83, ал. 3 ГПК на това физическо лице, не се ли пренебрегва основният принцип на право на защита, което право на защита в конкретния случай се упражнява чрез въззивно обжалване на съдебното решение, с което едно физическо лице-нетърговец е третирано като страна в абсолютна търговска сделка (по страни, предмет и цел) и не се ли прегражда по-нататък възможността за атакуване на това решение, което с отказа за освобождаване от ДТ, става фактически необжалваемо”.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 859 от 27.12.2012 г. по ч. гр. д. № 797/2012 г. на ІV г. о., определение № 13 от 12.01.2011 г. по ч. гр. д. № 621/2010 г. на ІІІ г. о., определение № 218 от 29.03.2012 г. по ч. т. д. № 179/2012 г. на І т. о., определение № 439 от 28.09.2010 г. по ч. гр. д. № 372/2010 г. на І г. о., определение № 410 от 13.09.2010 г. по ч. гр. д. № 379/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 11138 от 15.08.2011 г. по адм. д. № 4124/2010 г. на Върховен административен съд. Освен това, според частния касатор, въпросите са от значение също за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди определението на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на Н. Г. Е. от [населено място] за освобождаване от държавна такса, въззивният съд е приел, че от представените доказателства не се установява липса на достатъчно средства за същия. Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че като мажоритарен акционер в [фирма], [населено място] и предвид доброто икономическо състояние на дружеството, установено от представения счетоводен баланс към 31.12.2014 г., ответникът по иска Н. Е. разполага с материален ресурс, чрез който би могъл да реализира доход за покриване на дължимите разноски. Според въззивната инстанция, икономическото състояние на дружеството, чийто мажоритарен собственик е молителят, е фактор, който следва да бъде отчетен при преценката на имотното състояние на страната по делото, с оглед съвсем реалната възможност да се осигурят допълнителни средства, тъй като притежаването на акции от работещо и печелившо дружество предоставя такава възможност – както чрез иницииране свикването на Общо събрание на акционерите от мажоритарния акционер и вземане на решение за разпределение на дивиденти, така и чрез продажба на самите акции или част от тях.
Настоящият състав намира, че и двата поставени от частния касатор въпроса не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. По отношение на първия въпрос този извод следва от обстоятелството, че в същия се съдържат твърдения на самата страна, които не съответстват на закона, на мотивите на обжалвания акт и на данните по делото. По-конкретно, въпросът включва противоречащото на закона и практиката по приложението му становище, че обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК са изброени „лимитативно”, както и че съдът е изискал и обсъждал документи „за обстоятелства, които не попадат в обхвата на разпоредбата на т. 7 на ал. 2 на чл. 83 ГПК”. В случая, изисканите от страната в първоинстанционното производство документи са във връзка с едно от предвидените в чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК обстоятелства, а именно – във връзка с имущественото й състояние и предвид посочения от самата нея факт, че притежава 58% от капитала на определено търговско дружество ( [фирма]). Следователно, изобщо не може да се счете, че се касае за обстоятелство, което е извън установените в закона обстоятелства, подлежащи на обсъждане при произнасяне по молба за освобождаване от държавна такса.
Що се отнася до втория поставен въпрос, същият има характер на риторичен и не може да бъде преценяван в контекста на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Отделно от изложеното, по отношение на поставените въпроси не са осъществени поддържаните две основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото е заявено само бланкетно – чрез цитиране на правната норма и без да са изложени конкретни аргументи относно наличието на включените в него две кумулативни предпоставки, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изобщо не подлежи на обсъждане. Отсъствието на другото основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произтича от недоказването му. Определение № 13 от 12.01.2011 г. по ч. гр. д. № 621/2010 г. на ІІІ г. о. не доказва твърдяното противоречие, доколкото с него също е потвърден отказ за освобождаване от такса, а всички останали представени съдебни актове – определения по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които касационното обжалване не се допуска и решение на административен съд – не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 191 от 08.04.2016 г. по ч. т. д. № 224/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: