5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 647
София, 14.11.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1238/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 422 от 23.02.2017 г. по т. д. № 4441/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-1 състав решение № 1036 от 13.06.2016 г. по т. д. № 367/2014 г. по отношение отхвърлянето на предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] евентуален иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 261 506.54 евро – неустойка по чл. 21, ал. 3 от договор за наем от 04.11.2011 г. за невръщане на наетия имот, дължима за периода 13.12.2011 г. – 26.01.2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Като съществено процесуално нарушение касаторът посочва необсъждането от въззивния съд на прието по делото писмено доказателство – протокол от 03.11.2011 г., от който е видно, че един ден преди сключването на процесния договор за наем наемодателят [фирма] си е възстановил владението върху имота от третото неучастващо в делото лице [фирма], както и формирането на извод, че ответникът [фирма] изобщо не е осъществявал фактическа власт върху наетия магазин, единствено на база показанията на свидетелката С. Г., които са недопустими поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК, а освен това не се подкрепят от нито едно от останалите доказателства по делото. Необосноваността на въззивния акт е аргументирана с несъответствие на направените в него изводи относно ползването на имота с цитираните от решаващия състав доказателства, които, според касатора, не съдържат каквито и да било данни в тази насока. В касационната жалба са изложени подробни съображения и за противоречие на въззивния акт с материалноправните норми и по-конкретно – с разпоредбите на чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД, доколкото въззивният съд не е съобразил вмененото на наемателя задължение за връщане на наетата вещ след прекратяване на наемния договор. Касаторът твърди, че решаващият състав неоснователно е отказал присъждане на уговорената от страните неустойка, без да съобрази задължителната съдебна практика, че връщането на наетата вещ не е просто изоставянето й или предаването на трето лице, а двустранен акт, предприет по инициатива на наемателя.
Като обосноваващи допускане на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „1. Може ли да се търси от наемател уговорена неустойка за невръщане на владението върху имот, предмет на договор за наем, след неговото едностранно прекратяване от наемодателя, при условие, че наемателят е получил фактическото владение върху имота, но впоследствие самоволно го е напуснал, предоставяйки владението му на трето лице, без да го върне на наемодателя в изпълнение на задължението си по чл. 233, ал. 1 ЗЗД; 2. Може ли решението на съда да се опира на показанията на един единствен свидетел, чиято достоверност не се подкрепя от събрания по делото доказателствен материал“.
Касаторът счита, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, съответно: решение № 131 от 13.11.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр. д. № 1081/2009 г. на ІІІ г. о. (по първия въпрос) и решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на ВКС, ІV г. о. (по втория въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 19.05.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният евентуален иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка за неизпълнение задължението на ответника за връщане на наетия имот след едностранното прекратяване на процесния договор за наем от страна на касатора-наемодател, въззивният съд е приел, че липсва виновно неизпълнение на това задължение, тъй като, независимо от подписания между страните приемо-предавателен протокол от 04.11.2011 г., имотът изобщо не е могъл да бъде ползван от наемателя, доколкото същият е бил в държане на друго търговско дружество ( [фирма]), наемател по предходен договор за наем, сключен между него и [фирма]. Този извод е формиран въз основа на приетото за установено по делото, че: Между [фирма] и [фирма] е бил сключен договор за финансов лизинг от 03.09.2007 г., включващ правото на лизингополучателя да предоставя имота под наем и на други лица; С уведомление от 01.11.2011 г. [фирма] е отправило до [фирма] искане за освобождаване на процесния имот, тъй като същият е предоставен за ползване под наем на [фирма]; С арбитражно решение от 15.08.2013 г. по а. д. № 480/2012 г. на АС при Б. са уважени исковете на [фирма] срещу [фирма] за присъждане на разходи за извършените в имота подобрения, като е прието, че сключеният между тях договор за лизинг е развален, считано от 05.10.2011 г; През периода 2008 г. – м. ноември 2011 г. имотът е ползван реално единствено от [фирма], включително и след сключването на процесния договор за наем от 03.11.2011 г. и подписването на приемо-предавателния протокол от 04.11.2011 г. Последният факт е приет за доказан от показанията на свидетелката С. М. Г., преценени от решаващия състав при условията на чл. 172 ГПК и счетени за достоверни с оглед изброените по-горе доказателства.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, и двата поставени от касатора въпроса не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите са относими към правилността на въззивния акт. Първият въпрос съдържа в себе си твърдението на самия касатор, че ответникът самоволно е напуснал процесния имот, „предоставяйки ползването му на трето лице“, което не съответства на приетото от въззивния съд, че наемателят никога не е получавал фактическото държане на имота, тъй като именно трето лице (предишен наемател) го е ползвал и към момента на подписване на приемо-предавателния протокол от 04.11.2011 г., а вторият въпрос съдържа твърдението, че достоверността на показанията на единствения свидетел по делото не се подкрепя от събрания по делото доказателствен материал, което не съответства на приетото от съда в обратен смисъл. Произнасянето по така поставените въпроси предпоставя проверка на посочените твърдения, което е възможно само при вече допуснат касационен контрол и разглеждане на касационната жалба по същество.
На второ място, дори въпросите да се счетат за отговарящи на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато поради недоказване на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от обстоятелството, че представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се явяват неотносима съдебна практика, тъй като в тях са дадени отговори на въпроси, които са напълно различни от поставените в изложението. По-конкретно: решение № 131 от 13.11.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. съдържа отговор на въпроса за момента и начина на прекратяване на наемния договор при изрично постигнато съгласие в клаузите на същия за преустановяване на облигационната връзка; с решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр. д. № 1081/2009 г. на ІІІ г. о. е даден отговор на въпроса дали наемателят дължи на наемодателя обезщетение за ползата, от която е бил лишен, ако след прекратяване на договора за наем продължи ползването на имота, изразяващо се в съхранение на негови лични вещи, въпреки противопоставянето на наемодателя, а решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на ВКС, ІV г. о. е постановено по въпроси, касаещи присъждането на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. За да е релевантна съдебна практика и да обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, на което се позовава касаторът, трябва да съдържа отговор именно на поставения като значим за изхода на делото въпрос, т. е. касационното обжалване следва да е допуснато именно по този въпрос и постановеното от ВКС решение следва да дава изричен отговор на същия. Произнасянето на касационната инстанция по този въпрос само при разглеждането на жалбата по същество, но не и в тълкувателната част на мотивите, не обосновава идентичност на въпросите и не доказва наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такава именно е и настоящата хипотеза – представените с изложението решения на ВКС съдържат отговор на въпросите, поставени от касатора, но не в тяхната тълкувателна част, която има характер на задължителна практика за долустоящите на ВКС инстанции, а само в частта, с която е разрешен конкретният правен спор и която няма такъв задължителен характер. Следователно, заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 422 от 23.02.2017 г. по т. д. № 4441/2016 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната негова част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: