О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 826
София, 15.11.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1282/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 216 от 21.01.2016 г. по т. д. № 2509/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд решение № 1817 от 01.12.2014 г. по т. д. № 9449/2012 г. в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 и чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 28 349.62 лв., представляваща платено обезщетение по застрахователна полица № 0303А274599/26.04.2007 г. за вреди по щета № 10007030119891 от 26.11.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска – 21.12.2012 г. – до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие със събраните доказателства, постановено е при недостатъчно изяснена фактическа обстановка и в противоречие с материалния и процесуалния закон. Основното му оплакване е срещу отказа на съда да извърши инцидентен косвен контрол за законосъобразност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на разрешение за стореж № ВиК – 38 от 01.08.2004 г. и на удостоверение за въвеждане в експлоатация № 247 от 21.04.2005 г., издадени от Столична община, район „Витоша“ по отношение на сградата, в която е настъпило застрахователното събитие – наводнение, за вредите от което ответният застраховател е заплатил на застрахования обезщетение и по пътя на регреса претендира заплащането му от [фирма]. Касаторът оспорва извода на решаващия състав, че искането му за косвен съдебен контрол е преклудирано, като счита, че същото не е сред посочените в чл. 133 ГПК процесуални действия. Изразява несъгласие и със становището на въззивната инстанция, че в случай на констатиране на незаконосъобразни действия при въвеждането на сградата в експлоатация, „Софийска вода“ е следвало да се противопостави, вкл. да откаже откриване на партиди за обекта, като твърди, че подобна възможност не е съществувала, доколкото актът за въвеждане в експлоатация не подлежи на обжалване и той е бил длъжен да се съобрази с него.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Преклудирано ли е искане за извършване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на индивидуални административни актове, касаещи строежа и въвеждането в експлоатация на сграда, направено след, но на база заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, и при положение, че още в отговора на исковата молба се съдържа твърдение за незаконосъобразност на присъединяването на сградата към канализационната мрежа“.
Ответникът по касация – Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 03.05.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 и чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 28 349.62 лв., представляваща платено обезщетение по застрахователна полица № 0303А274599/26.04.2007 г. за вреди по щета № 10007030119891 от 26.11.2007 г., въззивният съд е приел, че са налице предвидените в тази разпоредба предпоставки за ангажиране отговорността на [фирма], доколкото от представените по делото доказателства и преди всичко – от заключенията на приетите по делото технически експертизи се установява, че най-вероятната причина, довела до наводняването на обекта и съответно до увреждането на намиращия се в него застрахован автомобил, е запушването на уличната канализация в резултат от недоброто поддържане на дъждоприемните и ревизионни шахти от страна на отговорния за това ВиК-оператор. Въз основа на направения задълбочен анализ на експертните заключения и конкретно посочените в тях документи, касаещи проектирането и изграждането на процесната жилищна сграда, решаващият състав е възприел извода, че канализацията на сградата, външната ВиК връзка и участъкът от уличната канализация, в която е извършено заустването, са проектирани и изпълнени съобразно нормативните изисквания.
Като аргумент за ангажираността на [фирма] да поддържа канализационната и отводнителната система, към която е включена сградата, респ. за отговорността й за настъпилото застрахователно събитие, въззивната инстанция е преценила наличието на открити обща партида и партиди с монтирани към тях водомери на индивидуалните потребители на питейна вода, както и начисляването на такса за отвеждане и такса за пречистване на отпадъчни води, т. е. договорната обвързаност на ВиК оператора, встъпването в която предполага нормално функционираща канализационна и отводнителна система.
Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на [фирма] срещу отказа на първата инстанция да се произнесе по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК относно законосъобразността на издаденото разрешение за стореж № ВиК – 38 от 01.08.2004 г. и удостоверение за въвеждане в експлоатация № 247 от 21.04.2005 г. по съображения, че законосъобразността на посочените два административни акта е оспорена от дружеството едва в последното съдебно заседание на 30.09.2014 г. Според съда, доводът на страната, че не е направила възражението си своевременно, тъй като е узнала за оспорените актове от заключението на техническата експертиза, е несъстоятелен, доколкото самият ответник изтъква като причина за събираните от него такси за отвеждане и пречистване на отпадни води именно фактът, че сградата е въведена в експлоатация.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Начинът, по който е формулиран поставеният от касатора въпрос, сочи, че отговорът на същия е предпоставен от извършане на преценка относно конкретно доказателство по делото, а именно –заключение на техническата експертиза. Само по себе си, това обстоятелство лишава въпроса от характеристиката му на значим за изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, според които материалноправният и/или процесуланоправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд е преценил, че късното заявяване на искането по чл. 17, ал. 2 ГПК не може да бъде оправдано със заключението на техническата експертиза, тъй като самият ответник твърди, че именно въвеждането в експлоатация е причината за откритите от него партиди за процесната сграда, т. е. този факт му е бил известен и преди заключението на техническата експертиза – преценка, чиято правилност е предмет на касационното обжалване, а не на допускането му.
Отделно от изложеното, касационният контрол не би могъл да бъде допуснат на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, поради обстоятелството, че това основание е въведено само бланкетно – без да са изложени конкретни аргументи за наличието на визираните в него две кумулативни предпоставки, съгласно указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а от друга страна – тъй като не може да се счете, че същите са осъществени. Отговорът на поставения въпрос може да бъде изведен с оглед разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 5/2011г. от 14.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че когато държавата е страна в гражданскоправен спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ и З., тя не е обвързана от административния акт за възстановяване в случаите, когато актът е постановен в едностранно административно производство и е допустимо по неино искане или възражение упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Следователно, в цитираната задължителна съдебна практика е възприето становището, че упражняването на косвения съдебен контрол върху административните актове по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК се осъществява по искане или по възражение на страна в процеса. От това произтича съответно и изводът, че по отношение на посоченото процесуално действие е приложимо изискването на чл. 133, ал. 2 ГПК за извършването му в преклузивния срок по чл. 131 ГПК и за недопустимостта същото да бъде разгледано, ако е направено извън този срок.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, основателно се явява искането на ответника за присъждане на разноски. С оглед представляването му от юрисконсулт, който е изготвил отговор на касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на същия следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 1 035.37 лв., изчислена съгасно чл. 7, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 216 от 21.01.2016 г. по т. д. № 2509/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], сграда 2А да заплати на Застрахователно акционерно дружество „А.”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 1035.37 лв. (хиляда тридесет и пет лева и тридесет и седем стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: