О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
София, 04.03.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1312/2019
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. В. от [населено място] срещу решение № 75 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2859/2018г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-12 състав решение № 1983 от 29.03.2018 г. по гр. д. № 3290/2017 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 19.08.2016 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над 70 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв., както и в частта, потвърждаваща решението на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на законна лихва върху застрахователното обезщетение за периода от 19.08.2016 г. до 14.02.2017 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Основното му оплакване е във връзка с присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че същото е крайно занижено и несправедливо и че е определено в противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., без да са отчетени получените травматични увреждания, периодът на лечение и възстановяване, както и фактът, че са налице остатъчни явления от травмите. Несъгласие е изразено и с извода на съда за неоснователност на акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху дължимото застрахователно обезщетение за периода от датата на произшествието – 19.08.2016 г. – до датата на отказа на застрахователя да заплати обезщетението – 14.02.2017 г. Според касатора, този извод е резултат от неправилното определяне като приложим към случая действащият понастоящем Кодекс за застраховането, а не отмененият Кодекс за застраховането, без да се съобрази правилото на § 22 от ДР на КЗ, отчитащо момента на сключване на застрахователния договор.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, наличието на която аргументира с нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с несъобразяване на указанията в т. 11 от ППВС № 4/68 г. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 171 от 18.11.2016 г. по т. д. № 2811/2015 г. на ІІ т. о., решение № 144 от 27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ІІ т. о и решение № 148 от 19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ІІ т. о. Освен това, касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалноправен въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „При ПТП, реализирано след 01.01.2016 г. от МПС, чиято активна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е сключена преди 31.01.2015 г., по реда на чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) или по реда на чл. 432 от Кодекса за застраховането (в сила от 01.01.2016 г.) следва да бъде разгледано производството по заведено дело за репариране на търпени от пострадалите от ПТП лица вреди“.
Ответникът – Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 17.05.2019 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че същото е влязло в сила по отношение уважаването на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата 70 000 лв., е приел за безспорно установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател за причинените на ищеца вреди в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие, настъпило на 19.08.2016 г. Поради това, като спорни и подлежащи на обсъждане е преценил само въпросите за размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и за присъждането на законна лихва върху това обезщетение за периода от 19.08.2016 г. (датата на ПТП) до 14.02.2017 г. – датата, на която ответникът е заявил отказ да заплати застрахователно обезщетение.
След задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. на заключението на медицинската експертиза, решаващият въззивен състав е споделил извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е именно присъдената му сума от 70 000 лв. С оглед указанията в ППВС № 4/1968 г., като релевантни за определяне на обезщетението в случая са взети предвид следните обстоятелства: Броят и тежестта на получените травматични увреждания – фрактура на вътрешния кондил на дясната бедрена кост, многофрагментна фрактура на дясната петна кост; счупване на дясната лъчева кост в долната й част, компресия на срединния нерв в карпалния канал, което е наложило оперативното му декомпенсиране; разкъсно-контузна рана на главата; Продължителността на общия лечебен и възстновителен период на всички увреждания – около 1 година, като най-интензивни са били болките в първите 3-4 месеца след злополуката и около 2 месеца по време на първичната рехабилитация; Пълното зарастване на всички фрактури към момента на изготвяне на експертното заключение; Наличие на негативни последици от някои от фрактурите – изкривяване на част от десния крайник (петата) навън от срединната линия на тялото и намалена сетивност от 2-ри до 5-ти пръсти при напълно възстановена киткова става, с оптимистична прогноза за пълното им преодоляване с течение на времето и след подходяща физиотерапия; Определено с Експертно решение на ТЕЛК намаляване трудоспособността на пострадалия за срок от 1 година (до 01.01.2018г.). Въззивният съд е съобразил също обстоятелството, че към датата на произшествието ищецът е бил в трудоспособна възраст; че същият неминуемо е преживял силен стрес и уплаха; че е изпитвал физически и психически дискомфорт поради факта, че в първите два месеца е бил на постелен режим. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди са отчетени и конкретните икономически условия в страната, както и нормативно установените лимити на отговорността на застрахователите.
Като неоснователно въззивната инстанция е преценила оплакването, свързано с акцесорната претенция за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Съобразявайки обстоятелството, че в исковата молба е поискано заплащане на законна лихва върху главницата от момента на постановения от застрахователя отказ за плащане на обезщетение – 14.02.2017 г., до окончателното му заплащане, решаващият състав е приел, че исканото от ищеца и допуснато от първостепенния съд „изменение“ на иска по реда на чл. 214 ГПК, чрез присъждане на законна лихва за периода от 19.08.2016 г. (датата на ПТП) до датата 14.02.2017 г., когато е получен отказ от застрахователя за заплащане на обезщетение, е недопустимо, тъй като с него се е стигнало до едновременно изменение на петитума и на обстоятелствената част на исковата молба, т. е. до предявяването на нов иск. Поради това е направен извод, че първоинстанционният съд правилно не се е произнесъл в решението си по това искане.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с доводи за занижен размер на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди, различаващ се от присъжданите от ВКС обезщетения в подобни хипотези, т. е. очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на обжалвания акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон, по която касационната инстанция би могла да се произнесе само при разглеждане на жалбата по същество.
На второ място, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа единствено твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, без обаче да е поставен конкретен въпрос, свързан с определяне размера на обезщетението (което е в противоречие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), не подлежи на обсъждане релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с казуалната практика на ВКС.
Отделно от това, не може да се счете, че такова противоречие е налице. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на съд по съществото на спора, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай и относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Правилността на тази преценка може да бъде проверявана в рамките на самия касационен контрол, но не е основание за неговото допускане, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от цитирания тълкувателен акт.
Що се отнася до посочената от касатора казуална практика на ВКС (постановена по реда на чл. 290 ГПК), не може да се счете, че е налице противоречие на атакуваното решение с нея, обосноваващо допускане на касационното обжалване. Според касатора, противоречието е в размера на определените обезщетения за неимуществени вреди за сходни случаи. Разликата в присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича обаче от различните факти по всяко отделно дело и от оценката им, извършена от разглеждащия спора съдебен състав. Поради това, определените различни размери не обосновават извод за противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по конкретно формулирания от касатора процесуалноправен въпрос за това, коя е приложимата нормативна уредба (сега действащият или отмененият Кодекс за застраховането) в очертаната във въпроса хипотеза – сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите през 2015 г. и реализирано ПТП през 2016 г.
Дори да се прецени като релевантен (независимо от включените в него конкретни факти от процесното правоотношение), по отношение на този въпрос не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, касаторът не е изпълнил задължението си да аргументира наличието на визираните в това основание две кумулативни предпоставки. От друга страна, не може да се счете, че решаването на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разпоредбата на § 22 от ДР на Кодекса за застраховането е напълно ясна и не се нуждае от тълкуване. Същата урежда по недвусмислен начин как следва да бъде определен приложимият материален закон в посочената във въпроса хипотеза.
Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 75 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2859/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. И. В. от [населено място], [улица], да заплати на Застрахователно дружество „Армеец” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: