О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 889
София, 13.12.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1001/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 159 от 17.06.2015г. по т. д. № 235/2014 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 220 от 21.12.2011 г. по гр. д. № 648/2011 г. на Великотърновски окръжен съд. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „К. Лизинг – Унд Х.“ Г., Германия срещу касатора обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 327 ТЗ за сумата 20 244 евро – неплатена част от цената по договор за продажба на триосно ремарке от 07.03.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 03.06.2011 г. – до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 666.05 евро – обезщетение за вреди от забава при плащането цената по договори от 17.04.2007 г. и от 07.03.2008 г. за периода от падежа на просрочените вноски до предявяването на исковете.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е непрвилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като е плод на погрешно формирано вътрешно убеждение на съда вследствие на неправилна интерпретация, тълкуване и оценка на доказателствата по делото. Оплакванията са свързани с неуважаване на направеното възражение за прихващане със стойността на недостатъците на закупените ремаркета. Изразено е несъгласие и са изложени подробни съображения срещу изводите на въззивния съд, че по делото е установено развито рекламационно производство само по отношение на едно от закупените полуремаркета; че ищецът-продавач не е длъжник по вземането на купувача за недостатъци, доколкото е преотстъпил правата си по предоставената от производителя гаранция на купувача и че твърдяните недостатъци не са установени от назначената експертиза. Касаторът релевира оплаквания и за допуснати процесуални нарушения при разглеждането на делото във въззивната инстанция, изразяващи се в отказа да бъде назначена тройна техническа експертиза поради оспорване заключението на единичната, както и в липса на произнасяне в диспозитива на въззивното решение по направеното възражение за прихващане.
Като обуславящи допускането на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. След като в мотивите на своето решение въззивният съд е посочил, че направеното възражение на касатора, заради което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, е неоснователно, длъжен ли е същият този съд да посочи и фиксира в диспозитива на решението си произнасяне по констатирания от ВКС недостатък на първото въззивно решение; 2. Длъжен ли е вторият въззивен състав на В. да се произнесе и да допусне поискана разширена, респ. тройна СТЕ при положение, че ответникът /касатор/ е оспорил изрично и е поискал това в първоинстанционното и във въззивното производство; 3. Длъжен ли е вторият /друг/ състав на въззивния съд да докладва и включи в доклада си по делото и допълни материалноправната квалификация на спора съобразно решението на ВКС /в случая текста на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД/ в предмета на производството; 4. Спазени ли са в атакуваното решение изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК в изложените от съдебния състав мотиви“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и на другите съдилища, като в тази връзка касаторът се позовава съответно на: Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС (т. 18, 19); решение № 44 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 4478/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2853/2014 г. на І г. о.; решение №2 48 от 11.06.2012 г. по гр. д. № 572/2011 г. на ІV г. о.; решение № 215 от 28.08.2012 г. по т. д. № 895/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на І г. о.; решение № 115 от 03.09.2015 г. по т. д. № 138/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд и решение № 494 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 3938/2005 г. на Русенски районен съд (по първия въпрос); Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 3); решение № 74 от 27.05.2011 г. по т. д. № 429/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на І г. о.; решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, ГК (по втория въпрос); Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 2,3 и 4) (по третия въпрос). По отношение на четвъртия въпрос не е посочена и приложена съдебна практика.
Ответникът по касация – „К. Лизинг – Унд Х.“ Г., Германия – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди постановеното от Великотърновски окръжен съд решение, с което са уважени предявените от „К. Лизинг – Унд Х.“ Г., Германия срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове – иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 327 ТЗ и иск по чл. 86, ал. 1, въззивният съд е приел, че между страните са сключени два договора за продажба на триосни полуремаркета от 17.04.2007 г. и от 07.03.2008г., по които едноличният търговец-купувач има неизпълнени задължения към ищцовото дружество-продавач, съответно: за сумата 20 244 евро – част от продажната цена по втория договор и за сумата 6 666.05 евро – обезщетение за забавено плащане на цената по първия договор в размер на 491.63 евро и на втория договор в размер на 6 174.42 евро. Неизпълнението на задълженито за плащане на цената по договора от 07.03.2008 г. и закъснението при плащане на цената по договора от 17.04.2007 г. е прието за доказано от заключението на изслушаната по делото икономическа експертиза. С оглед на това и предвид изричната клауза на т. 4.3. от двата договора, за основателна е счетена и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от изискуемостта на всяка вноска от цената до датата на плащането й (за платените със закъснение вноски), а за неплатената част от цената – до окончателното й плащане.
При новото разглеждане на делото след връщането му от Върховен касационен съд с решение № 30 от 11.08.2014 г. по т. д. № 1017/2012 г. на ІІ т. о. въззивният съд, съобразявайки задължителните указания на касационната инстанция, се е произнесъл и по направеното от ответника по предявените искове възражение за прихващане със сумата, необходима за отстраняване на твърдяните от него недостатъци в закупените полуремаркета, изразяващи се в разпадане на защитното цинково покритие на шаситата. Решаващият състав обаче е приел същото за неоснователно. На първо място, съдът е посочил, че по делото е установено развило се рекламационно производство само по отношение на полуремарке с № на шаси 3066313, което е предмет на договора от 17.04.2007 г., докато по договора от 07.03.2008 г., т. е. по отношение на полуремарке с шаси № 3087353, няма данни да са констатирани недостатъци и да е правена рекламация. С оглед клаузата на т. 11.1. от договора от 17.04.2007 г., съобразно която продавачът преотстъпва на купувача всички свои права относно гаранцията, предоставена от производителя и купувачът се задължава да предявява своите претенции от свое име спрямо производителя, без да може да предявява претенции срещу продавача и да задържа плащания, въззивната инстанция е направила извод, че ищецът-продавач не е длъжник по вземането на ответника-купувач за стойността на констатираните недостатъци на вещта. И доколкото по делото не е доказано във връзка с рекламацията на ответника да е постигната уговорка с производителя за намаляване цената на полуремаркето в съответствие с клаузата на т. 11.2. от договора за продажба (напротив рекламацията не е призната, видно от елекронната кореспонденция от 29.01.2009 г.), то не е налице вземане в полза на ответния търговец, с който да бъде извършено прихващане.
Отделно от това, въззивният съд е обосновал отхвърлянето на възражението за прихващане и с недоказване на твърдяните недостатъци, като се е позовал на заключенията на вещото лице по допуснатата във въззивното производство техническа експертиза.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – въпросът да е значим за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.022010 г. на ОСГТК на ВКС – е осъществена единствено по отношение на първия въпрос. Останалите три въпроса не отговарят на посоченото изискване, тъй като по същността си те представляват оплаквания за процесуални нарушения, които са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основания за допускане на такова по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въпросът по т. 2 от изложението, свързан със задължението на съда за назначаване на тройна експертиза, съдържа твърдения, които не отговарят на фактите по делото. По-конкретно – видно от протокола от съдебно заседание на 11.02.2015 г., съдът е уважил направеното от въззивника искане за допълване на заключението на допуснатата в същото производство, при новото му разглеждане след връщане на делото от ВКС, техническа експертиза. В следващото, последно по делото, съдебно заседание на 08.04.2015 г. въззивникът е оспорил и допълнителното заключение с твърдението, че е „непълно, некомпетентно, пристрастно, необективно и нелоялно“, като е заявил становище, че „не следва да бъде вземано предвид при изготвяне на решението по делото“, но не е поискал назначаване на тройна експертиза, както се твърди в поставения въпрос. Характер на обуславящ за спора няма и третият въпрос, свързан с доклада по делото, доколкото, видно от изложеното във въззивната жалба, страната изобщо не е релевирала оплакване за допуснати процесуални нарушения във връзка с изготвения от първата инстанция доклад по делото, включително и досежно направеното възражение за прихващане. Поради това за въззивния съд не е съществувало задължение да дава указания на страните за възможността да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания в какъвто смисъл са разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на последния въпрос, освен че представлява оплакване за немотивираност на обжалвания акт, в подкрепа на същия не е представена и релевантна съдебна практика.
Независимо, че е значим за изхода на конкретното дело, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по първия въпрос, тъй като не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Не може да се счете, че въззивният акт е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Приетото в т. 18 на същото, че източник на силата на пресъдено нещо е само диспозитивът, а не и мотивите на решението, е аргументирано с това, че мотивите съдържат констатации относно юридическите и доказателствените факти и относно преюдициални правоотношения, които не са елемент от спорния предмет. Това разрешение не се отнася за исканията и възраженията за подобрения и прихващания, разрешени със съдебното решение, тъй като обхващането на същите от силата на пресъдено нещо произтича от изричната норма на чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./, респ. чл. 298, ал. 4 от сега действащия ГПК. Произнасянето на съда в съответствие с изискването на чл. 236, ал.1, т. 5 ГПК се осъществява чрез постановеното по самия иск – изводът, дали възражението за прихващане е основателно или не, се отразява единствено в мотивите на решението, като в диспозитивната му част този извод се отразява чрез уважаването или отхвърлянето (изцяло или частично) на предявения иск. Този начин на произнасяне следва от самата същност и предназначение на възражението за прихващане като средство за защита на ответника срещу първоначалния иск и от липсата на процесуална самостоятелност на същото (за разлика от насрещния иск). В същия смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – решение № 45 от 22.04.2009 г. по т. д. № 483/2008г. на ВКС, І т. о.; решение № 193 от 18.12.2009 г. по т. д. № 13/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.
Наличието на задължителна съдебна практика по посочения въпрос изключва приложимостта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 159 от 17.06.2015 г. по т. д. № 235/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: