О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
София, 29.032018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2321/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 149 от 28.06.2017 г. по в. т. д. № 230/2017г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 91 от 06.02.2017 г. по т. д. № 1277/2016 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Г. Г. К. от [населено място] иск с правно основание чл. 517, ал. 3 ГПК за прекратяване на дружеството-касатор.
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на съда, че са осъществени предпоставките, визирани в чл. 517, ал. 3 ГПК за прекратяване на търговското дружество. Касаторът счита, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивната инстанция не е обсъдила задълбочено заявените в жалбата му оплаквания срещу първоинстанционното решение, а формално е препратила към мотивите на обжалвания акт по реда на чл. 272 ГПК. Излага обстойно всички свои съображения в подкрепа на поддържаната и в предходните инстанции теза, че ищецът не е легитимиран като надлежен взискател в изпълнителното производство и че не е спазен установеният в чл. 517, ал. 3 ГПК формален ред на процедурата за прекратяване на търговското дружество. Релевира изрично оплакване и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че съдът не му е разпределил между страните доказателствената тежест по реда на чл. 146 ГПК за установяване положителния баланс на дружеството, чието прекратяване се иска, доколкото наличието на такъв баланс, с оглед възможността за удоволетворяване на кредитора-взискател от вземането на съдружника към дружеството за равностойността на неговия дял, се явява предпоставка за допустимостта на иска.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:
„1. Допустимо ли е в производството, образувано по иск за прекратяване на търговско дружество с ограничена отговорност на основание чл. 517, ал. 3 ГПК, предявен от цесионер, ответното дружество да прави възражение, че ищецът няма качеството на взискател по изпълнителното дело; Допустимо ли е в това производство ответното дружество да прави възражение за липса на активна легитимация на цесионера поради несъобщаване на цесията от цедента на длъжника, респективно поради това, че съобщаването страда от пороци, а именно: уведомлението /съобщението/ е от лице без представителна власт; уведомлението /съобщението/ не е връчено редовно поради нарушение на чл. 47 ГПК“. За тези въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 146 от 07.11.2013 г. по т. д. № 1041/2012 г. на І т. о. и решение № 60 от 22.04.2013 г. по т. д. № 134/2012 г. на І т. о.); че се решават противоречиво от съдилищата (с позоваване на решение № 2457 от 30.12.2013 г. по т. д. № 3083/2013 г. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 220 от 26.03.2015 г. по т. д. № 1883/2014 г. на ВКС, І т. о.), както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта от изясняване на приложимите правни норми на чл. 517, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 99, ал. 4 ЗЗД;
„2. Прехвърлянето на вземане /цесия/ по обратния изпълнителен лист идентично ли е на прехвърляне на вземането /цесия/ за връщане на неоснователно събраните в хода на предварителното изпълнение суми; 3. Има ли действие договорът за прехвърляне на вземането по първоначално издадения обратен изпълнителен лист и по отношение на втория обратен изпълнителен лист, издаден след обезсилване на първия обратен изпълнителен лист; 4. Обвързано ли е възражението на ответното О. за липса на действие на цесията спрямо длъжника поради неуведомяване от цедента на длъжника, включително нередовно връчване на уведомяването, с извършване на плащане на задължението на цедента или цесионера“. За тези въпроси се поддържа, че се решават противоречиво от съдилищата (с позоваване на решение № 2457 от 30.12.2013 г. по т. д. № 3083/2013 г. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 220 от 26.03.2015 г. по т. д. № 1883/2014 г. на ВКС, І т. о.), както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на създадена практика на ВКС по тях и на достатъчно ясно и детайлно уредена процедура по изпълнение върху дял на съдружник от търговско дружество;
„5. При подписан между цедента и цесионера анекс към договора за прехвърляне на вземане, за да произведе анексът действие спрямо длъжника, следва ли да бъде съобщен на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и от кого“. Според касатора, въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на І т. о.;
„6. Може ли да се пристъпи към принудително изпълнение съгласно чл. 428, ал. 2 ГПК върху дял на ограничено отговорен съдружник преди изпращане или връчване на призовка за доброволно изпълнение или преди изтичане на срока за доброволно изпълнение; 7. Могат ли да настъпят целените с връчването на уведомлението за прекратяване на участието на съдружника последици, ако уведомлението на взискателя е връчено на ответното О. преди изтичане на срока за доброволно изпълнение; 8. Има ли право Частният съдебен изпълнител да овласти взискателя да предяви иска по чл. 517, ал. 3 ГПК преди изтичане на срока за доброволно изпълнение и тримесечния срок по чл. 517, ал. 3, изр. 2 ГПК; 9. Включва ли се изпращането и редовното връчване на призовката за доброволно изпълнение в поредността на действията, уредени в чл. 517, ал. 3 ГПК“. За посочените въпроси се твърди, че са решени в противоречие с решение № 101 от 25.06.2012 г. по т. д. № 877/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради непълната и недостатъчно детайлно уредена процедура по изпълнение върху дял на съдружник от търговско дружество;
„10. При призоваване на ответник задължително ли е връчителят да установи, че ответникът не живее на посочения в исковата молба адрес, за да се приложи нормата на чл. 47 ГПК и да се пристъпи към залепване на уведомление, или е достатъчно връчителят да не успее да открие лицето на адреса“. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в голям брой конкретно посочени определения и решения на ВКС;
„11. Длъжен ли е съдът да следи служебно за постигане на целения от взискателя правен резултат – съществуването на вземането на длъжника спрямо търговското дружество; 12. Длъжен ли е съдът служебно да извърши проверка за наличие на положителен баланс към края на месеца, когато е настъпило прекратяването на членството на длъжника; Длъжен ли е въззивният съд в този случай да допусне служебно съдебно-икономическа експертиза или следва да определи равностойността на дружествения дял въз основа на показателите в счетоводния баланс, публикуван като част от финансовия отчет в Търговския регистър“. Касаторът счита, че решаването на така поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като законодателят не е уредил в пълнота процедурата по изпълнение върху дялове на длъжника от търговското дружество, нито е уредил последиците при евентуално прекратяване на дружеството при отрицателен баланс към края на месеца. По отношение на въпроса за служебното задължение за допускане на експертиза се поддържа, че е решен в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС;
„13. Дружественият дял на съдружника-длъжник при прекратяване на участието му в дружеството производен ли е на чистия актив; как се формира равностойността на дружествения му дял и дали се формира само при превишаване на сумата на активите над тази на пасивите“. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1ГПК (предходна редакция) с позоваване на решение № 224 от 10.09.2010 г. по т. д. № 765/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 87 от 06.06.2012 г. по т. д. № 468/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 10 от 10.09.2012 г. по т. д. № 502/2010 г. на ІІ т. о.;
„14. Длъжен ли е съдът по чл. 7 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му; 15. Длъжен ли е въззивният съд да даде възможност на страната да представи доказателствата, за които първоинстанционният съд не е дал указания, при направени оплаквания във въззивната жалба; 16. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение и относимите към тях факти, обстоятелства и възражения, заявени в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната жалба“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 16 от 07.02.2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на ІІ т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на І т. о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ІІ т. о.;
„17. При направени конкретни оплаквания във въззивната жалба за грешно установена фактическа обстановка поради необсъждане на част от доказателствата и неправилно възприемане на друга част от доказателствата, длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, оплакванията и доводите и да изложи собствени мотиви или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК“. За този въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ІV г. о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о. и решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ІV г. о.
Ответникът по касация – Г. Г. К. от [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 21.08.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Г. Г. К. от [населено място] иск по чл. 517, ал. 3 ГПК за прекратяване на [фирма], [населено място], въззивният съд, чрез препращане към мотивите на обжалвания пред него акт по реда на чл. 272 ГПК, е приел за доказани всички предпоставки за прекратяване на търговското дружество, визирани в тази разпоредба, а именно: Ищецът Г. Г. К. е кредитор на А. Л. Н. – съдружник с 50% от капитала на ответното дружество за сумата 4 935 160.46 лв.; Това вземане е придобито от ищеца с договор за цесия от 29.10.2015 г. и анекс към него от 26.04.2016 г., сключени с [фирма], и е удостоверено в издаден по реда на чл. 245, ал. 3 ГПК в полза на [фирма] обратен изпълнителен лист от 19.03.2014 г. по гр. д. № 10935/2010 г. на Варненски районен съд, а след обезсилването на същия – в издадения в полза на [фирма] нов обратен изпълнителен лист от 27.04.2016 г. по в. гр. д. № 3344/2012 г. на Варненски окръжен съд; Процесното вземане произтича от предварително събрана от А. Л. Н. в изпълнителното производство срещу [фирма] сума, присъдена с решение № 896 от 05.07.2011 г. по в. гр. д. № 1078/2011 г. на Варненски окръжен съд, което впоследствие е отменено с решение № 305 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 1440/2011 г. на ВКС и искът на А. Л. Н. срещу [фирма] за същата сума е отхвърлен; За събиране на вземането на ищеца е налице висящо изпълнително дело № 640/2016 г. на ЧСИ З. Д.; Принудителното изпълнение е насочено срещу дяловете от капитала на [фирма], собственост на длъжника по изпълнението; По партидата на [фирма] в Търговския регистър е вписан запор на дружествените дялове на А. Л. Н.; Взискателят е овластен от съдебния изпълнител да предяви иск за прекратяване на дружеството; Ответното дружество не е изплатило на взискателя равностойността на дружествения дял на съдружника-длъжник, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ, нито вземането е удоволетворено. Според съдебния състав, пречка за уважаване на предявения иск би била отрицателната стойност на баланса на ответното дружество към края на месеца, когато е настъпило прекратяване на членството на съдружника-длъжник, тъй като на същия не би могло да му се изплати дружествен дял, каквото обстоятелство обаче не е доказано от ответника.
Като неоснователни въззивният съд е преценил оплакванията на търговското дружество във връзка с легитимацията на ищеца като кредитор и взискател. Приел е, че доколкото вземането за процесната сума произтича от влязлото в сила съдебно решение, а изпълнителният лист е само съдебният акт, който удостоверява правото за принудително изпълнение на това притезание, то ищецът е взискател по изпълнителното дело и нова цесия за прехвърляне на преиздадения изпълнителен лист не е необходима, за да възникне това му качество.
Като възражения, които не могат да бъдат правени от дружеството-ответник по иск по чл. 517, ал. 3 ГПК, е счетено възражението на въззивника във връзка със съобщаване на цесията на длъжника по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД и възражението във връзка с момента на същото. Освен това, според съдебния състав, тези въпроси биха имали значение само в случай, че длъжникът е погасил вземането за процесната сума, каквато обаче настоящата хипотеза не е. Тогава съобщаването на цесията би било релевантно с оглед преценката на кого от двамата кредитори (старя или новия) е следвало да се плати, а моментът на връчването на поканата за доброволно изпълнение ще е от значение за извода дали членственото правоотношение на съдружника в дружеството е прекратено или не.
Въззивният съд е счел за неоснователни и оплакванията досежно връчването на изявлението на взискателя за прекратяване членството на съдружника-негов длъжник, като е споделил изцяло извода на първостепенния съд за редовно връчване на това изявление при условията на чл. 47, ал. 1 във връзка с чл. 50, ал. 4 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на въпросите по т. 1 от изложението е осъществено общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело, но не са налице поддържаните в евентуалност основания по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК (предходна редакция). Представените от касатора две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не представляват релевантна към тези въпроси съдебна практика. Безспорно, в цитираните два акта касационната инстанция е приела, че наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество – на трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения му дял, е процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 517, ал. 3 ГПК. В същите, обаче, не е разглеждан въпросът за възраженията, които може да прави ответното по този иск дружество срещу активната легитимация на ищеца и в частност допустими ли са възражения във връзка със съобщаването на цесията на длъжника, когато взискателят се легитимира като носител на вземане, придобито чрез цесия. Затова, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се явява недоказано.
Същият извод се налага и по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Решението на Софийски апелативен съд (решение № 2457 от 30.12.2013 г. по т. д. № 3083/2013 г.), с което е обосновано твърдението за противоречие в практиката на съдилищата, не е представено с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е в тежест на самия касатор съгласно указанията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Представено е единствено определението по чл. 288 ГПК на ВКС за недопускането му до касационно обжалване, което обаче не представлява съдебна практика по смисъла на разясненията в посочения тълкувателен акт.
Не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаването на въпроса за приложението на чл. 99, ал. 4 ЗЗД във връзка с чл. 517, ал. 3 ГПК не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото всъщност се касае до въпроса за упражняването на чужди материални права (в случая – правото на цедента да направи възражение за несъобщаване/нередовно съобщаване на цесията), който въпрос е достатъчно изяснен както в правната доктрина, така и в съдебната практика.
Въпроси № 2 – № 4 нямат характер на обуславящи, тъй като отговорът на същите е изцяло в зависимост от конкретните факти по делото. Поради това, не подлежат на обсъждане и заявените по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Въпрос № 5 също не е от значение за изхода на спора, доколкото по него липсва произнасяне както в обжалваното въззивно решение, така и в мотивите на първоинстанционния акт, към които то препраща по реда на чл. 272 ГПК. Затова не е дължима и преценка за твърдяното противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, свързана с действието на цесията и уведомяването на длъжника за нея.
Макар да са значими за конкретното дело, въпроси № 6 – № 9 не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са налице поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решение № 101 от 25.06.2012 г. по т. д. № 877/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., на което се позовава касаторът, не доказва твърдяното противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. В същото е даден отговор на въпроси, свързани с фактическия състав на прекратяване участието на длъжника в дружеството, като е прието, че когато принудителното изпълнение е насочено върху дял на ограничено отговорен съдружник, изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството следва да се връчи след налагане на запор върху дела на длъжника. Следователно, в цитираното решение не се съдържа изрично произнасяне по въпросите, свързани с това дали изпращането на покана за доброволно изпълнение до длъжника е част от процедурата по чл. 517, ал. 3 ГПК и дали изявлението за прекратяване участието на длъжника в ответното дружество може да бъде направено преди същата да му бъде връчена. Тези въпроси, обаче, са намерили косвен отговор в други решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 114 от 01.10.2009 г. по т. д. № 271/2009 г. на І т. о., решение № 77 от 06.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 149 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1747/2014 г. на ІІ т. о. (представено и от касатора), в които са посочени изчерпателно предпоставките за прекратяване на търговско дружество в хипотезата на чл. 517, ал. 3 ГПК. Според цитираната практика, тези предпоставки са уредени точно и изчерпателно в разпоредбите на чл. 517, ал. 1 и ал. 3 ГПК и са следните: насочване на принудителното изпълнение върху дела на ограничено отговорния съдружник, което започва с налагане на запор върху дела чрез вписване в Агенцията по вписванията; връчване от съдебния изпълнител на дружеството на изявление на взискателя по чл. 517, ал. 3, изр. 1 ГПК за прекратяване участието на длъжника като съдружник; овластяване на взискателя от съдебния изпълнител да предяви иск пред съда за прекратяване на дружеството, ако до изтичане на тримесечния срок от връчване на изявлението вземането на кредитора не е удоволетворено. Следователно, доколкото в цитираната практика са посочени изчерпателно предпоставките за прекратяване на търговско дружество в хипотезата на чл. 517, ал. 3 ГПК, то същата дава отговор и на въпроса дали изпращането на поканата за доброволно изпълнение до длъжника е част от тях. Следователно, не е налице отклонение на въззивния акт от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по поставените въпроси, а наличието на посочената практика изключва наличие съответно и на евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпрос № 10 не е релевантен за допускане на касационното обжалване, тъй като същият не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение. Както от самия въпрос, така и от многобройната цитирана във връзка с него практика, е видно, че въпросът е поставен в хипотезата на призоваване при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК на ответник-физическо лице, а не в настоящата хипотеза, при която се касае за призоваване на търговско дружество и за която е приложима специалната норма на чл. 50, ал. 4 ГПК. Поради това, посочената от касатора практика е неотносима и не доказва заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
К. контрол не може да бъде допуснат и по въпроси № 11 и № 12, независимо от обуславящия им за делото характер, тъй като не е осъществено поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърдението на касатора, че законодателят не е уредил в пълнота процедурата по изпълнение върху дялове на длъжника от търговското дружество, нито е уредил последиците при евентуално прекратяване на дружеството при отрицателен баланс към края на месеца, не е достатъчно за да обоснове значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Този извод следва от обстоятелството, че по приложението на чл. 517, ал. 3 ГПК вече е създадена достатъчно голяма по обем и непротиворечива практика по реда на чл. 290 ГПК, като в същата не е формирано становище, че съдът е длъжен да следи служебно за това дали балансът на ответното по иска дружество към края на месеца, в който е прекратено участието на съдружника-длъжник, е положителна или отрицателна величина, с оглед възможността за изплащане равностойността на дела. Според касационната инстанция, отрицателната стойност на баланса е основание за отхвърляне на иска. Решаването на така поставените въпроси следва и от общите процесуални правила за защитата на ответника срещу предявения иск. Именно поради това, че касае основателността, а не допустимостта на иска по чл. 517, ал. 3 ГПК, то въпросът дали ответното дружество е в състояние да заплати равностойността на дела на своя съдружник следва да бъде поставен от самото дружество (ответник по иска), а не е задължение на съда.
Невъзможността касационното обжалване да бъде допуснато и по въпрос № 13 произтича от факта, че този въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане в нито една от двете предходни инстанции поради преценката им, че ответникът не е заявил възражение за това, че ответното дружество не може да изплати на съдружника си с прекратено участие равностойността на дружествения му дял.
Въпроси № 14, № 15 и № 16 от изложението, свързани с правомощията на въззивната инстанция, са ирелевантни за допускане на касационното обжалване. По своята същност, тези въпроси представляват оплаквания за допуснато процесуално нарушение от страна на въззивния съд, което според касатора се изразява в неизготвяне на доклад, недопускане на доказателства, които не са му указани от първата инстанция и в необсъждане на всички доводи и възражения на страните. Следователно, така поставени, въпросите са относими към основанията за самия касационен контрол (чл. 281, т. 3 ГПК), а не към основанията за допускането му (чл. 280, ал. 1 ГПК).
К. контрол не боже да бъде допуснат и по последния въпрос, касаещ приложението на чл. 272 ГПК. Този въпрос няма характер на обуславящ изхода на делото, тъй като не кореспондира със съдържанието на обжалвания съдебен акт. Решаващият състав не се е задоволил само да посочи, че препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, както се поддържа от касатора, но и сам е изложил съображения по основните спорни въпроси по делото. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение да направи собствени изводи по съществото на спора.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 149 от 28.06.2017 г. по в. т. д. № 230/2017г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: