О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
София, 11.07.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3031/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] дол срещу решение № 146 от 20.05.2015 г. по в. т. д. № 160/2015 г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 1234 от 22.12.2014 г. по т. д. № 2816/2011 г. в обжалваната му част, предявеният от касатора-търговец иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу [община] е отхвърлен за сумата 25 034.22 лв., претендирана като недължимо платена наемна цена за ползване на терен от 80 кв. метра за периода м. януари 2007 г. – м. декември 2010 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Счита, че при безспорния по делото факт на липса на наемно правоотношение между страните за ползването на процесните 80 кв. метра от собствения на [община] терен, върху който е разположен негов търговски оект, съдът е следвало да уважи предявения иск за връщане на сумата, платена на ответника като наемна цена за ползване на терена през процесния период, а не да го отхвърли поради констатирано друго основание за дължимост на същата сума – обезщетение за неоснователно ползване на терена. Касаторът застъпва становище, че от значение за основателността на заявената по реда на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД претенция е единствено съществуването или не на договор за наем между страните, но не и дали е налице друго основание за дължимост на сумата, щом като в срока за отговор на исковата молба ответникът не е предявил насрещен иск за спорната сума. Според него, в тази хипотеза навеждането на различно правно основание за дължимостта на исковата сума от страна на ответника е недопустимо и нарушава правото му на защита и адекватен и справедлив съдебен процес. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и по отношение на извода, че притежаваната от ищеца постройка, разположена в терена на ответната община, съставлява временен обект по смисъла на чл. 120 ЗТСУ (отм.), като се поддържа, че в тази насока не са съобразени представените по делото две съдебни решения на Варненски административен съд по адм. д. № 1058/2012 г. и адм. д. № 1018/2012 г. Освен това, според касатора, този въпрос е напълно ирелевантен за конкретния спор, доколкото като основание за плащане на процесната сума в издадените от общината платежни документи е посочен договор за наем, какъвто не е сключван между страните.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, с твърдението, че по отношение на тях са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Може ли ответникът по пътя на правоизключващото възражение да противопостави валидно, но ново и различно от посоченото в представените по делото платежни документи основание за задържане на процесните суми, доколкото основанието като елемент на искова защита може да се въвежда само чрез иск, насрещен иск или чрез възражение за прихващане и може ли съдът да отхвърли предявения иск въпреки, че такъв иск, насрещен иск или чрез възражение за прихващане не са направени от ответника; 2. Следва ли съдът да се съобрази с влязло в сила решение на административен съд, в което е установено, че даден обект не е преместваем и същият съществува в кадастралната карта като обект на кадастъра, или има право без надлежни доказателства, само по твърдения на ответника и без проведено доказване, да реши, че обектът е преместваем; 3. Допустимо ли е съдът да отхвърли предявена претенция с правно основание чл. 55 от ЗЗД, при доказана липса на посоченото във фактурите основание – договор за наем, позовавайки се на наличие на непредявено по надлежния ред от страна на ответника правоизключващо правно основание, за което не е проведено и доказване в процеса; 4. Допустимо ли е в хода на процеса да се променя правното основание, на което са събирани сумите, предмет на исковата молба; 5. От значение ли са характеристиките на обекта като преместваем или не за облигационните отношения между собственика на терена и собственика на обекта“. Касаторът счита, че касациононто обжалване следва да бъде допуснато и поради това, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на Върховен касационен съд, а именно – на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение по гр. д. № 847/2009 г. на ІІ г. о. (приложено към изложението).
Ответникът по касация – [община] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 07.08.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение на Варненски окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] дол срещу [община] иск по чл. 55, ал. 1,пр. 1 ЗЗД за сумата 25 034.22 лв., въззивният съд е приел, че макар в конкретния случай да не се доказва наличие на наемно правоотношение между страните, каквото е посочено в представените по делото фактури като основание за плащане на исковата сума, получаването на тази сума от ответната община е с основание, тъй като общината, като собственик на терена, в който е разположен павилионът на ищеца, е имала право съгласно § 17 от ПЗРЗУТ да получи обезщетение в размер на цената за разполагане на търговски обекти върху терени общинска собственост, установена в чл. 23, ал. 4 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на [община]. Затова е направен извод, че платеното от ищеца за периода 2007 г. – 2010 г. обезщетение в размер на събирания от [община] наем за обектите по чл. 17 от ПЗРЗУТ във връзка с чл. 120 ППЗТСУ (отм.) е дължима престация, макар и на основание чл. 59 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
На първо място, поставените въпроси не могат да бъдат определени като значими за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговорът на същите предпоставя произнасяне по правилността на обжалваното решение, което е възможно само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
Независимо от това, дори да се счетат за отговарящи на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване поради отсъствие на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено само бланкетно – чрез посочване на законовата норма, без да е аргументирано неговото наличие, т. е. защо касаторът счита, че са налице включените в това основание две кумулативни предпостакви – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съобразно задължителните указания по т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи конкретни съображения в подкрепа на твърдението си, че поставените от него въпроси имат посоченото значение. При липса на такава аргуентация касационната инстанция не дължи произнасяне относно наличието на това основание.
Що се отнася до другото заявено основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, същото е недоказано. Представеното в негова подкрепа решение на ВКС по чл. 290 ГПК се явява ирелевантна за спора практика, тъй като е постановено по въпрос, напълно различен от поставените от касатора. По-конкретно, с посочения акт е разрешен въпросът дали в хипотезата, при която едната страна по спора притежава сгради, разположени в терен на другата страна, може да се приложат по аналогия разрешенията, свързани със законите, регламентиращи реституцията на правото на собственост върху земята и учредяването на право на строеж за построените в нея сгради и съответно право на ползване на прилежащия към сградите терен. Очевидно е, че настоящият случай не попада в посочената хипотеза, доколкото не се касае за собствена на ищеца сграда, намираща се в терен на ответника – по отношение на ползвания от ищеца павилион, разположен в терен на ответната община, изобщо не са ангажирани доказателства за принадлежността на правото на собственост (с представеното по делото влязло в сила решение № 839 от 06.06.2014 г. по в. гр. д. № 853/2014 г. на Варненски окръжен съд, по предявен от касатора иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, е признато за установено между страните, че [община] не е собственик на процесния обект с площ от 80 кв. м., но не и че същият е собственост на ищеца).
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 146 от 20.05.2015 г. по в. т. д. № 160/2015 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: