О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 01.03. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2358/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания [фирма], [населено място] срещу решение № 978 от 12.05.2016 г. по гр. д. № 1098/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която предявените от В. С. Д. и И. Х. Д., двамата от [населено място], срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) са уважени за сумите над 60 000 лв.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Основното му оплакване е във връзка с приетия от въззивната инстанция размер (15%) на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото при процесното пътно-транспортно произшествие лице С. В. Д. (наследодател на ищците). Според него, при произнасяне по направеното възражение за съпричиняване решаващият състав неоснователно е игнорирал установеното в присъдата по н.о.х.д. № 1118/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, че пострадалият при произшествието не е носил светлоотразителна жилетка и че на колелото му са липсвали светлоотразители, поради което същият не се е откроявал на фона на тъмнината, т. е. в нарушение на чл. 300 ГПК въззивният съд не е зачел направения в присъдата извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците. В касационната жалба се релевира довод и за допуснато нарушение на нормата на чл. 146 ГПК във връзка с доклада по делото с твърдението, че ако въззивният съд е считал същия за непълен или неточен по отношение разпределението на доказателствената тежест, е следвало да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. Заявено е общо оплакване и за прекомерност на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че „същественият въпрос по делото от значение за изхода на спора, обусловил решаващите мотиви, е възприет от въззивния съд като недоказан факт, за който според въззивния съд доказателствената тежест е за ответника”. Касаторът счита, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, като обуславящ допускането на касационното обжалване е поставен и въпросът: „Дали в случаите, в които е налице изрично произнасяне на наказателния съд по повод поведението на лице, чиято наказателна отговорност не е предмет на производството пред този съд, но е относимо към определяне на квалификацията на деянието и от значение за обема, в който е ангажирана отговорността на дееца, гражданският съд е длъжен да възприеме установените факти за това поведение, с оглед приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД”. По отношение на втория въпрос не е заявено конкретно основание, а единствено твърдение, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл. 300 ГПК.
Ответниците по касация – В. С. Д. и И. Х. Д., двамата от [населено място], изразяват становище за недопускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 18.10.2016 г. Претендират присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С въззивното решение Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 84 000 лв. за всеки от ищците, като е уважил претенциите им за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие на 18.01.2013 г. до размер съответно на 127 500 лв. – за ищцата И. Д. и на 119 000 лв. – за ищеца В. Д.. Поради това, че в жалбите на страните не са релевирани оплаквания във връзка с фактическия състав за ангажиране отговорността на застрахователя, решаващият състав е счел, че следва да се произнасе само по спорните въпроси за размера на дължимите на ищците застрахователни обезщетения с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и за наличието и размера на приетото от първата инстанция съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Съобразявайки конкретните обстоятелства, имащи значение за обема на неимуществените вреди – възрастта на починалия, родствената и семейна връзка между него и ищците, съществувалите между тях отношения на топлота и привързаност, изключително тежкото преживяване на загубата на близкия човек, конкретните икономически условия в страната към датата на ПТП и лимитите на отговорност на застрахователите към този момент, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение за ищцата И. Д. би била сумата 150 000 лв., а за ищеца В. Д. – сумата 140 000 лв. За основателно е преценил и направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в това, че пострадалото лице, движещо се с велосипед в тъмната част на денонощието, е допуснало нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като: не е било със светлоотразителна жилетка; велосипедът не е бил снабден с изправни устройства за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина и червен светлоотразител отзад; пострадалият не е съобразил местоположението, посоката и скоростта на движение на другите участници в движението. Решаващият състав е приел обаче, че само последното нарушение на правилата за движение е в причинна връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие, докато останалите нарушения не са в такава връзка. С оглед на това и преценявайки, че водачът на автомобила се е движил с много по-голяма скорост (85 км/ч) от разрешената за населено място скорост (50 км/ч), която не му е позволила да предотврати удара с велосипедиста, въззивният съд е направил извод, че съпричиняването на пострадалото лице е в размер на 15%, а не на приетия от първата инстанция процент – 30%.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, конкретно формулиран, с оглед задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е само вторият поставен в изложението въпрос, свързан със зачитане произнасянето на наказателния съд по отношение съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалото при произшествието лице. Макар и релевантен за спора, по отношение на този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като не е заявено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, а се поддържа единствено, че „е налице основание за допускане на касационна проверка на решение № 978/12.05.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1098/2016 г. – САС, 7 състав поради нарушение на материалния закон, а именно правилното приложение на разпоредбата на чл. 300 ГПК”. Следователно, в случая допускането на касационното обжалване е обосновано с оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон (нормата на чл. 300 ГПК е процесуална, а не материалноправна, както счита касаторът), което не е тъждествено с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не може да бъде уважено и искането за допускане на касационно обжалване на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивния акт с т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, относима към правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото. Съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато само по конкретен правен въпрос, обусловил изхода на делото, формулирането на който е задължение на самия касатор. Неизпълнението на това задължение не може да бъде преодоляно чрез служебно извеждане на въпроса от касационната инстанция, тъй като в нейните правомощия е единствено да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос въз основа на обстоятелствената част на изложението. В случая такъв въпрос не е формулиран, а извеждането му от наведеното твърдение за противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна съдебна практика е недопустимо.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на упълномощения от ответниците по касация адвокат П. К. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 5 190 лв., изчислено съобразно чл. 7, ал. 2 ,т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в което е включен и ДДС, предвид факта, че посоченият адвокат е представил доказателства за регистрацията си по ЗДДС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 978 от 12.05.2016 г. по гр. д. № 1098/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която предявените от В. С. Д. и И. Х. Д., двамата от [населено място] срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) са уважени за сумите над 60 000 лв.
ОСЪЖДА Застрахователна компания [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на адвокат П. К. от Софийска адвокатска колегия, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, сумата 5 190 (пет хиляди сто и деветдесет) лева – възнаграждение за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: