О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
София, 05.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2667/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място] срещу решение № 1667 от 12.07.2017 г. по т. д. № 525/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-15 състав решение № 1933 от 08.11.2016 г. по т. д. № 3016/2015 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу фонда-касатор иск с правно основание чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (З.)-отм. за присъждане на сумата 26 000 лв., представляваща част от гарантирания размер от 196 000 лв. за изплащане по влогове в [фирма] (н.) по договори за стандартен срочен депозит № 9144/09.02.2009г., № 9233/09.02.2009 г. и № 234/09.02.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда за неточно транспониране на т. 11 от Приложение І на Директива 94819/ЕО (отм.) в чл. 5, ал. 1, т. 1 З. (отм.). Според касатора, доколкото директивата не съдържа конкретни изисквания към държавите-членки по отношение установяване на връзката между индивидуално уговорените лихвени условия по депозитите и спомагането за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция, с приемането на изключението по чл. 5, ал. 1, т. , З. (отм.) българският законодател е постигнал преследвания с директивата резултат, като е изключил от гаранцията депозитите с привилегировани лихвени условия, които винаги водят до влошаване финансовото състояние на банката. Освен това, в касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу приетото от въззивния съд, че т. 11 от Приложение І на Директива 94819/ЕО (отм.) има директен ефект, като е аргументирано становището, че в частта й, изискваща процентите и финансовите отстъпки да са спомогнали за влошаването на финансовото състояние на кредитната институция, не е достатъчно ясна и безусловна, за да може да бъде приложена пряко от националния съд.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Изключението от обхвата на гарантираните депозити, установено в чл. 5, ал. 1, т. 1 З. (отм.), противоречи ли на т. 11 от Приложение І към Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.); 2. Разпоредбата на т. 11 от Приложение І към Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.) в частта й „които са спомогнали за влошаване на финансовото състояние“ достатъчно ясна и недвусмислена ли е, за да може да породи директен ефект по смисъла на практиката на Съда на Европейския съюз“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция) с позоваване на решение № 9375 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 12419/2015г. на СГС, І-10 състав и решение № 123 от 19.01.2017 г. по т. д. № 7347/2015 г. на СГС, VІ-16 състав, потвърдено с решение № 1356 от 14.06.2017 г. по в. т. д. № 1717/2017 г. на САС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че по въпросите липсва практика на ВКС и на Съда на Европейския съюз, а практиката на долустоящите на ВКС съдилища е противоречива.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 24.10.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че:
На 09.02.2009 г. между [фирма], [населено място] и [фирма] са сключени три договора за стандартен срочен депозит (№ 9144/09.02.2009г., № 9233/09.02.2009 г. и № 234/09.02.2009 г.) с клауза за капитализиране на лихвата, по силата на които банката е приела от [фирма] сумата 60 000 щатски долара по всеки от договорите за срок от 6 месеца при годишен лихвен процент 4.50 и с уговорката за автоматично подновяване на договорите след изтичането на всеки шестмесечен срок, при условие, че липсват други писмени инструкции до банката от страна на депозанта; Последното подновяване на процесните договори преди поставянето на банката под специален надзор на 20.06.2014 г. е извършено на 09.02.2014 г.; За целия период от сключването на договорите за депозит до налагането на мерките за особен надзор по отношение на банката стандартният лихвен процент за шестмесечни депозити в щатски долари за суми от 10 000 до 250 000 долара, определен в т. ІІ.2 на Скалата на стандартните лихвени проценти, приета от УС на [фирма], е бил 2.75, а уговореният с ищеца лихвен процент неизменно е бил 4.50, т. е. на същия са били предоставени привилегировани лихвени условия по смисъла на чл. 5, ал. 1, т. 1 З.; В изпълнение на изискването на чл. 57, ал. 3 ЗКИ, в сила от 12.06.2009 г., към процесните договори за сключени анекси от 03.06.2011 г., във всеки от които изрично е посочено, че „паричните средства по банковата сметка не са защитени от Фонда за гарантиране на влоговете в банките, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 З.“, с подписването на които от управителя на ищцовото дружество същото се счита информирано за посоченото обстоятелство.
Като неоснователни решаващият състав е счел доводите на въззивника, че: 1. Последното подновяване на договорите за депозит е извършено на 09.08.2014 г. и че релевантен по чл. 5, ал. 1, т. 1 З. е определеният към тази дата с Решение № 82 от 30.06.2014 г. на УС на БНБ, считано от 01.07.2014 г., лихвен процент за срочни депозити като процесните, който е 2.15, а не уговореният в договорите 4.50; 2. Депозантът не е бил надлежно информиран, че неговите депозити попадат в изключенията по чл. 5, ал. 1, т. 1 З.; 3. В предоставената на ищеца при сключването на процесните договори за депозит Скала на стандартните лихвени проценти на банката от 19.01.2009 г. е бил посочен годишен лихвен процент 4.50 и че същата е антидатирана и с невярно съдържание.
Въззивният съд е преценил обаче за основателно оплакването във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон. По-конкретно, приел е, че в случая разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 З. не може да бъде приложена, тъй като с нея е транспонирана неточно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 във връзка с т. 11 от Приложение І от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.). Според съдебния състав, посочената разпоредба на директивата въвежда изрично допълнително условие, необходимо за изключване от обхвата на гаранцията определени вложители или депозити – предоставеният на индивидуална основа лихвен процент или финансова отстъпка да са спомогнали за влошаване финансовото състояние на кредитната институция, което условие не е включено в чл. 5, ал. 1, т. 1 З.. Изразил е разбирането, че доколкото посоченото условие налага установяването на допълнителни обстоятелства (причинна връзка), наличието му ограничава приложното поле на изключението по т. 11, съответно разширява обхвата на гаранцията и обратно – липсата му в текста на чл. 5, ал. 1, т. 1 З. ограничава обхвата на гаранцията в степен, по-голяма от предвидената в директивата, и съответно не реализира в пълнота предписанията в нея за гарантиране на депозитите.
С оглед на това, въззивният съд е заключил, че разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 З. (отм.) не може да бъде приложен към конкретния случай, а следва да бъде приложена пряко разпоредбата на чл. 7, ал. 2 във връзка с т. 11 от Приложение І от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.), като подробно е обосновал наличието на предпоставките, при които е допустимо пряко приложение на разпоредбите на директивите: 1. държавата-членка не е изпълнила (изцяло, частично или неточно) задължението си за транспонирането и; 2. разпоредбите на директивата да са безусловни и достатъчно прецизни; 3. тези разпоредби да установяват права на отделни субекти, противопоставяни на същата държава-членка (без значение дали в публичното или частното качество на същата) или срещу орган или организация, намиращи се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между частни лица (С., дело № С-188/89, F. v. B. G.).
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая това изискване не е налице. Поставените от касатора въпроси са свързани с извода на въззивния съд, че приложима към настоящия случай е разпоредбата на чл. 7, ал. 2 във връзка с т. 11 от Приложение І от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.), а не разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 З. (отм.). Преценката на съда обаче за това, кой е приложимият към разглеждания от него спор материален закон, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която, както е посочено в цитирания тълкувателен акт, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Част от тази преценка са и съображенията за съответствието на разпоредбата от националното законодателство с относимата към нея общностна разпоредба, респ. за наличието на предпоставките за директно приложение на последната. Отговорът на тези въпроси предполага произнасяне по правилността на приетото от въззивната инстанция, което е допустимо само при разглеждане на касационната жалба по същество.
Отделно от това, първият от поставените въпроси няма характер на обуславящ и поради това, че съдът не е направил извод за „противоречие“ на чл. 5, ал. 1, т. 1 З. (отм.) с разпоредбата на т. 11 от Приложение І към Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (отм.), каквото твърдение на страната се съдържа във въпроса, а е приел, че нормата от общностното право не е транспонирана точно, което не е равнозначно на „противоречие“. По отношение на втория въпрос следва да се посочи, че същият е свързан с преценката на съда относно предпоставките за директен ефект на разпоредба от правото на ЕС, т. е. въпросът е относим към правилността на направения от съда извод дали са налице предпоставките, за да бъде приложена посочената разпоредба и поради това не може да бъде счетен за релевантен по смисъла на цитираната по-горе задължителна съдебна практика.
Поради изложеното, настоящият състав приема, че по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва необходимостта от обсъждане наличието на заявените конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (предходна редакция).
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 23.10.2017 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1667 от 12.07.2017 г. по т. д. № 525/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 (петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: