О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
София, 28.11.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 713/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Л. И.” АД, [населено място] срещу решение № 257 от 09.11.2018 г. по в. т. д. № 511/2018 г. на Варненски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Силистренски окръжен съд решение № 52 от 21.05.2018 г. по т. д. № 98/2017 г., с което предявеният от М. А. К. от [населено място], обл. С. срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 14.08.2016 г. пътно-транспортно произшествие е уважен за сумата 73 500 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.02.2017г. – датата на получаване на претенцията, до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди, като счита същия за противоречащ на представената по делото писмена декларация-разписка от 24.08.2016 г. за получена от увреденото лице сума 2300 лв., представляваща пълното му обезщетяване от водача на лекия автомобил, участвал в произшествието. Според касатора, решаващият състав фактически е изключил от доказателствата по делото декларацията-разписка, приемайки, че ответникът по иска не може да се позовава за пръв път на нея във въззивната си жалба, като същевременно обаче е обсъдил същата и необосновано е приел, че декларацията включва само претърпените имуществени и неимуществени вреди до момента на подписването й, но не и тези, които са възникнали впоследствие.
В касационната жалба са изложени подробни аргументи и за прекомерност на присъденото на ищеца обезщетение поради несъответствие с действително претърпените вреди, както и за занижен размер на приетото от въззивния съд съпричиняване на вредите, като не е отчетено обстоятелството, че пострадалият е допуснал множество нарушения на Закона за движението по пътищата.
Касаторът моли за допускане на касационното обжалване по съображения, че „постановеното решение е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателните решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния съд относно правото на увреденото лице да получи обезщетение” – ТР № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2 от 06.06.2012 г. на ОСТК, ТР № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК и ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Освен това заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на преценените от него като значими въпроси: „1. Може ли въззивният съд да отрича правото на някоя от страните /въззивника/ да се позовава на писмено доказателство /декларация-справка/, при условие че същото доказателство не е оспорено от страните, прието е и е обсъдено от първоинстанционния съд, съобразено е с постановеното решение, с аргумента, че е представена от трето лице помагач и ответникът тогава не е поставял въпроси във връзка с нея; 2. При сключено извънсъдебно споразумение, страна по което е пострадалият, и съдържащо се съгласие за изплащане на вредите от застрахователно събитие и изрично изявление, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице има ли основание да търси отново репариране на същите вреди по съдебен ред от застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, респ. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, така и от делинквента по чл. 45 и сл. от ЗЗД”.
Ответникът по касация – М. А. К. от [населено място], обл. С. – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 18.02.2019 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С въззивното решение е прието за безспорно установено, в т. ч. чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното по иска застрахователно дружество за претърпените от ищеца неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 14.08.2016 г.: наличие на валидно застрахователно правоотношение към момента на настъпване на процесното ПТП; настъпило застрахователно събитие; неправомерно поведение от страна на водача на увреждащото МПС и вредоносни последици, които са в причинна връзка с неправомерното поведение на водача.
По отношение заявеното от застрахователя оплакване за недължимост на претендираното срещу него застрахователно обезщетение предвид обезщетяването на увреденото лице от делинквента (водач на участвалия в произшествието лек автомобил) чрез заплащане на сумата 2300 лв., решаващият състав е преценил същото за неоснователно. Приел е, от една страна, че декларацията-разписка от 24.08.2016 г., установяваща извършеното от делинквента плащане, е била представена от третото лице помагач в първоинстанционното производство, като, доколкото ответникът не е навел твърдения и доводи във връзка с нея, същият не може да се позовава за първи път с жалбата си на нови обстоятелства, свързани с посочения документ. От друга страна, обаче, въззивният съд е обсъдил декларацията-разписка и е счел, че касае само вредите, проявени към датата на съставянето й (посочени в епикризата при изписването на ищеца от болница), а именно – мозъчна контузия, субдурален хематом, контузия на дясна подбедрица с разкъсно-контузна рана, охлузвания по лицето и на десен горен крайник, но не и вредите, проявили се впоследствие (около месец и половина-два след самата травма) и които са основните вреди за ищеца – последица от посткомоционния мозъчен синдром, настъпил в резултат на претърпяната черепно-мозъчна травма. С оглед на това и съобразявайки указанията в ТР № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че с получената сума 2 300 лв. по процесната декларация-разписка са обезщетени само имуществените и неимуществените вреди до момента на подписването й (определени от състава съответно на сумата 800 лв. и сумата 1500 лв.), като проявилите се след това вреди подлежат на допълнително обезщетяване чрез предявения пряк иск срещу застрахователя. Такива вреди, според допуснатата медицинска експертиза, възприета изцяло от съдебния състав, са органичната мозъчна увреда на ищеца, включваща разстройство на личността, рецидивиращо депресивно разстройство, генерализирана тревожност, социална фобия, хронично главоболие, агресивност, раздразнителност, страхове, нервност, асоциалност, нарушения на паметта и концентрацията, затруднения в общуването, съобразителността, схващането на нещата. Преценявайки характера на увреждането, песимистичната прогноза за пълното излекуване на ищеца, младата му възраст – 18 години към датата на произшествието, въззивният съд е счел определеният от първата инстанция размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД от 100 000 лв. за справедлив и адекватен.
Не е споделил обаче извода за неоснователност на направеното от застрахователя възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С оглед установения от техническата експертиза механизъм на ПТП и вида на травмата (черепно-мозъчна), въззивната инстанция е приела, че ищецът е допринесъл за настъпване на увреждането си поради неизползването на предпазна каска – нарушение на чл. 137е ЗДвП, като е определила приноса на 25%. Поради това и след приспадане на заплатената от делинквента сума за неимуществени вреди 1500 лв., е приела, че искът е основателен за сумата 73 500 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, твърдението на касатора за противоречие с цитираната от него задължителна практика на ВКС не е отнесено към конкретно поставен въпрос. Абстрактната формулировка „относно правото на увреденото лице да получи обезщетение” не представлява правен въпрос по смисъла на указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, не подлежи на преценка съответствието на обжалвания акт с посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тълкувателни решения.
К. контрол не следва да бъде допуснат и по двата конкретно формулирани от касатора въпроса. Първият от тези въпроси, имащ процесуалноправен характер, не е обуславящ за изхода спора. Наистина, въззивният съд е посочил, че ответникът не може да заявява нови обстоятелства едва с въззивната си жалба, свързани с декларацията-разписка от 24.08.2016 г., доколкото не е въвел доводи и твърдения по отношение на нея при представянето й от третото лице помагач в първоинстанционното производство. Независимо от това обаче, решаващият състав се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба на застрахователя оплаквания, касаещи посочения документ и е изложил подробна аргументация относно значението му за спора. Ето защо, изразеното от въззивния състав становище по поставения процесуалния въпрос в действителност не е рефлектирало върху изхода на делото.
Що се отнася до материалноправния въпрос, същият не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е приел, че с декларацията-разписка от 24.08.2016 г. са обезщетени вредите, проявили се към датата на излизането на ищеца от болницата, но не и настъпилите след това нови вреди – последица от получената при ПТП черепно-мозъчна травма, т. е. с присъденото обезщетение не са репарирани „същите вреди”, в какъвто смисъл е съдържащото се във въпроса твърдение. В тази насока решаващият състав е съобразил и указанията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, че увреденото лице може да получи обезщетение за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са вредите, които не са били предмет на споразумението – други по вид и/или новонастъпили вреди.
Отделно от изложеното, следва да се посочи, че по така поставените въпроси касационният контрол не би могъл да бъде допуснат и поради бланкетното заявяване на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да е изпълнено задължението от страна на касатора да обоснове наличието на двете кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, формиращи посоченото основание. Освен това, както беше отбелязано по-горе, по поставения материалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика (Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС), което изключва приложимостта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и с която въззивният съд се е съобразил.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 38 ЗА, касаторът следва да заплати на пълномощника на ответника по касация адвокат П. Б. Н. от Адвокатска колегия – В. адвокатско възнаграждение в размер на 2 051.25 лв., изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 257 от 09.11.2018 г. по в. т. д. № 511/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД „Л. И.” АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат П. Б. Н. от Адвокатска колегия – В., с адрес на кантората: [населено място] [улица], ет. 3, офис 11 адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2051.25 лв. (две хиляди петдесет и един лева и двадесет и пет стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: