О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
София, 09.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1314/2018 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Застрахователна компания [фирма], Н., К., чрез Застрахователна компания „О. – клон България“, срещу определение № 521 от 12.02.2018 г. по в. гр. д. № 4290/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която въззивният съд е отказал да изменил постановеното по делото решение № 2556 от 07.12.2017 г. в частта за разноските за присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца Д. Р. Х. адвокат Д. Н. за разликата над 50 лв.
Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение с твърдението, че въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС, е отказал да изследва въпроса дали са налице предпоставките за оказване на безплатна правна помощ в полза на ищеца по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като счита, че с оглед представените от него доказателства за притежавани от ищеца недвижими имоти и с оглед обстоятелството, че на същия му е присъдено застрахователно обезщетение в размер на 42 810.74 лв., не може да се счете за осъществено посоченото основание за оказване на безплатна правна помощ.
Ответникът по частната жалба счита същата за недопустима поради това, че не е изготвена в предвидената от закона форма, респ. че е неоснователна. Подробни съображения за това е изложил в писмен отговор от 29.03.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на частната жалба поради неспазване на установената в закона форма. Независимо, че е наречена „молба за изменение на решение в частта му за разноските“, същата има съдържанието на частна жалба и поради това има характер именно на такава.
Разгледана по същество, обаче, частната жалба е неоснователна.
За да остави без уважение искането на застрахователя (в молба по чл. 248 ГПК) да не бъде присъждано адвокатско възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищеца Д. Р. Х. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, основано на твърдението, че страната не е материално затруднена, въззивният съд е приел, че не е длъжен да изследва дали са налице предпоставките за оказване на безплатна правна помощ и че достатъчно за присъждане на адвокатско възнаграждение е фактът, че е оказана безплатна помощ и че насрещната страна е осъдена за разноски.
Настоящият състав намира, че определението е правилно.
В чл. 38, ал. 1 ЗА са предвидени три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица и 3. роднини, близки или на друг юрист. Доколкото в посочената разпоредба липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Затова и преценката, дали да окаже безплатната правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само негова.
Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод следва недвусмислено от самия закон – чл. 38, ал. ал. 1 и ал. 2 ЗА, където са посочени изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата страна да го заплати. Поради липсата на други предвидени в закона изисквания за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, напълно неоснователно е становището на частния касатор, че при направено оспорване от насрещната страна, съдът е длъжен да извърши проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана както в посочените във въззивното определение актове, така и в множество други (напр. определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г. на ІІІ г. о., определение № 708 от 05.11.2015 г. по ч. гр. д. № 4891/2015 г. на ІV г. о., определение № 257 по ч. т. д. № 226/2018 г. на ІІ т. о. и др.). Цитираното от частния жалбоподател определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г. о. е изолирано и не се споделя от настоящия състав.
Поради изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 521 от 12.02.2018 г. по в. гр. д. № 4290/2017 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: