О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
С., 23.07.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2513/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Диагностично-консултативен център І П.” Е., [населено място] срещу решение № 378 от 27.01.2014 г. по т. д. № 1710/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 10 от 15.02.2013 г. по т. д. № 691/2012 г., са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата 53 423.60 лв. – обезщетение за ползване на конкретно посочени обекти в сградата на [улица], [населено място], заедно с оборудването, апаратурата и инструментариума, след прекратяването на сключения за тях договор за наем от 01.01.2008г., за периода от 01.03.2009 г. до 30.04.2010 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за сумата 8 205.82 лв. – законна лихва върху обезщетението за периода от 28.01.2011 г. до датата на исковата молба 31.07.2012 г.
Касаторът поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното решение поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за недоказаност размера на претендираното обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като развива подробни съображения в подкрепа на тезата, че доколкото се касае за сключен между страните договор по реда на чл. 102, ал. 4 ЗЛЗ, при определяне на обезщетението за ползването на процесните помещения след прекратяването на този договор е приложима не средната пазарна цена на наема за имоти от същия вид, а нормативно определената цена за общинско имущество по реда на Закона за общинската собственост, установена по делото от заключението на допуснатата счетоводна експертиза. Освен това, позовавайки се на задължителната съдебна практика, според която обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не може да бъде по-малко от размера на наема, който е бил дължим от наемателя до прекратяване на наемния договор, касаторът счита, че въззивният съд е следвало да присъди поне разликата между платената за исковия период сума 3 156.40 лв. и дължимия за същия наем 5 658 лв.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Какъв е размерът на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за използване на имот без правно основание след прекратен договор за наем, сключен по реда на чл. 102, ал. 4 от Закона за лечебните заведения: в размер на средната пазарна цена на наема за имоти от същия вид или в размер на цената на наема за общинско имущество, определена от съответния общински съвет по реда на Закона за общинската собственост; Нормативно определена ли е наемната цена по наемните правоотношения, сключвани по реда на чл. 102 ЗЛЗ, както в случаите на наемни договори, сключвани по реда на чл. 102, ал. 3 и ал. 4 ЗЛЗ с правоимащи лица, така и при наемните договори, сключвани по чл. 102, ал. 5 ЗЛЗ за помещения на преобразувани здравни заведения за извънболнична помощ в общински търговски дружества с други лечебни заведения, които не са правоимащи лица по смисъла на чл. 102, ал. 3 ЗЛЗ; 2. Обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД може ли да бъде в по-малък размер от размера на наема, който е бил дължим от наемателя до прекратяване на наемния договор”.
По отношение на въпросите по т. 1 касаторът поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид липсата на формирана задължителна съдебна практика, както и предвид наличието на невлезли в сила решения на долустоящи на ВКС съдилища, съдържащи противоречиво решаване на същите. По отношение на въпроса по т. 2 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради решаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени (и представени) решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови отхвърляне на предявените искове, макар да е приел, че в полза на ищцовото дружество „Диагностично-консултативен център І П.” Е., [населено място] е възникнало правото на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на собствените му помещения през исковия период от 01.03.2009 г. до 30.04.2010 г., предвид продължилото ползване на същите след прекратяването на сключения между него и ответника [фирма], [населено място] по реда на чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ договор за наем, въззивният съд, е преценил за недоказан размерът на дължимото обезщетение. Съдебният състав не е споделил становището на ищеца, че размерът на обезщетението следва да бъде определен по пазарната стойност на наема за общински имоти от същия вид съгласно действащата към 01.01.2009 г. Тарифа та по чл. 26, чл. 26а, чл. 28 и чл. 95, ал. 1 от Наредба за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, за базисните цени на 1 кв. м. наемна площ-общинска собственост в зависимост от дейността и местоположението, приета от Общински съвет П., в какъвто смисъл е била поставена и задачата на допуснатата в първоинстанционното производство експертиза. Неприложимостта на тези цени към определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД след прекратяване на договорите по чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ е аргументирана с обстоятелството, че съгласно изричната норма на чл. 2, ал. 2 ЗОС помещенията, обзавеждането и апаратурата на лечебните заведения, преобразувани в търговски дружества (каквото е и ищцовото дружество) не са общинска собственост, а са собственост на самите търговски дружества, дори и ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. С оглед на това е направен извод, че извън хипотезата на чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ, посочените обекти се отдават под наем при условията на свободно договаряне, от което следва, че и обезщетението за ползването им трябва да бъде определено по средни пазарни наемни цени за имоти от същия вид. Тъй като, обаче, ищецът не е доказал средната пазарна стойност на наема за процесния период, респ. не е доказал доколко тя надвишава размера на месечната наемна цена по прекратения договор за наем от 01.01.2008 г., която той е продължил да получава през този период , съдът е приел претенцията по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а съответно и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за недоказана. Софийски апелативен съд е счел, че не следва служебно да назначава експертиза за установяване размера на средния пазарен наем, тъй като в случая не се касае само до определяне размера на вредата, а би се стигнало до замяна на претендирания от ищеца вид на пропуснатите ползи (наемната цена за общински имоти) със средната пазарна наемна цена за имоти от същия вид, което е недопустимо с оглед диспозитивното начало на процеса.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от въпросите по т. 1 от изложението. По отношение на този въпрос е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обусловил изхода на конкретното дело, така и допълнителните предпоставки на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, наличието на които произтича от липсата на формирана практика на касационната инстанция.
Що се отнася до останалите въпроси, като относими към правилността на въззивния акт, произнасянето по същите следва да бъде извършено при решаването на спора по същество.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 378 от 27.01.2014 г. по т. д. № 1710/2013 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на „Диагностично-консултативен център І П.” Е., [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи документ за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1232.60 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: