О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 09.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч.т.д. № 1383/2018г.
Производството е по 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 17 от 03.01.2018 г. по ч. гр. д. № 5532/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-15 състав определение № 5134 от 23.08.2017 г. по т. д. № 7648/2016 г.
С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото, образувано по предявен от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /н./, [населено място] и [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че вземанията на кредитора [фирма], включени в одобрения с определение от 13.10.2016 г. по т. д. № 4837/2012 г. на СГС, VІ-6 състав списък на приетите вземания на кредиторите на [фирма] /н./, не се ползват с привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ поради липса на валидно учредена ипотека.
В частната касационна жалба се поддържа, че атакуваното определение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Частният касатор изразява несъгласие с извода на съда, че към датата на подаване на исковата молба същият не притежава качеството кредитор на ответното дружество в несъстоятелност, като развива подробни съображения в подкрепа на тезата си, че е придобил това качество в момента на сключване на договора за цесия от 20.10.2016 г. и че за действието на този договор е без значение обстоятелството, дали цесията е съобщена на длъжника от цедента (стария кредитор) по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, с което аргументира и становището си, че искът е предявен в преклузивния срок по чл. 694, ал. 1ТЗ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното определение, а също и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по „въпросите за настъпване на действието на договора за цесия и за наличието на процесуална легитимация на дружеството [фирма] в качеството му на правоприемник на С. Д. П. да предяви иск по чл. 694 ТЗ при положение, че правоприемството е настъпило преди предявяване на иска“. Като подкрепяща посоченото основание практика частният касатор представя: решение № 499 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 1279 от 12.11.1996г. на ВС, V г. о., решение № 261 от 07.04.1950 г. по гр. д. № 766/1949 г. на ВС, І г. о. и решение № 814 от 12.05.1953 г. по гр. д. № 1407/1953 г. на ВС, І г. о.
Ответниците – [фирма] /н./, [населено място] и [фирма], [населено място] – не заявяват становище по частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /н./, [населено място] и [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че вземанията на кредитора [фирма], включени в одобрения с определение от 13.10.2016 г. по т. д. № 4837/2012 г. на СГС, VІ-6 състав списък на приетите вземания на кредиторите на [фирма] /н./, не се ползват с привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, въззивният съд е приел, че същият е недопустим, като изцяло е споделил, чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК, мотивите на първата инстанция. Допълнително, решаващият състав е изложил съображения в подкрепа на извода, че ищецът не е активно легитимиран да предяви иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, тъй като не притежава качеството кредитор на ответника в несъстоятелност. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, е приел, че правно релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено уведомлението до него, извършено от стария кредитор (цедента). И тъй като в случая исковата молба изхожда от новия кредитор (цесионера), същата няма характер на уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и няма за последица действие на цесията спрямо длъжника. Освен това, според съдебния състав, недопустимостта на иска произтича и от неспазването на установения в закона срок за предявяването му.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, поставените от частния касатор въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът „за наличието на процесуална легитимация на дружеството [фирма] в качеството му на правоприемник на С. Д. П. да предяви иск по чл. 694 ТЗ при положение, че правоприемството е настъпило преди предявяване на иска“ е всъщност въпрос за правилността на обжалваното определение и предпоставя проверка на направените от съда правни изводи, което е възможно само при вече допуснат касационен контрол. Що се отнася до въпроса „за действието на договора за цесия“, същият не е единствено обуславящ за изхода на спора. В обжалвания акт въззивният съд е препратил към изложените от първата инстанция мотиви, посочвайки, че ги споделя изцяло. А видно от същите, самостоятелен аргумент за недопустимостта на предявения иск поради липса на активна легитимация на ищеца, според първостепенния съд, е обстоятелството, че предмет на процесния договор за цесия е предявено и прието вземане на цедента към длъжника в несъстоятелност, докато предмет на настоящия иск е оспорване привилегията по чл. 722, ал. 1,т. 1 ТЗ на прието вземане на друг кредитор (на ответника [фирма]), за което цедентът е направил възражение по реда на чл. 690 ТЗ. В тази връзка решаващият състав е изразил становището, че частното правоприемство между цедент с подадено възражение по чл. 690 ТЗ (неправилно посочен чл. 692 ТЗ) и цесионер ще обуслови легитимация на цесионера за предявяване на установителен иск по чл. 694 ТЗ само в хипотезите, при които възражението е подадено срещу неприемането на цедираното вземане, респ. срещу реда за удовлетворяването му, но не и в случаи като процесния, при които възражението на цедента и установителният иск на цесионера са подадени срещу вземане на друг кредитор. По този начин съдът е приел, че предявеният от цесионера [фирма] иск по чл. 694 ТЗ е недопустим, тъй като не е осъществено императивното изискване ищецът по този иск да е направил възражение по реда на чл. 690 ТЗ срещу вземането, предмет на същия, респ. срещу признатата му привилегия за удовлетворяване.
Следователно, изложените съображения сочат, че това е самостоятелно основание за преценката, че искът е недопустим. Липсата на легитимация на ищеца като кредитор на длъжника към датата на предявяване на иска с оглед несъобщаване на цесията на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД представлява друго, самостоятелно основание за недопустимост претенцията. Оттук и изводът, че поставеният от частния касатор въпрос не е единствено обуславящ за изхода на делото и поради това решаването му не би могло да промени същия. Поради това, не подлежи на обсъждане и релевираното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК.
На второ място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. „Очевидна неправилност“ на съдебния акт би била налице, когато същият страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на касационния контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок ще е налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая, доколкото изводът на съда във връзка с действието на договора за цесия поради несъобщаването му на длъжника не е единствено обуславящ за преценката относно допустимостта на иска, не може да се счете, че същият е „очевидно неправилен“ в посочения по-горе смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК и че обжалваният акт следва да бъде допуснат до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 17 от 03.01.2018 г. по ч. гр. д. № 5532/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: