О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 02.12.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 55/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Леда Ж. Н. от [населено място] срещу решение № 1535 от 17.07.2014 г. по гр. д. № 1877/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, 6 състав решение № 236 от 10.01.2014 г. по гр. д. № 17090/2012 г. в частта, с която предявеният от касаторката иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 02.04.2012 г. е отхвърлен за разликата от 30 000 лв. до пълния претендиран размер 50 000 лв., а предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за сумата 400 лв., представляваща разходи за рехабилитация.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявените искове – уважени изцяло. Касаторката счита, че искът за неимуществени вреди е уважен в занижен размер, който не съответства на търпените от нея морални вреди, на последиците за здравето и психиката й, на трайното отражение на живота й. Твърди, че обезщетението е определено в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, както и че при определянето му не са съобразени в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и лимитът на отговорност на застрахователя. Изразява несъгласие и с приетото от въззивната инстанция, че задължителна предпоставка за уважаване на претенцията за разходи за рехабилитация е включването на сумата в списъка по чл. 366 ГПК. Освен това, релевира оплакване и за немотивираност на обжалвания акт с твърдението, че при постановяването му въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, а се е задоволил само с оценка на първоинстанционното решение.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; 2. При претенция за компенсиране на вреди от непозволено увреждане, приложима ли е разпоредбата на чл. 366 ГПК и длъжна ли е страната да представи справка, съдържаща необходимите изчисления за определяне размера на паричното вземане; Включването на всички претенции в тази справка представлява ли абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане и уважаване на всяка сума и невключването в справката на конкретна сума, редовно заявена в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, основание ли е да не се уважи претенцията за тази част; 3. За приложение на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди: Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение; Допуснато ли е нарушение на материалния закон при прилагане принципа за справедливост, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат при приложение принципа за справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението; Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес, и предвид възрастта, настъпила пълна промяна в живота на пострадалата, като един от критериите при определяне размера на обезщетението; Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне размера на обезщетението; При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимита или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението; Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени; Длъжен ли е съдът да отчете и установеният лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самият законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди”.
В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, освен на ППВС № 4/1968 г., касаторката се позовава и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – представя две първоинстанционни решения на Софийски градски съд и две въззивни решения на Софийски апелативен съд, за които липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по касация – ЗК [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната норма на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото цената на същия (50 000 лв.) надвишава установения в закона минимален размер от 10 000 лв. Поради обстоятелството, че претенцията за имуществени вреди е под този размер (2 100.57 лв.), постановеното по нея решение не подлежи на обжалване и затова касационната жалба срещу същото следва да бъде оставена без разглеждане.
С обжалваното решение въззивният съд е приел за категорично доказани елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправното поведение и вината на когото, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди от получените травматични увреждания (множествена травма, отворено счупване на външния кондил на дясната голямо пищялна кост, контузия на тялото), е счел за установени от сключеното споразумение по нохд № 767/2012 г. на Казанлъшки районен съд.
Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че към датата на произшествието, справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е сумата 30 000 лв., приемайки за релевантни за определянето на обезщетението обстоятелства възрастта на ищцата, както и характерът, степента, интензитетът и продължителността на претърпените от нея болки и страдания, установени от заключението на изслушаната по делото медицинска експертиза и от показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос за задължението на съда да мотивира своето решение не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът представлява по своята същност оплакване за немотивираност на обжалваното решение, т. е. оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, но не и основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускането й. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият въззивен състав е изложил съображения в подкрепа на всеки от направените от него фактически и правни изводи, с което е изпълнил законовото изискване за мотивираност на решението. Доколко, обаче, тези мотиви са достатъчно задълбочени и пълни, това е въпрос, касаещ обосноваността на акта, т. е. неговата правилност, която, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, може да бъде проверявана единствено при вече допуснато касационно обжалване. Поради отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежи на обсъждане наличието на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Макар да са значими за изхода на делото, предвид частичното отхвърляне на претенцията за неимуществени вреди, материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, също не могат да обосноват допускането на касационния контрол, тъй не са решени в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. и решения по чл. 290 ГПК. При определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение въззивният съд, в рамките на изключителната си правораздавателна компетентност, е взел предвид всички онези обстоятелства, които е счел за значими за случая, съобразявайки и момента на настъпване на вредите. Липсата на изрично позоваване на установения в § 27 ПЗР на КЗ лимит на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, не означава, че същият не е съобразен при определяне на обезщетението. Както беше посочено по-горе, съгласно указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение, правилността на извършената от въззивния съд преценка не може да бъде проверявана в настоящото производство.
Именно поради наличието на задължителна съдебна практика, част от която е цитирана и от самата касаторка, не може да се счете за осъществено както поддържаното по въпроса за приложимостта на чл. 52 ЗЗД основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и основанието по т. 2 на същия член. Последното основание е и недоказано, тъй като представените в негова подкрепа съдебни решения не съдържат данни за влизане в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г.
Що се отнася до въпросите за приложението на чл. 366 ГПК в производството по чл. 226 КЗ, същите изобщо не подлежат на обсъждане, тъй като са относими към частта от касационната жалба, която е недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1535 от 17.07.2014 г. по гр. д. № 1877/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Леда Ж. Н. от [населено място] касационна жалба срещу решение № 1535 от 17.07.2014 г. по гр. д. № 1877/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща иска за обезщетение за имуществени вреди.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: