7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
София, 11.12. 2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 770/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К“ Е., [населено място] срещу решение № 2669 от 15.11.2018 г. по т. д. № 5212/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1574 от 07.09.2016 г. по т. д. № 8669/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касатора срещу „П. банк (България)“ ЕАД, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 23 911.61 евро – недължимо платена поради неточно изчисляване на възнаградителната лихва по договор за инвестиционен кредит № 010-416122 от 06.03.2008 г. за периода от датата на сключването му до датата на исковата молба (23.12.2014 г.) и на сумата 227.40 евро – недължимо платена наказателна лихва за периода от 01.08.2014 г. до датата на исковата молба.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на съда, че атакуваните клаузи от процесния договор за банков кредит и анексите към него, предвиждащи възможност на банката едностранно да променя Общите условия и Тарифата за таксите, съответно даващи възможност за едностранна промяна на лихвения процент по кредита, не са нищожни. Развити са подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество теза за нищожност на оспорените клаузи от процесния договор за кредит поради противоречие с добрите нрави, доколкото е нарушен принципът на справедливостта и е налице неравностойност на насрещните задължения на страните.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалвания акт, обоснована с оплакванията, съдържащи се в самата касационна жалба за противоречие с материалния и процесуалния закон и за необоснованост.
Освен това, касаторът счита, че въззивното решение съдържа произнасяне и по въпроси, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а именно: „1. Нищожна ли е по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ, като противоречаща на добрите нрави, клауза от договор за банков кредит, която урежда минимален праг на лихвения процент, в случай, че използваният като референтен такъв (пазарен индекс Юрибор) спадне под определена стойност;
2. Нищожна ли е по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ, като противоречаща на добрите нрави, клауза от договор за банков кредит, която предвижда кредитополучателят да носи единствено риска от увеличението на референтния лихвен процент (пазарен индекс Юрибор), без да носи ползите от намалението на този референтен лихвен процент;
3. Нищожна ли е по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 288 ТЗ, като противоречаща на добрите нрави, клауза от договор за банков кредит, която предвижда, че промяна на лихвата е възможна само до определен размер (минимален праг) на референтния лихвен процент (пазарен индекс Юрибор)“.
Ответникът по касация – „П. банк (България)“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 25.02.2019 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса.
Същата е допустима обаче само в частта, касаеща иска за сумата 23 911.61 евро – недължимо платена поради неточно изчисляване на възнаградителната лихва по процесния договор за кредит, но е недопустима в частта, касаеща иска за сумата 227.40 евро – недължимо платена наказателна лихва, доколкото цената на този иск е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер 20 000 лв., при който е допустимо касационното обжалване за решенията по търговски дела, каквото е настоящото.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че: С договор от 06.03.2008 г. „П. банк (България)“ ЕАД е предоставила на ищеца „К“ О. инвестиционен кредит в размер на 105 000 евро; В договора е уговорено заплащането на конкретна възнаградителна лихва, начинът на изменението на лихвата и на погасяване на предоставената сума; В т. 6 от същия е посочено, че неразделна част от договора са Общите условия за кредитиране, Тарифата за физически и юридически лица и Общите търговски условия по банкови операции на банката, а в т. 8.2 и 8.3 – че с подписа си кредитополучателят удостоверява получаването и безусловното им приемане и се съгласява, че всички промени в Общите условия и Тарифата се обявяват от банката чрез поставянето им в помещенията, до които клиентите имат достъп и са в сила за тях от този момент; С протокол от 08.12.2008 г. УС на „П. банк (България)“ ЕАД е взел решение да се въведат минимални лихвени нива по текущи договори за кредит с плаващ лихвен процент за клиенти, които не са изпълнили някои от условията по договорите за кредит, като лихвеният процент остава плаващ, но не по-нисък от 9% на годишна база за целия срок на договора за суми над 50 001 евро; Във връзка с процесния договор за кредит страните са подписали множество анекси (от 30.04.3008 г., от 12.06.2008 г., от 16.11.2009 г., от 31.03.2010 г., от 22.12.2010 г. и от 16.11.2012 г.), с които са променили начина на погасяване на остатъка от главницата с предоставяне на нови гратисни периоди и приемане на нови погасителни планове; В приетия с анекса от 16.11.2009 г. погасителен план е отразена промяна на лихвения процент от 7.8950 на 9.000 процента, който процент е посочен впоследствие и в погасителните планове към анексите от 22.12.2010 г. и от 16.11.2012 г.; В анекса от 22.12.2010 г. е отразено, че кредитополучателят е запознат с Общите условия за кредитиране, Общите условия по банкови операции на банката и Тарифата за таксите на физически и юридически лица; че ги приема безусловно и се съгласява, че всички промени в тях се обявяват от банката чрез поставянето им в помещенията, до които клиентите имат достъп и че са в сила за него от датата на поставянето им.
Преценявайки уговорките между страните в договора за кредит и анексите към него, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на банката, че представените от нея по делото Общи условия са тези, които са били предадени на ищеца при сключването на договора за кредит, поради което е счел, че отношенията между страните се уреждат от самия договор за кредит, анексите и погасителните планове, които са неразделна част от него и са подписани от двете страни.
Предвид именно съдържащата се в анексите и погасителните планове към тях изрична уговорка между страните, че дължимата от кредитополучателя за следващите ги периоди лихва е в размер на 9.000, решаващият състав е приел, че така постигнатото съгласие представлява специална уговорка по смисъла на чл. 298, ал. 3 ТЗ, изключваща приложението на несътоветстващите й клаузи от Общите условия, приети с анекса от 22.12.2010 г.
Въззивният съд е преценил за неоснователно твърдението на ищеца-кредитополучател за недобросъвестно поведение от страна на банката във връзка с размера на възнаградителната лихва, целящо постигането на несправедлив краен резултат и водещо до абсолютна неравностойност на престациите и съответно нарушаващо добрите нрави. С оглед разпоредбите на чл. 58, т. 2, пр. 3, ал. 3 и ал. 4 ЗЗКИ, е направил извод, че действащото законодателство предвижда изрично възможността страните да постигат уговорки за промяна на лихвените условия.
Поради това и при съобразяване заключението на счетоводната експертиза, решаващият състав е приел, че предвид едностранното увеличаване на лихвения процент за периода от сключването на договора до подписване на анекса от 16.11.2009 г., ищецът е заплатил без правно основание, в повече от уговореното, сумата 2 418.51 евро, докато за периода след този анекс заплатената от него лихва съответства на договореното в анексите и не е платена без правно основание. Независимо обаче от констатацията за недължимост на сумата 2 41851 евро, искът е отхвърлен изцяло, т. е. и по отношение на тази сума, тъй като съдът е уважил като основателно своевременно заявеното от ответника възражение за погасяването й по давност по реда на чл. 110 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
От една страна, горният извод произтича от обстоятелството, че начинът, по който са формулирани „нищожна ли е клауза….“, сочи, че отговорът на въпросите предполага произнасяне по правилността на направения от въззивния съд извод, че оспорените договорни клаузи не са нищожни като противоречащи на добрите нрави, което, както е посочено в цитираното тълкувателно решение, е възможно само при вече допуснат касационен контрол. От друга страна, въпросите не съответстват на мотивите на обжалвания акт. Видно от същите, въззивният съд е преценявал уговорките между страните относно размера на лихвения процент не с оглед „референтния лихвен процент (пазарен индекс Юрибор)“, в какъвто смисъл са и трите поставени въпроса, а с оглед изрично посочения в погасителните планове към анексите след 16.11.2009 г. конкретен лихвен процент 9.000.
Освен, че въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание, като задължение на касатора е да аргументира наличието на тези две кумулативно предвидени предпоставки. В случая, това задължение не е изпълнено, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК посоченото основание е заявено само бланкетно, като твърдението за липса на формирана практика на касационната инстанция не може да се счете за надлежно аргументиране на същото.
На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай че касационното обжалване бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 751.72 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба фактура № [ЕГН] от 21.02.2019 г. и разпечатка чрез електронно банкиране от сметката на пълномощника на банката.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената „К“ Е., [населено място] касационна жалба срещу решение № 2669 от 15.11.2018 г. по т. д. № 5212/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща иска за сумата 227.40 евро – недължимо платена наказателна лихва за периода от 01.08.2014 г. до датата на исковата молба.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2669 от 15.11.2018 г. по т. д. № 5212/2017 г. на Софийски апелативен съд в останалата негова част.
ОСЪЖДА „К“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], кв. К., [улица] да заплати на „П. банк (България)“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 751.52 лв. (хиляда седемстотин петдесет и един лева и петдесет и две стотинки).
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата му част – същото не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: