О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 26.04.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2879/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Н. С. П. и Л. Г. П., двамата от [населено място], срещу решение № 1663 от 11.07.2017 г. по в. гр. д. № 1611/2017 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 6158 от 21.07.2016 г. по гр. д. № 898/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-6 състав, допълнено с решение от 18.01.2017 г. по същото дело, в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от настъпилото на 13.08.2013г. пътно-транспортно произшествие от по 120 000 лв. до пълния претендиран размер от по 200 000 лв., заявени като частични от 280 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие. Касаторите твърдят, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен конкретните обстоятелства, имащи значение за определяне обема на претърпените от тях неимуществени вреди, в т. ч. и лимитите на отговорността на застрахователите, както и че не е извършил задълбочен анализ на същите.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни доказателства и последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение; 4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива води ли до определяне на несправедливо обезщетение; 5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение на точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит; 7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретната връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 8. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“; 9. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; 10. Тъй като покритието по З. на автомобилистите е за територията на всички европейски държави, поради еднаквост на застрахователното покритие, при преценка на обществено-икономическите условия, необходимо ли е съдът да има предвид икономическата реалност като цяло на територията на европейския съюз поради еднаквост на застрахователното покритие или е от значение само тази в РБългария; 11. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост”.
В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, освен на ППВС № 4/1968 г., касаторите се позовават и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – представят въззивни решения на Софийски апелативен съд, за част от които липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по касация – Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 15.11.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на техния син М. Н. П., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 13.08.2013г., като по отношение на деянието, неговата противоправност и вината на застрахования при ответника водач е съобразил влязлата в сила присъда от 27.11.2014 г. по н.о.х.д. № 424/2014 г. на Старозагорски окръжен съд. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите от страна на починалия при инцидента поради движение със скорост 107 к/ч, която е значително над допустимата за района 60 км/ч, позовавайки се на заключението на авто-техническата експертиза, установяваща, че дори и да се е движил с нормативно допустимата скорост, мотоциклетистът не би имал възможност да спре преди удара с товарния автомобил, тъй като опасната му зона за спиране е по-малка от нужното му за спиране разстояние.
По основния спорен по делото въпрос за размера на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция изцяло е споделила извода на първостепенния съд, че присъдената им сума от по 120 000 лв. е справедлив еквивалент на претърпените болки и страдания от загубата на техния син. Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на вредите, са взети предвид: младата възраст на починалия – 32 години; съществувалите между него и родителите му (ищците) отношения на обич и привързаност; ежедневните контакти между тях; проявяваната загриженост на починалия за своите родители и оказваната им от него ежедневна помощ и подкрепа; логичното очакване на ищците, че ще получават такава подкрепа и в бъдеще; преживеният силен шок от внезапната загуба на своето дете и невъзможността да се върнат към предишния си начин на живот. При определяне на обезщетението решаващият състав е съобразил също стандарта на живот в страната към датата на събитието и конкретните икономически условия, намиращи израз в ежегодно определяните нива на покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Многобройните въпроси, които са поставили касаторите, се свеждат всъщност до това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях и дали при определяне на дължимите на ищците обезщетения тези критерии са съобразени.
Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводите и възраженията им, е определил размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от първата инстанция за релевантни за случая обстоятелства.
С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касаторите въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъжда наличието на конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено искане, на ответника не се дължи присъждане на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1663 от 11.07.2017 г. по в. гр. д. № 1611/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: