О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
С., 08.07.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОТКА КАЛЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2632/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 849 от 27.04.2014 г. по т. д. № 3573/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4210 от 07.06.2013г. по т. д. № 5107/2012 г. на Софийски градски съд, І-20 състав. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от П. Л. З. от [населено място], [община] срещу банката-касатор главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 420 ТЗ за сумата 18 143.72 щ. д. по договор за банков влог от 29.08.2001 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2012 г. – до окончателното й плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на съда за дължимост на исковата сума с твърдението, че плащането на същата от банковата сметка на ищеца е извършено въз основа на представено нотариално заверено пълномощно съгласно чл. 423 ТЗ, надлежно проверено за редовност от външна страна от служител на банката, което сочи на проявена от нея добросъвестност и обосновава приложимост на нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Касаторът счита, че обжалваният акт е постановен и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в произнасянето на въззвната инстанция въз основа на факти, които не са посочени своевременно от ищеца, а именно – преценяван е обемът на представителната власт, предоставена с представеното пред банката пълномощно, без да е заявен такъв довод в исковата молба.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Добросъвестността при изпълнение към овластено от кредитора лице включва ли изискване длъжникът да извършва допълнителни действия, включително да иска от кредитора изрично потвърждаване на овластяването; 2. Може ли съдът да основе решението си на факти, които не са включени в спорния предмет на делото чрез своевременното им посочване от някоя от страните”.
По отношение на първия (материалноправен) въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК и че се решава противоречиво от съдилищата, а при условията на евентуалност – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на решение № 787 от 18.11.2010 г. по гр. д. № 153/2009 г. на ІV г. о.; решение № 114 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 839/2010 г. на І т. о.; решение № 150 от 10.11.2009 г. по т. д. № 766/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 166 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 5946/2013 г. на ІV г. о., а на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – на Тълкувателно решение № 128 от 25.03.1986 г. по гр. д. № 96А/1985 г. на ВС, ОСГК; решение № 85 от 10.04.2013 г. по в. т. д. № 41/2013 г. на Великотърновски апелативен съд (невлязло в сила); решение № 7 от 06.02.2014 г. по в. т. д. № 389/2013 г. на Бургаски апелативен съд и решение № 131 от 20.12.2011 г. по в. т. д. № 1225/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Допускането на касационното обжалване по втория (процесуалноправен) въпрос е аргументирано с твърдението за противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 1. и. т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация – П. Л. З. от [населено място], [община] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 12.08.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от П. Л. З. срещу [фирма] иск по чл. 79, ал. 1ЗЗД във връзка с чл. 420 ТЗ, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 75, ал. 2 ЗЗД за освобождаване на банката от отговорността за изтеглената от сметката на ищеца при нея сума по договор за банков влог в размер на 18 143.72 щ. д. С оглед обстоятелството, установено от издаденото от нотариус С. Д. удостоверение, че същата не е извършвала действие по заверка на подписа на ищеца П. З. по пълномощно с рег. № 9867 от 17.04.2007 г., е направен извод за липса на представителна власт за разпореждане с процесната сума от страна на лицето Г. С. А., в чиято полза е направено спорното плащане. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответната банка за погасителен ефект на плащането, аргументирано с твърдението за наличие на недвусмислени обстоятелства, сочещи лицето А. като овластено да получи изпълнение. Липсата на добросъвестност в действията на банката е обоснована с безспорния факт, че служителите на банковия офис в [населено място] не са спазили установените от самата банка правила за работа, целящи избягването на риска от използване на неистински пълномощни. По-конкретно, не е изпълнено предписанието по т. 1.9 от действащите към процесния период „Указания относно приемане, проверка и потвърждаване автентичността на пълномощни в [фирма], че ако наредената операция е теглене от клиентска сметка и сумата на нареждането надвишава 5 000 лв. или равностойността й в друга валута за деня (какъвто е и настоящият случай), то служителят осъществява телефонна връзка с упълномощителя за потвърждаване факта на издаване и учредената представителна власт. В тази връзка е взето предвид признанието на самата служителка (свидетелката П.), пред която лицето А. се е легитимирало с пълномощното, че не е успяла да се свърже с титуляра на сметката (ищеца П. З.) и е предприела плащането, без да се увери в представителната власт на пълномощника. По отношение твърдението на свидетелката, че е извършила справка в кантората на нотариуса и е получила потвърждение за валидността на представеното пълномощно, съдът е счел, същото за голословно, тъй като не е установено лицето от нотариалната кантора, с което тя е разговаряла.
Освен поради неавтентичността на пълномощното, въззивният съд е преценил, че достатъчен за отказа на банката да извърши плащане е бил и начинът, по който са формулирани правата на пълномощника и по-конкретно – посоченото в т. 1 на пълномощното ограничение да тегли „суми от паричен влог”, каквато именно представлява получената от лицето А. сума.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на материалноправния въпрос касационният контрол не би могъл да бъде допуснат, тъй като преценката за добросъвестност на длъжника в хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД е в зависимост от фактите по делото, респ. от уговорките между страните (ако такива са налице), касаещи начина на изпълнение на поетите от тях задължения. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика добросъвестността се свързва със знанието или незнанието на релевантни за спора обстоятелства. Преценката за нейното наличие, обаче, винаги е обусловена от конкретните факти и доказателства по делото, от което именно следва и невъзможността да бъдат посочени общи критерии за дефиниране на добросъвестността, приложими за всички случаи. Това е видно и от представените от самия касатор решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които изводът за добросъвестност/недобросъвестност е направен с оглед специфичните за всяко от делата обстоятелства, но във всички случай този извод е обусловен и от преценката, дали при изпълнение на задълженията си страната е проявила дължимата грижа – грижата на добрия стопанин (чл. 63, ал. 2 ЗЗД), респ. на добрия търговец (чл. 302 ТЗ). „Дължимата грижа” също не е изрично нормативно дефинирана, а се извежда винаги от вида на правоотношението и спецификата на поетите от страната задължения. В този смисъл е и съдебната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК: В решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1098/2011 г. на ВКС, І т. о. се приема, че грижата на добрия търговец е по-голяма от обичайната и от грижата на добрия стопанин (чл. 63, ал. 2 ЗЗД), предвид обстоятелството, че изпълнението на поетото задължение представлява осъществяване на дейност по занятие, като преценката за дължимата грижа следва да се извършва на база търговското качеството на длъжника, както и на вида и характера на престацията, а в решение № 114 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 839/2010г. на ВКС, І т. о. проявата на такава грижа се приема за налична, когато от фактите по изпълнението може да се счете, че подвеждането на длъжника, че изпълнява на кредитора си, е резултат от обективни условия.
С оглед обстоятелството, че добросъвестността предполага проява на дължимата грижа и доколко преценката на същата винаги е в зависимост от конкретните обстоятелства, отговорът на поставения от касатора материалноправен въпрос се явява обусловен от възприемането на фактическата обстановка и от обсъждането на доказателствата, поради което направените в тази насока изводи на съда са относими към правилността на въззивния акт и са предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, този въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежат на преценка допълнителните предпоставки на поддържаните по отношение на него основания.
За пълнота на изложението, настоящият състав намира за необходимо да посочи, че макар да не е допуснато по поставения от касатора материалноправен въпрос, отговор на същия е даден при произнасянето по съществото на спора в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 261 от 05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, І т. о. (със същото е отменено решение № 85 от 10.04.2013 г. по в. т. д. № 41/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, представено от касатора в подкрепа на твърдението му за противоречие в съдебната практика). В посоченото решение, при аналогичен случай на разпореждане със суми от банкова сметка в полза на лице, което не е нейн титуляр, при преценката за добросъвестност в хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД съдът е взел предвид неизпълнението от страна на банковия служител на вътрешните правила на институцията, гарантиращи сигурността при разпореждането със суми от сметките на клиентите й, в резултат на което е направил извод за липса на добросъвестност при плащането и съответно за липса на погасителен ефект на същото. Следователно, добросъвестността при изпълнение към овластено от кредитора лице е преценявана с оглед спазването на установените от самия длъжник правила, изискващи извършването на определени действия от неговите служители, в какъвто смисъл именно е и обжалваният въззивен акт.
Поради изложените съображения, първият от поставените въпроси не позволява допускане на касационния контрол. Такъв, обаче, не може да бъде допуснат и по процесуалноправния въпрос, тъй като по отношение на него също не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, позоваването на обема на представителната власт, учредена с пълномощното, въз основа на което е извършено разпореждането с процесната сума, представлява само допълнителен аргумент в подкрепа на формирания от съдебния състав извод за основателност на претенцията. Следователно, доколкото необсъждането обема на пълномощното не би повлияло на правния резултат, то поставеният във връзка с него въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело, което, от своя страна, освобождава касационната инстанция от задължението за преценка на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Независимо от недопускане на касационното обжалване, на ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 1000 лв. – адвокатско възнаграждение, тъй като липсват доказателства за реалното й плащане. В представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 0921603 от 01.08.2014 г. е отразено, че посочената сума е „внесена”, без обаче да е представен съответен платежен документ, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 849 от 27.04.2014 г. по т. д. № 3573/2013г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: