О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
София, 19.04. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3077/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по обща касационна жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място], срещу решение №247 от 14.08.2017г., постановено по в.т.д.№288/2017г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е обезсилено решение №43/16.02.2017г. по т.д.№163/2015г. по описа на Старозагорски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е съобразено с посочената правна квалификация на иска по чл.59 и чл.86 ЗЗД във възприетия от страните проект за доклад по т.д.№163/2015г. на Старозагорски ОС, поради което не е налице произнасяне от окръжния съд на непредявено основание, обуславящо недопустимост на първоинстанционното решение. Отделно се сочи, че дори правилната правна квалификация на иска да е по чл.45 и сл.ЗЗД, въззивният съд не е следвало да обезсилва решението на първата инстанция, а да разгледа спора по същество, съобразявайки се с разясненията, дадени в т.2 от Тълк.решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК. Претендира се отмяна на въззивното решение, оставяне в сила на решението на първата инстанция и присъждане на съдебните разноски за въззивната и за касационната инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
1. „Какво е значението на определянето на правната квалификация за допустимостта на иска” и
2. „Неправилната правна квалификация на първоинстанционния съд води ли до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване или съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск?”
В изложението се твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и в частност с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищеца [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е произнасял по поставените от касатора въпроси и че същите не са значими за спора. Същевременно се сочи, че обжалваното решение е правилно и съобразено с разпоредбата на чл.270 ал.3 изр.3 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №43/16.02.2017г., постановено по т.д.№163/2015г. по описа на Старозагорски окръжен съд, е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] и [фирма] иск за заплащане солидарно на сумата 47 200лв., представляваща обезщетение равно на разликата между пазарната му цена и разходите за производство за прибраното от ответниците 448 560кг. пшенично зърно от 1075.685 дка земеделски земи в землището на [населено място]. С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за разглеждането му от друг състав на Старозагорски окръжен съд по предявения иск по чл.45 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.53 ЗЗД.
В мотивите към въззивното решение е направен анализ на исковата молба и на молбата-уточнение на ищеца от 04.06.2015г. като е обоснован извода, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, предявен на деликтно основание по чл.45 ЗЗД и чл.53 ЗЗД – за ангажиране на солидарната отговорност на ответните дружества за причинените от деликта вреди. Посочено е, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът [фирма] твърди, че през стопанската 2013/2014г. е бил наемател на земеделски земи с обща площ от 1075.685 дка, намиращи се в землището на [населено място] и че през лятото на 2014г. ответните дружества заедно са извършили жътвата и са прибрали реколтата от пшеничено зърно от земеделските земи с обща площ от 1075.685дка, без да имат правно основание да обработват процесните земи. Релевантно според апелативния съд е твърдението в исковата молба, че с „това свое противоправно поведение” ответниците са причинили вреда на ищеца в размер на 47 200лв. с ДДС, представляваща разликата между пазарната стойност на придобитото пшенично жито и разходите за производството му. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че след оставяне на исковата молба без движение, ищецът е депозирал молба–уточнение от 04.06.2015г., с която е допълнил обстоятелствената част на иска, като е посочил, че през стопанската 2013-2014г. ответниците са завзели описаните в исковата молба земеделски земи и са ожънали засятата от ищеца пшеница с пояснението, че е налице “пасивна солидарна отговорност“ с оглед правилата на непозволено увреждане.
В обжалваното решение е посочено, че въпреки уточнението, направено с допълнителната молба на ищеца от 04.06.2015г., окръжният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.59 от ЗЗД. Според въззивният състав „въпросът не е в правната квалификация на иска, а в това, че с иск за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59 ал.1 ЗЗД съдът не е бил сезиран”, тъй като в първоначалната искова молба не се излагат твърдения за това, че ответниците са се обогатили неоснователно във вреда на ищеца, който е обеднял за тяхна сметка. В тази връзка съдът е приел, че е налице хипотезата по чл.270 ал.3 изр. последно ГПК за обезсилване на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск и че делото следва да се върне на окръжния съд за произнасяне по предявеният иск по чл.45 ЗЗД във връзка с чл.53 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси са пряко свързани с въпросите „за правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд и за значението на неправилната правна квалификация на иска за валидността на първостепенното решение”. Така преформулирани, в съответствие с правомощието на касационната инстанция за това (т.2 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК), въпросите са значими за конкретния правен спор и са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №157/30.10.2013г. по т.д.№1091/2012г. на ВКС, І т.о, решение №277 от 03.10.2013г. по гр.д. №977/2012г. на ВКС, ІV г.о, решение №193/02.02.2015г. по т.д. №2565/2013г. на ВКС, І т.о, решение №33/16.02.2016г. по гр.д. №2565/2013г. на ВКС, ІІІ г.о и др.. С посочените по-горе решения, постановени по чл.290 ГПК, се приема, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното от първата инстанция решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, т.е. – когато съдът се е произнесъл извън определения от страните спор по предмета и обхвата на търсената защита, докато дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението.
Според посочената практика на ВКС ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае до за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. В мотивите на въззивното решение не се излагат съображения, че първоинстанционният съд се е произнесъл по различни от заявените от ищеца факти, твърдения и петитум. В тази връзка поставеният въпрос е решен и в противоречие с постановките в т.2 от Тълк.решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК и с указанията в т.19 от Тълк.решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, предвиждащи, че когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание, излагайки собствени мотиви, както и че въззивният съд следва да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства в случай, че прецени, че вследствие на неправилната квалификация на страните са били дадени неточни указания от първата инстанция относно подлежащите на доказване факти.
По изложените съображения настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №247 от 14.08.2017г., постановено по в.т.д.№288/2017г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
УКАЗВА на касаторите [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представят по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 944лв. /деветстотин четиридесет и четири лева/, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на документа за платена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на IІ-ро ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: