О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
гр. София, 13.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 963/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „П. Б. (България)” ЕАД – гр. София, срещу определение № 3897 от 12.12.2018 г., постановено по ч. т. д. № 5854/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 4604 от 17.09.2018 г. по т. д. № 2781/2014 г. на Софийски градски съд, с което е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на гр. д. № 24074/2014 г. по описа на Софийски районен съд.
В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е спрял делото в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като макар спорното материално право /вземане/ по двете дела да е изведено от един и същ правопораждащ факт, с предявените по всяко от делата искове се претендират различни негови части и няма пречка за паралелна висящност на делата. Навежда оплаквания срещу извода в определението, че при възобновяване на спряното дело ще следва да се зачете формираната с решението по другото дело сила на пресъдено нещо по отношение на общите правопораждащи факти. Излага доводи, че силата на пресъдено нещо на решението по единия частичен иск няма да се разпростре върху размера на вземането, предявен за самостоятелна защита с другия частичен иск, което изключва връзката на преюдициалност между делата.
С частната касационна жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника „А. Про” Е. със съдебен адрес в гр. София, който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е спряно производството по т. д. № 2781/2014 г. до приключване на гр. д. № 24074/2014 г. на Софийски районен съд, Софийски апелативен съд е приел, че разглежданото от Софийски районен съд дело има обуславящ характер по отношение на по-късно заведеното пред Софийски градски съд дело и последното подлежи на спиране при предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че производството по т. д. № 2781/2014 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „А. Про” Е., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове против „П. Б. (България)” ЕАД за заплащане на сумите 543 516.63 лв. – част от вземане на обезщетение за неизпълнение на задължение за предаване на запис на заповед, и 134 154.10 лв. – обезщетение за забава за периода 20.08.2011 г. – 14.01.2014 г.; Висящото пред Софийски районен съд гр. д. № 24074/2014 г. е образувано по иск на „А. Про” Е. против „П. Б. (България)” ЕАД за сумата 10 000 лв., представляваща разлика до пълния твърдян размер на вземането за обезщетение за неизпълнение на задължението за предаване на запис на заповед. Съобразявайки обстоятелството, че предмет на двете дела са отделни части на едно и също спорно вземане, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че по-късно заведеното дело следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до разрешаване на спора по по-рано предявения частичен иск, за да бъде зачетена силата на пресъдено нещо, която ще се формира по отношение основанието на вземането. Даденото разрешение по приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е аргументирано с практиката в решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, І т. о., решение № 35/27.02.2015 г. по гр. д. № 6594/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 117/02.11.2015 г. по гр. д. № 730/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. Въззивният съд е приел, че по-рано заведено е висящото пред Софийски районен съд гр. д. № 24074/2014 г., тъй като разглежданият в рамките на същото иск по чл.422, ал.1 ГПК се смята за предявен към датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, която предхожда датата на предявяване на иска по гр. д. № 2781/2014 г. на Софийски градски съд.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение.
Частният жалбоподател е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК със съображения, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по обуславящ изхода на делото правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (поради наличие на противоречива съдебна практика, инвокирала осъществяването на тълкувателна дейност в рамките на образуваното пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 3/2016 г.), а именно : „Представлява ли основание по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК наличието на друго висящо производство по заведен частичен иск между същите страни и на същото основание за част от притезанието и кой е обективният критерий, който определя преюдициалната връзка между делата – поредността на предявяване на двата иска, тъждеството на страните, възможността за позоваване на силата на пресъдено нещо от някоя от тях”.
Поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, чл.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило потвърждаването на първоинстанционното определение за спиране на делото при предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. По отношение на въпроса обаче не е изпълнено допълнителното изискване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.210 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът дали решението по частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно общите правопораждащи факти на спорното право е решаван противоречиво от съдилищата, както твърди частният жалбоподател. Противоречивата съдебна практика е провокирала образуването на тълкувателно дело № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, което е приключило с приемане на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. С тълкувателното решение е формирана единна практика, която има задължителен за всички съдилища в Република България характер, и тя е в смисъл, че „решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане, произтичащо от същото право” /т.2/. В рамките на тълкувателно дело № 3/2016 г. е разгледан и въпросът за приложението на чл.126 ГПК в хипотезата на предявени частични искове за различни части от едно и също вземане. Според т.3 от тълкувателното решение, „не е налице процесуална пречка по смисъла на чл.126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични искове се отнасят до различни части от вземането, но в този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за разглеждането им в едно производство и издаване на общо решение по тях на основание чл.213 ГПК”.
Обжалваното определение е постановено преди приемане на цитираното тълкувателно решение, но даденото с него разрешение на въпроса дали решението по по-рано предявения частичен иск за част от вземането за обезщетение за неизпълнение на задължението за предаване на запис на заповед ще се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите вземането факти при разглеждане на предявения в друго производство частичен иск за останалата част от вземането съответства напълно на създадената от ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика. В съответствие с тълкувателното решение е и произнасянето на въззивния съд, че производството по по-късно предявения частичен иск следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по по-рано заведения частичен иск, имащ за предмет друга част от същото спорно вземане. Поради преодоляване на противоречивата съдебна практика вследствие приемането на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС поставеният от частния жалбоподател въпрос не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото и обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Частният жалбоподател е въвел и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с твърдение, че обжалваното определение е очевидно неправилно досежно изводите на въззивния съд за датата, на която следва да се счита заведено всяко от двете дела по предявените частични искове. Очевидната неправилност е аргументирана с доводи, че съдът е изходил от принципа, че искът за съществуване на вземането се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, когато е спазен срокът по чл.415 ГПК, но не е съобразил постановената с определение по ч. гр. д. № 1637/2015 г. на Софийски градски съд отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение на вземането, предмет на спора по гр. д. № 24074/2014 г. на Софийски градски съд.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения, които подлежат на касационен контрол, е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. Въззивното решение/определение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, когато страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В конкретния случай от мотивите към обжалваното определение не може да се направи извод, че определението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В мотивите въззивният съд не е обсъждал отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение на вземането, предмет на защита с предявения в производството пред Софийски районен съд иск по чл.422 ГПК, и не се е произнасял дали тя е от значение за датата, на която се смята предявен искът с оглед правилото на чл.422, ал.1 ГПК. За да прецени основателността на поддържаните в изложението доводи за очевидна неправилност, съставът на ВКС следва да провери дали фактическите констатации на въззивния съд относно датата на предявяване на иска по гр. д. № 24074/2014 г. на Софийски районен съд са обосновани, дали кореспондират с доказателствата и дали са законосъобразни. Извършването на такава проверка е несъвместимо с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което въззивното определение не може да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3897 от 12.12.2018 г., постановено по ч. т. д. № 5854/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :