О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 15.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2617/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Лес – Г.” О. със седалище в с. Резбарци, обл. К., срещу решение № 154 от 21.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 100/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение по т. д. № 8/2017 г. на Кърджалийски окръжен съд, са отхвърлени предявените от „Лес – Г.” О. против „Макро консепт” Е. искове с правно основание чл.82 ЗЗД за заплащане на сумите 26 148 лв. и 67 291.33 лв., претендирани като обезщетения за вреди под формата на пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор, обективиран в нотариален акт № 4, том 1, рег. № 163, дело № 3/2012 г. на нотариус Г. Х. с рег. № 554, вследствие невъзможността за отдаване под наем на посочени в решението самостоятелни обекти в жилищна сграда с търговски партер, изградена в ПИ с идентификатор № 40909.112.158 по кадастралната карта на гр. Кърджали, кв. Възрожденци, за периода 09.06.2013 г. – 18.07.2017 г., и с оглед изхода на делото ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата моли за отмяна на решението и за уважаване на исковете с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация „Макро консепт” Е. със седалище в гр.София е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявените от „Лес – Г.” О. против „Макро консепт” Е. искове с правно основание чл.82 ЗЗД, Пловдивски апелативен съд е приел, че не е осъществен фактическият състав на чл.82 ЗЗД, пораждащ основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника в качеството му на изпълнител по договор от 09.01.2012 г. за причинени на ищеца вреди под формата на пропуснати ползи вследствие невъзможността да отдава под наем самостоятелни обекти – магазин, гаражи и апартаменти с прилежащи избени помещения, в жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. Възрожденци, за посочени в исковата молба периоди от време.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че : С договор от 09.01.2012 г., оформен с нотариален акт № 4, дело № 3/2012 г. на нотариус Г. Х., ищецът „Лес – Г.” О. като собственик на поземлен имот с идентификатор № 40909.112.158 по кадастралната карта на [населено място], учредил на ответника „Макро консепт” Е. право на строеж за изграждане и придобиване на собствеността върху предвидена за застрояване в имота жилищна сграда, запазвайки си правата върху изрично изброени самостоятелни обекти в сградата (по повод на които са предявени исковете по чл.82 ЗЗД). Съгласно т.3 и т.5 от договора, ответникът поел задължение срещу учредените вещни права да построи обектите със запазено право на строеж със собствени средства и материали и да ги предаде на собственика в срок до 18 месеца, заедно с цялата сграда, считано от подписване на договора, в степен на завършеност на сградата, констатирана с акт обр.15. За строителството на сградата е издадено разрешение за строеж от 08.07.2010 г. и е одобрен архитектурен проект без обектите, за които учредителят си е запазил правото на строеж.
След преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че ответникът не е изпълнил поетото с договора задължение да предаде на ищеца обектите в сградата в завършен вид, констатиран с акт обр.15 и позволяващ въвеждането им в експлоатация, в уговорения срок до 09.07.2013 г. Възраженията на ответника, че забавата се дължи на неблагоприятни климатични условия и на липса на парични средства за извършване на строителството, са счетени за недоказани и неоснователни. Като основателно обаче е преценено възражението, че причина за неспазването на срока е несъответствието на част от възложените за построяване обекти с одобрения архитектурен проект. За да се произнесе по възражението, въззивният съд се е позовал на заключението на съдебнотехническата експертиза, според което предвиденото в архитектурния проект предназначение на два от обектите на коти + 11.65 и + 14.40 е променено от ищеца – възложител от складови помещения на апартаменти, като промяната е изисквала изменение на одобрения проект по реда на чл.154, ал.5 ЗУТ. Като е съобразил, че съгласно чл.154, ал.5 ЗУТ изменението на проекта е следвало да се извърши по искане на възложителя, придружено с нотариално заверено съгласие на заинтересуваните лица, въззивният съд е формирал извод, че инициативата за изменение на проекта е следвало да изходи от ищеца, който е възложител по смисъла на чл.161 ЗУТ а не от ответника. С аргумент, че по делото няма данни ищецът да е предприемал действия за изменение на одобрения архитектурен проект с цел промяна на предназначението на двата обекта и че без тази промяна не би било възможно издаване на акт обр.15 с последващо въвеждане на обектите в експлоатация, съдът е приел, че забавата в предаването на обектите се дължи на поведението на ищеца, което съставлява основание по чл.83 ЗЗД ответникът да се освободи от отговорност за договорно неизпълнение. Възприетото разрешение е мотивирано и с обстоятелството, че строителните книжа са изготвени и одобрени преди сключване на договора, когато ищецът е бил единствен собственик на поземления имот и само той – в качеството на възложител, е имал възможност да приведе проекта за строителство в състояние, отговарящо на предвижданията в договора относно предназначението на обектите в сградата. Въззивният съд е преценил, че непредприемането на действия от страна на ищеца за изменение на проекта може да се разглежда и като основание за освобождаване на ответника от договорна отговорност в хипотезата на чл.96, ал.1 ЗЗД, тъй като изменението е обуславящо и водещо за издаването на акт обр.15 и задължението за извършването му е съществувало още при сключване на договора.
В мотивите към решението въззивният съд е изложил и съображения във връзка с изводите на съда по релевираното от ответника възражение за погасителна давност, като е приел, че възражението е основателно само за периода 09.07.2013 г. – 17.04.2014 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : „1. Когато по делото е налице неоспорена експертиза, установяваща стойността на доходи, които имота може да генерира /граждански плодове/, следва ли съдът да изследва фактическите правоотношения по реализиране на граждански плодове /сключени договори/ за всеки един от имотите, за които те се претендират; 2. Ако кредитор/собственик – ищец, претендиращ вреди, не може да ползва лично имота и е лишен от правото си, от което търпи вреди, то следва ли да му се присъждат такива вреди или той следва да докаже единствено наличие на договор с трето лице; 3. За да се породят задълженията на възложителя по чл.176 от ЗУТ, трябва ли да бъде поканен да приеме строежа; 4. Може ли изпълнителят да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение (в контекста на неизпълнение на задължението си по чл.260 от ЗЗД да уведоми възложителя за несъответствието на проекта); 5. Предвид това, че възложителят не е знаел, следва ли при констатирани несъответствия между проекта и изграденото изпълнителят да отправи писмена покана до възложителя за предприемане на действия по изменение на проекта; 6. Може ли изпълнителят, на когото е учредено право на строеж и съгласно чл.161 от ЗУТ също се води възложител, да иска изменение на проекта; 7. Може ли да се приеме, че изграждането и въвеждането на обектите в експлоатация представлява реална и основателно очаквана възможност за увеличаване имуществото на собственика, включително и възможността да придобива доходи от вещта”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд неправилно и в противоречие с посочена казуална практика на ВКС, както и с бланкетно позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне; Посочването на значимия за изхода на делото въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
Съобразявайки указанията и разясненията в цитираното тълкувателно решение, настоящият състав на ВКС намира, че нито един от формулираните в изложението въпроси не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на предявените от касатора искове с правно основание чл.82 ЗЗД.
Първите два въпроса и последният въпрос са изведени от мотивите към първоинстанционното решение, но не кореспондират с мотивите към въззивното решение и с изводите в тях за неоснователност на исковете по чл.82 ЗЗД. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че ответникът – изпълнител не следва да носи отговорност по чл.82 ЗЗД за претърпени от ищеца – възложител вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността да реализира наеми от обектите, чието строителство е възложено с договора от 09.01.2012 г., тъй като забавата в изграждането на обектите и предаването им в уговорената степен на завършеност не се дължи на негово виновно поведение. Предвид извода за липса на виновно поведение на изпълнителя като предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.82 ЗЗД, въззивният съд не е обсъждал другия елемент от фактическия състав на чл.82 ЗЗД – проявление на вреди в правната сфера на възложителя (макар, че е изложил само принципни съждения по приложението на чл.82 ЗЗД, аргументирани с постановките на Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС). След като отхвърлянето на исковете не е обусловено от изводи относно наличието или липсата на вреди, поставените в тази насока въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Доводите в изложението, че въпросите са разрешени неправилно от въззивния съд, касаят правилността на въззивното решение и не следва да се преценяват в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Останалите въпроси от изложението също не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите под № 3 и № 6 не са обсъждани от въззивния съд и по тях няма произнасяне в мотивите към решението. При формиране на изводите за отсъствие на основание по чл.82 ЗЗД за носене на договорна отговорност от изпълнителя въззивният съд не е изследвал дали задълженията на възложителя по чл.176 ЗУТ са обвързани от отправяне на покана за приемане на строежа, което означава, че зададеният в тази насока въпрос (въпрос № 3) не e повлиял върху изхода на делото. В мотивите към обжалваното решение съдът е приел, че действията за изменение на одобрения проект за сградата е следвало да бъдат предприети още към момента на сключване на договора и че към този момент единствен възложител по смисъла на чл.161 ЗУТ е бил ищецът (в качеството на собственик на поземления имот). Съдът не е правил извод, че ответникът – изпълнител „също се води възложител”, поради което въпрос № 6 дали в качеството на възложител ответникът е имал право да иска изменение на проекта, няма значение за постановения с решението правен резултат. Въпроси № 4 и № 5 са в явно противоречие с изводите на въззивния съд, че възложителят е знаел за инициираната от самия него промяна в предназначението на част от обектите в сградата, съставляваща последваща пречка за издаване на акт обр.15 и за въвеждане на сградата в експлоатация, но не е предприел действия за привеждане на строителните книжа в съответствие с нея. С оглед даденото разрешение съдът не е квалифицирал поведението на изпълнителя като недобросъвестно (въпрос № 4) и не е разглеждал последиците по чл.260 ЗЗД от неотправяне на покана до възложителя за предприемане на действия с цел изменение на предоставения за изпълнение проект (въпрос № 5). Несъответствието на посочените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е пречка въззивното решение да се допусне до касационно обжалване по повод на тях. Твърдението на касатора, че въззивният съд не е приложил правилно разпоредбите на чл.176 и чл.177 ЗУТ, съставлява оплакване за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
По отношение на формулираните в изложението въпроси не са осъществени и допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Представената от касатора казуална практика на ВКС по въпроса кои вреди подлежат на обезщетяване в хипотезата на чл.82 ЗЗД и как следва да се докажат вредите предхожда приемането на Тълкувателно решение № 3/2012 от 12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и поради несъответствие с дадените в него указания по приложението на чл.82 ЗЗД не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Практиката, в която е разгледан въпросът относно предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.260 ЗЗД в отношенията между възложител и изпълнител по договор за изработка, е неотносима и също не доказва основанието по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като при постановяване на обжалваното решение съдът не е изследвал отговорността на ответника – възложител по чл.82 ЗЗД във връзка с хипотезата на чл.260 ЗЗД. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения решението по т. д. № 100/2018 г. на Пловдивски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като очевидно неправилно.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, не е приложил императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да изложи съображения защо счита въззивното решение за очевидно неправилно. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не констатира пороци, насочващи към очевидна неправилност на решението, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 3 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 11.09.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 21.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 100/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Лес – Г.” О. с ЕИК[ЕИК] да заплати на „Макро консепт” Е. с ЕИК[ЕИК] сумата 3 000 (три хиляди) лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :