О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 261
гр. София, 24.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2004/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 4583 от 03.06.2016 г., постановено по в. гр. д. № 9108/2015 г. на Софийски градски съд, ІV-А въззивен състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 11.02.2014 г. по гр. д. № 10913/2012 г. на Софийски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която са признати за нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като противоречащи на чл.143, т.10 и т.12 З. клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, ал.1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот от 26.03.2008 г., сключен между В. С. А. и А. В. А. от една страна и [фирма] от друга, и на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е осъден ответникът [фирма] да заплати на В. А. и А. А. сумата 2 062.98 швейцарски франка, представляваща разлика между предварително договорените анюитетни вноски и такса за годишно управление на кредита и заплатените такива от ищците за периода 26.03.2008 г. – 29.02.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 29.02.2012 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се сочат основания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с довод, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по оценяеми установнителни искове за нищожност на клаузи от договора за кредит, които според правилата за родова подсъдност са били подсъдни на окръжен съд като първа инстанция. Във връзка с неправилността на решението са изложени оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон – чл.146, ал.2 З., чл.145, ал.1 З. и чл.144, ал.2, т.1 във вр. с чл.143, т.10 и чл.144, ал.3, т.1 във вр. с чл.143, т.10 и т.12 З., на решаващите изводи на въззивния съд за нищожност на оспорените като неравноправни договорни клаузи и за съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, събирането и преценката на доказателствата, обсъждането и произнасянето по доводите и възраженията на страните и мотивирането на съдебния акт.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В изложението е формулирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването и прилагането на изключенията по чл.144, ал.2, т.1 З. и чл.144, ал.3, т.1 З. във връзка с разпоредбите на чл.2, букви „б” и „в” във вр. с чл.1, букви „й” и „л” от Приложението по чл.3, пар.3 от Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителски договори.
Ответниците по касация В. С. А. и А. В. А. със съдебен адрес в [населено място] изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 29.09.2016 г. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
С обжалваното решение Софийски градски съд е потвърдил решението по гр. д. № 10913/2012 г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени предявените от В. А. и А. А. против [фирма] отрицателни установителни искове по чл.26, ал.1 ЗЗД, след като е достигнал до извод, че оспорените с исковете клаузи на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, ал.1 от сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 26.03.2008 г. са неравноправни и поради това нищожни на основание чл.143, т.10 и т.12 З. във вр. с чл.146, ал.1 З..
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на ответника – жалбоподател за недопустимост на първоинстанционното решение в посочената част по причина, че разгледаните с него установителни искове за нищожност на клаузи от договора за кредит са оценяеми и родово подсъдни на окръжен съд като първа инстанция и че в исковата молба не е посочена цена на исковете. Позовавайки се на задължителната практика в определение № 449/29.07.2015 г. по ч. т. д. № 1596/2015 г. на ВКС, І т. о., съставът на Софийски градски съд е мотивирал становище, че тъй като съдържанието на оспорваните като нищожни клаузи не касае основанието на вземането и ищците не отричат наличието на действително правно основание за престацията на кредитора, а оспорват единствено реда и начина за определяне на вземането му и други уреждащи правоотношението елементи, част от несъщественото съдържание на договора за кредит, исковете за прогласяване нищожност на клаузите са неоценяеми и по аргумент от чл.104 вр. с чл.103 ГПК родово компетентен да ги разгледа е бил сезираният с исковата молба Софийски районен съд.
С предявените установителни искове ищците са поискали от съда да признае за нищожни по смисъла на чл.146 З. като неравноправни съгласно чл.143, т.10 и т.12 З. следните клаузи от сключения между тях от една страна и ответната банка от друга договор за кредит за покупка на недвижим имот : чл.3 в частта относно ал.1 и ал.5, с които е уговорен начина на формиране на дължимата годишна лихва по кредита като е предвидено, че лихвата се формира от базовия лихвен процент /Б./ на ответника за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който към датата на сключване на договора е в размер на 4.5 %, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта – ал.1, и че действащият Б. не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателите за новия размер на Б. и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони; договорните надбавки не подлежат на промяна – ал.5; чл.6, ал.3, според който по време на действието на договора банката може да промени Б., което води до автоматична промяна в размера на уговорените погасителни вноски, за което кредитополучателят дава своето неотменяемо и безусловно съгласие с подписването на договора; чл.12, ал.1, според който банката запазва правото си по време на действието на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита при евентуалното му превалутиране по реда на чл.20 от договора, като измененията в тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните.
При произнасянето по исковете с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.146 З. Софийски градски съд е приел, че като физически лица, на които банката – ответник е предоставила кредит за покупка на недвижим имот, ищците имат качеството „потребител” по смисъла на § 13, т.1 ДР на З. и могат да се ползват от уредената в З. защита срещу неравноправни клаузи в договора за кредит. След като е констатирал, че оспорваните като нищожни договорни клаузи са част от стандартни, предварително изготвени от ответната банка условия, поради което ищците – кредитополучатели не са имали възможност да влияят върху тяхното съдържание към момента на сключване на договора, както и че няма доказателства включването им в договора да е резултат от изрично обсъждане между страните, въззивният съд е отрекъл основателността на поддържаното от ответника възражение, че клаузите са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 З. и ищците не могат да се позовават на тяхната неравноправност. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на ответника за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, изразяващо се в липса на дадени указания относно необходимостта от ангажиране на доказателства за проведени индивидуални преговори по съдържанието на спорните клаузи. Съобразявайки изрично уредената от закона – чл.146, ал.4 З., тежест за доказване на индивидуалния характер на договорните клаузи, въведените още с исковата молба твърдения на ищците, че не са преговаряли за съдържанието на конкретните клаузи, и направеното пред първата инстанция искане от ответника за изслушване на обяснения от ищците по реда на чл.176 ГПК по повод на тези твърдения, съдът е преценил, че недаването на указания в доклада по чл.146 ГПК не съставлява съществено процесуално нарушение, предпоставящо събиране на доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК.
За да признае за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, ал.1 от договора за кредит, Софийски градски съд е приел, че те покриват критериите на чл.143, т.10 и т.12 З. за неравноправност, тъй като позволяват на ответната банка да променя едностранно условията на договора за кредит въз основа на непредвидени в него основания и да увеличава цената на кредита без ищците – потребители да имат правото за откажат от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с уговорената при сключване на договора. Изводът за неравноправен характер на клаузите е мотивиран със съображения, че уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва е плаваща и се определя от променлив компонент – Б. и надбавка, която е фиксирана величина; С клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, ал.1 е уредена възможност за банката без договаряне между страните да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва, а съответно и на дължимите месечни погасителни вноски, чрез промяна на Б. и по този начин да увеличи уговорената цена на кредита, без да сочи конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право да се откаже от договора; При сключване на договора не е спазено законовото изискване на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ при отпускане на кредита банката да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да се променя до пълното погасяване на кредита. Въззивният съд не е възприел довода на ответника за приложимост на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. във вр. с чл.143, т.10 и т.12 З. с мотив, че сключеният между страните договор за кредит не съдържа уговорка за увеличаване на възнаградителната лихва, спрямо която да са изпълнени кумулативните изисквания, възприети от задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о., а именно – обстоятелствата, при чието настъпване може да се промени лихвата, да са изрично уговорени в договора или в общите условия; тези обстоятелства да са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора и тяхното определяне или приложение да не е поставено под неговия контрол; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или в общите условия, т. е. да е ясен начина на формиране на лихвата; при настъпване на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на уговорената лихва. В подкрепа на извода за несъответствие на договора с посочените изисквания съдът се е позовал на отсъствието на визирано в договора конкретно основание за промяна на Б., на методика, по която се изчислява увеличението на лихвата, и на предвидена възможност за понижаване на уговорената лихва при промяна на Б.. Въз основа на изготвената от банката Методология за образуване на Б., предоставена на вещото лице за целите на допуснатата съдебносчетоводна експертиза, съдът е направил преценка, че въведените с методиката правила за определяне размера на Б. изключват обективния характер на факта, от който зависи промяната на Б., тъй като неговото изменение като променлив компонент е поставено в зависимост не само от обективни фактори като трансферна цена на ресурса, формирана от лихвен мерител Л., 5 годишен кредитен суоп за България, минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и рискова премия, но и от субективни фактори, върху които банката може да влияе пряко и самостоятелно, каквато е т. нар. буферна надбавка. Акцентирал е и върху обстоятелството, че според методологията промяната на Б. винаги е резултат от решение на орган на банката – Комитет за управление на активите и пасивите, чиято воля е субективна и позволява увеличение на Б. по автономна преценка със ставка, определена по целесъобразност, и по този начин промяната на възнаградителната лихва е поставена в зависимост единствено от волята на кредитора, а не от проявлението на обективни критерии.
Неравноправният характер на оспорваните клаузи е аргументиран и със съображения, че те нарушават изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора във вреда на кредитополучателите, тъй като при неизвестни за него и субективно обусловени основания кредитополучателят не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент и в случай на несъгласие с едностранната му промяна от банката да прекрати договора. Прието е, че липсата на информация при сключване на договора относно евентуалните промени на годишния лихвен процент не може да бъде компеснирана с уведомяването на кредитополучателя за промяната на лихвения процент в хода на изпълнение на договора, включително поради отсъствието на правна възможност за него да прекрати договора при несъгласие с промяната.
За неоснователно въззивният съд е счел и позоваването от ответника на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З., според което чл.143, т.10 З. не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансовата услуга си е запазил правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвения процент, успоредно с поемането на задължение да уведоми за промяната потребителя, ако последният има право след уведомяването да прекрати договора. Въззивният съд е посочил, че възражението на ответника по чл.144, ал.2, т.1 З. се основава на клаузите на чл.8 и чл.9 от договора за кредит, които уреждат изпълнението на договора и конкретно – възможността кредитополучателят да изплати предсрочно получения кредит без заплащане на такса, но не уреждат възможност да се откаже едностранно от облигационната връзка в случай, че поради увеличаване цената на услугата от страна на банката се стигне до значителното й завишаване по време на действие на договора в сравнение с тази, уговорена при неговото сключване.
В резултат на извода за нищожност на клаузите, касаещи реда и начина за определяне на дължимата по договора за кредит възнаградителна лихва, Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която са уважени предявените от ищците субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платени лихви и годишна такса за управление на кредита за периода 26.03.2008 г. – 03.02.2012 г. При произнасянето по осъдителните искове съдът е взел предвид заключението на счетоводната експертиза по делото, чрез което е установено, че вследствие едностранното изменение на Б. от страна на банката – ответник, извършено на основание приетите за нищожни договорни клаузи, ищците са заплатили възнаградителна лихва и такса с 2 626.98 швейцарски франка в повече от предварително уговореното в договора.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Клаузите от договор за банков кредит, с които страните уговарят основанието за дължимост, начина на формиране и начина на изчисление на възнаградителната договорна лихва, съставляват ли част от същественото съдържание на договора за банков кредит по смисъла на чл.420 ТЗ и като оценяем или неоценяем следва да се определи установителният иск за прогласяване на нищожност на такива клаузи; 2. По спор относно неравноправни клаузи в договор с потребител, когато първата инстанция нито в доклада по делото, нито впоследствие, е дала указания за представяне на доказателства във връзка с установяване на факти и обстоятелства относно индивидуалния характер на договарянето при сключване на договора, а впоследствие е приела това обстоятелство за недоказано, и щом въззивният съд е сезиран с оплакване за липса на указания, следва ли тогава въззивният съд да поправи пропуска на първата инстанция и да даде пропуснатите от първата инстанция указания, заедно с възможност на въззивника да посочи и представи доказателства; 3. Когато в договора за ипотечен банков кредит е предвидено, че уговорената възнаградителна лихва по кредита включва променлива компонента – базов лихвен процент (Б.), която през срока на договора се променя в зависимост от обективни фактори (например, един от тях е лихвеният мерител Л. за швейцарски франкове), а всяко изменение на Б. се обявява незабавно в банковите салони и на интернет страницата на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл.144, ал.2, т.1 във вр. с чл.143, т.10 от З.? За да приложи съдът изключението по чл.144, ал.2, т.1 във вр. с чл.143, т.10 от З., достатъчно ли е договорът за ипотечен банков кредит да предвижда общото право на потребителя по всяко време едностранно да го прекрати, като предсрочно погаси задължението си до края на срока му; 4. След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата, и след като съгласно договора за кредит лихвата може да се променя през срока на договора и изменението на лихвата е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката (какъвто в случая е лихвеният мерител Л. за швейцарски франкове), следва ли съдът да приложи изключението по чл.144, ал.3, т.1 във вр. с чл.143, т.10 и т.12 от З.”.
Допускането на касационно обжалване по първите два въпроса се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика съответно в определение № 290/08.04.2014 г. по ч. т. д. № 953/2014 г. на ВКС, І т. о., и в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За въпросите по п.3 и п.4 се твърди, че са разрешени неправилно от въззивния съд и че поради липса на формирана съдебна практика по тях касационното им разглеждане ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият въпрос е поставен във връзка с развитите в касационната жалба оплаквания за недопустимост на въззивното решение, за която според дадените от ОСГТК на ВКС разяснения в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. Върховният касационен съд е задължен да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК. Въпросът е зададен с оглед тезата на касатора, че предявените от ищците установителни искове за нищожност на отделни клаузи в договора за кредит са оценяеми и по правилата на чл.104 вр. с чл.103 ГПК са били родово подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, а не на районния съд, чието решение е потвърдено с обжалваното въззивно решение. По въпроса за характера на установителния иск за нищожност на договорни клаузи е формирана задължителна практика на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК и чл.290 ГПК, обективирана в определение № 449/29.07.2015 г. по ч. т. д. № 1567/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., и др. Възприето е разрешението, че когато съдържанието на договорна клауза, чиято нищожност се претендира, не касае основанието на вземането/престацията и не се отрича наличието на действително правно основание на престацията, а единствено реда и начина за определяне на вземането или други уреждащи правоотношението елементи, искът за прогласяване нищожност на клаузата е неоценяем. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е позовал на задължителната практика в определение № 449/29.07.2015 г. по ч. т. д. № 1567/2015 г. на ВКС, І т. о., и е приел, че предявените по делото установителни искове са неоценяеми, тъй като съдържанието на оспорваните като нищожни договорни клаузи не касаят основанието на дължимата от ищците престация по договора за кредит, а единствено реда и начина за определяне размера на вземането, предвид уредената с тях възможност за едностранно изменение от кредитора на дължимата по договора възнаградителна лихва. Произнасянето на въззивния съд относно характера на исковете е в съответствие с цитираната задължителна практика, както и с тази в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 76/15.07.2015 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 72/02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., в които е прието, че установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем и подсъден по правилото на чл.103 ГПК на районен съд като първа инстанция. Предвид изложеното, разглеждането на исковете от районен съд като първа инстанция не създава предположение за вероятна недопустимост на въззивното решение и не се налага допустимостта на решението да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК. С посочената по-горе задължителна практика, която се споделя от настоящия състав на ВКС, е преодоляно застъпеното в определение № 290/08.04.2014 г. по ч. т. д. № 953/2014 г. на ВКС, І т. о., становище, че исковете за установяване нищожност на клаузи от договор за кредит като неравноправни са оценяеми. Касаторът е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с тази практика, но след като тя не е актуална, от нея не могат да се черпят съображения за вероятна недопустимост на въззивното решение и за осъществяване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос по п.2 е относим към предмета на въззивното производство, доколкото с въззивната жалба касаторът – ответник е направил оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК и конкретно – за недаване на указания относно необходимостта от ангажиране на доказателства за факта, че оспорваните като неравноправни клаузи са договорени индивидуално с ищците при сключване на договора за кредит. Въпреки това въпросът не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, предвид изводите на въззивния съд, че доказателствената тежест е разпределена по законодателен път с разпоредбата на чл.146, ал.4 З. и че с оглед твърденията в исковата молба недаването на указания от първоинстанционния съд в тази насока не е лишило ответника от възможност да ангажира доказателства за индивидуалното уговаряне на клаузите. Правилността на така направените изводи не може да бъде проверявана в стадия за селекция на касационните жалби, а поради преценката на въззивния съд, че непълнотата в доклада не е лишила ответника – сега касатор, от възможност да ангажира доказателства относно релевантния за спора факт, по отношение на разглеждания въпрос не е налице и поддържаното в изложението отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираните в п.3 въпроси не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросите са зададени некоректно и не кореспондират с мотивите към решението в частта, в която са отразени решаващите изводи на въззивния съд за неприложимост на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З. спрямо оспорените като неравноправни клаузи от договора за банков кредит. Въззивният съд е изложил съображения, че изключението по чл.144, ал.2, т.1 З. във вр. с чл.143, т.10 З. би било приложимо, ако наред с правото на доставчика на финансова услуга да промени без предизвестие лихвения процент при наличие на основателна причина за това, като уведоми за промяната потребителя, договорът за кредит съдържа и уговорка, даваща право на потребителя /кредитополучателя/ незабавно след уведомяването да се откаже от договора в случай на несъгласие с промяната, каквато уговорка липсва в сключения между страните договор за кредит. Отричането на приложимостта на посоченото изключение е обусловено от извод за отсъствие на уговорка, удовлетворяваща изискването на чл.144, ал.2, т.1 З. за равноправно третиране на потребителя посредством осигуряване на възможност за прекратяване на договора поради несъгласие с едностранното изменение на цената на кредита, а не поради предсрочно погасяване на кредита – основание за прекратяване, от което касаторът е извел възражението си за наличие на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З.. Извън изложеното следва да се има предвид и това, че преценката на въззивния съд за неоснователност на възражението по чл.144, ал.2, т.1 З. не е аргументирана само с отсъствието на предвидена възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на потребителя при несъгласие с променения без предизвестие лихвен процент, а и с липсата на отнапред установена в договора яснота относно причините за промяна на лихвения процент и на субективната обусловеност на основанията за промяна от волята на банката, лишаваща потребителя от възможност да предвиди евентуалните изменения на годишния лихвен процент. Поради несъответствие на въпросите с изискването на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по четвъртия въпрос в изложението, тъй като той е насочен към оспорване правилността на извода на въззивния съд за неприложимост на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. към признатите за нищожни клаузи от договора за кредит, а според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява законосъобразността на формираните от въззивния съд решаващи изводи по съществото на правния спор. Дори да се приеме, че е значим за изхода на делото, въпросът по п.4 не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен с т.4 от цитираното тълкувателно решение, предвид формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.144, ал.3, т.1 З., чието наличие изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Задължителната практика е обективирана в решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 165/03.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т. о., и др., в които е възприето разрешението, че основен критерий за приложимостта на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. е изменението на цената на кредита да се дължи на външни причини, които не зависят от волята на търговеца или доставчика на финансовата услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор /напр. БНБ/. В решението по т. д. № 154/2015 г. на І т. о., е обосновано становище, че изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. е неприложимо, когато липсват ясни правила за условията и методиката, при които може да се променя едностранно от банката първоначално съгласувания размер на лихвения процент, а в решението по т. д. № 1777/2015 г. на І т. о. – че дори да са налице посочените в чл.144, ал.3, т.1 З. условия, валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент, във всички случаи е обусловена от добросъвестността на търговеца като изискване за поведение по смисъла на чл.143, ал.1 З.. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика, тъй като неприлагането на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. от страна на въззивния съд е обусловено от изводи за липса на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук – и на размера на анюитетните вноски по кредита, и за зависимост на изменението на лихвения процент от субективната преценка на банката – кредитор, което нарушава равновесието между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение и изискването за добросъвестност по чл.143, ал.1 З.. Поради съответствие със задължителната съдебна практика решението не може да се допусне до касационен контрол и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение по в. гр. д. № 9108/2015 г.
Недопускането на касационно обжалване е процесуална пречка за разглеждане на касационната жалба по същество, поради което няма основание за отправяне на преюдициално запитване във връзка с приложените от въззивния съд материалноправни разпоредби и направеното от касатора искане в този смисъл следва да се остави без уважение.
В зависимост от изхода на делото на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 2 000 лв., представляваща Ѕ от заплатеното в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 02.09.2016 г. С договора е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба и за явяване и оказване на правна защита и съдействие пред Върховния касационен съд. Процесуалното действие „явяване пред Върховния касационен съд” предполага производство по чл.290 ГПК, каквото не може да се развие поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и няма основание предварително платеното за целите на това производство адвокатско възнаграждение да се възлага в тежест на касатора под формата на отговорност за разноски по чл.78 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4583 от 03.06.2016 г., постановено по в. гр. д. № 9108/2015 г. на Софийски градски съд, ІV-А въззивен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] – [населено място], [улица], за отправяне на преюдициално запитване.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на В. С. А. с ЕГН [ЕГН] и на А. В. А. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], вх.А, ет.4 – адв. В. Волева, сумата 2 000 лв. /две хиляди лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :