О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
София, 04.12.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 80/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. Г. от [населено място] против въззивно решение № 1166 от 09.06.2014 г., постановено по гр. д. № 3274/2013 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 20.05.2013 г. по гр. д. № 4285/2012 г. в частта за отхвърляне на предявения от С. К. Г. срещу [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 50 000 лв. до претендираните 150 000 лв., и в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ от датата на предявяване на иска, вместо от датата 01.05.2011 г.
В касационната жалба, допълнена в рамките на срока по чл.283 ГПК, се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Касаторът навежда оплаквания, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е отчел необратимия и пожизнен характер на настъпилия ексцес, изразяващ се в пълно кариозно разрушаване на клиничната корона на всички зъби с корените, и продължителността на търпените от разрушаването на зъбите болки и страдания; не е изложил мотиви относно наложената от ексцеса принудителна хранителна диета, съпътствана с необходимост от спазване на строг хранителен режим с редица ограничения за вида на поеманата храна и с трудности при храненето и усвояването на храната; не е отчел в достатъчна степен настъпилите усложнения на храносмилателната система вследствие липсата на зъби и принудителния хранителен режим; не е обсъдил заключението на съдебномедицинската експертиза, според което отпадните явления в храносмилателната система могат да се приемат като предпоставка за развитие на последващи хронични заболявания, съставляващи допълнителни усложнения от увреждането на зъбите. С жалбата е въведено и оплакване, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е взел предвид установения от доказателствата по делото факт, че разрушаването и изпадането на всички зъби е предизвикало сериозни говорни дефекти – нарушения на звукопроизнасянето, които значително затрудняват комуникацията на касатора с неговите близки и общуването му с други хора, и не е изпълнил задължението си по чл.195 ГПК да назначи служебно специализирана съдебномедицинска експертиза с вещо лице – логопед за изясняване на фактите относно последвалото от разрушаването на зъбите разстройство на речта. Като основания за неправилност на решението се поддържат също несправедливото занижаване на размера на обезщетението спрямо лимитите на застрахователна отговорност и нарушение на чл.111, б.”в” ЗЗД при определяне на началния момент, от който ответникът – застраховател дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от ексцес. Според касатора, въззивният съд неправилно е присъдил законната лихва от датата на предявяване на иска, вместо от датата на проявление на ексцеса.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че : „В отклонение от ППВС № 4/1968 г. въззивният съд не е дал правна квалификация на характера на телесните увреждания /усложнения/ и не е изложил съображения за езиково – говорните нарушения, представляващи допълнително и самостоятелно усложнение в причинна връзка с първоначалното увреждане; Изводите на въззивния съд не са в съответствие със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. за обосноваване прилагането на критерия за справедливост с всички относими и обективно установени факти в конкретния случай, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, касаещи тяхната пожизненост и необратимост и настъпилите езиково – говорни нарушения с постоянно разстройство на речта, които са останали необезщетени поради необсъждането им от съда; Като е проявил процесуално бездействие и не е обсъдил езиково – говорните нарушения и необратимия характер на усложненията от разрушаване на зъбите, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 110 от 04.09.2013 г. по т. д. № 194/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.; В противоречие със задължителните указания в т.10 и т.11 от ППВС № 4/1968 г. въззивният съд не е съобразил вида и степента на установените усложнения, техния характер и брой, периода на проявлението им и търпените по повод на тях битови неудобства; Въззивният съд е определил началния момент на лихвата считано от деня на завеждане на иска, вместо от деня на настъпване на ексцеса, в противоречие със задължителната практика на ВКС”. С допълнението към касационната жалба е представено допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение и се е отклонил от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС като не е назначил служебно съдебномедицинска експертиза с вещо лице – логопед, което да даде заключение за констатираната загуба на речта на пострадалия.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради липса на ясно и точно формулирани въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а по същество оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 22.12.2014 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. К. Г. срещу [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 50 000 лв. до претендираните с исковата молба 150 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на пострадал при пътно-транспортно произшествие на 21.03.2007 г. ищецът има право на справедливо обезщетение в размер на 60 000 лв. за неимуществените вреди /болки и страдания/, които търпи в резултат на получени усложнения по повод на причинени при произшествието травматични увреждания, проявили се след влизане в сила на съдебни решения по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за обезщетяване на първоначалните вреди от произшествието. Съобразявайки силата на пресъдено нещо на решението по предходното решение, в което е направен извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 1/6, поради което и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намалил дължимото обезщетение за вредите от ексцеса съразмерно на съпричиняването до сумата 50 000 лв.
При произнасянето по иска въззивният съд е изходил от очертания с исковата предмет на спора и от посочените в исковата молба усложнения, за които е претендирано обезщетение за неимуществени вреди – усложнения /ексцес/, изразяващи се в разрушаване и последователно изпадане на всички зъби до корените, настъпило в периода м. април – м. май 2011 г., с последвали нарушения в хранителния режим, тежка авитаминоза и гастрит. След преценка на писмените и гласни доказателства по делото и на заключението на назначените в първоинстанционното производство съдебномедицински експертизи съдът е приел за доказано, че след приключване на производството по обезщетяване на първоначално претърпените вреди ищецът е получил пълно кариозно разрушаване на клиничната корона на зъбите, които са изпадали изцяло, като разрушаването се намира в пряка причинна връзка с претърпяната при произшествието черепно-мозъчна травма; разрушаването на зъбите е довело до тежко нарушаване на дъвкателната способност и на хранителния режим, от което е последвало възпаление на лигавицата на стомаха и на дванадесетопръстника; отпадните явления в храносмилателната система са рисков фактор, тъй като са предпоставка за развитие на последващи хронични заболявания като гастрит и рефлукс – езофагенит. Отчитайки естеството на проявилите се усложнения, експертното становище за тяхната необратимост и непредвидимо развитие, както и цялостното им неблагоприятно отражение върху здравето на ищеца, въззивният съд е направил извод, че искът по чл.226, ал.1 КЗ е основателен до размер на сумата 50 000 лв. /след редуциране на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД/ и неоснователен за разликата до претендираните 150 000 лв.
С исковата молба ищецът е претендирал законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата 11.05.2011 г., към която – според твърденията му, са се проявили усложненията, свързани с разрушаването на зъбите. Първоинстанционният съд е присъдил законна лихва от датата на предявяване на иска – 19.03.2012 г., след като е преценил, че с оглед заключението на съдебномедицинската експертиза не може да се направи категоричен извод за окончателно проявление на усложненията в по-ранен момент. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта за законните лихви, като на свой ред е присъдил законна лихва от датата на предявяване на иска върху допълнително присъденото във въззивното производство обезщетение в размер на 1 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В първоначалното и в допълнителното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал ясно и точно правен въпрос, отговарящ на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация – да е от значение за формиране на правните изводи на въззивния съд по предмета на спора. Както първоначалното, така и допълнителното изложение, съдържат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила при допускането, обсъждането и преценката на доказателствата, нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и необоснованост на изводите на съда относно подлежащите на обезщетяване вреди от ексцес и справедливия размер на следващото се за тях обезщетение. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на въззивното решение, а извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.281, т.3 ГПК; Правилността на решението е предмет на касационна проверка в производството по чл.290 ГПК, което се развива само в случай, че се допусне касационно обжалване. Предвид указанията в цитираното тълкувателно решение, евентуалната неправилност на обжалваното решение на поддържаните в изложението основания не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол.
Независимо от изложеното, данните по делото не сочат въззивното решение да е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 110/04.09.2013 г. по т. д. № 194/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства, които според преценката му имат значение в конкретния случай за справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, търпени по повод на проявилите се усложнения в здравословното състояние на касатора – ищец. В мотивите към решението съдът е посочил изрично, че за да се произнесе по справедливия размер на обезщетението, съобразява вида и тежестта на твърдените в исковата молба усложнения, неблагоприятната прогноза за развитието им и техния необратим характер. Изводите на съда за размера на обезщетението са формирани в съответствие със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл.52 ЗЗД, а въпросът дали тези изводи са правилни не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК. Необсъждането от въззивния съд на други усложнения, извън твърдените в исковата молба, и конкретно – на предизвиканите от разрушаването на зъбите говорни дефекти и разстройство на речта, се дължи на факта, че касаторът – ищец не е претендирал обезщетение за тях с предявения по делото иск. Принципът на диспозитивното начало, залегнал в чл.6 ГПК, ограничава съда да се произнесе с решението си по спорното право така, както то е индивидуализирано с основанието и петитума на исковата молба. При отсъствие на твърдени в исковата молба усложнения под формата на говорни дефекти и разстройство на речта и на заявено искане за заплащане на обезщетение за претърпени вследствие на такива усложнения неимуществени вреди, съдът няма правомощия да присъди обезщетение за тях, дори в хода на делото да е доказано проявлението им. След като с иска по чл.226, ал.1 КЗ не е претендирано обезщетение за неимуществени вреди по повод на говорните дефекти, необсъждането им от въззивния съд и неизпълнението на задължението по чл.195 ГПК за служебно назначаване на експертиза за установяването им не съставлява отклонение от задължителната практика на ВКС.
Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с довода си в изложението за определяне на началния момент на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с практиката на ВКС. Относно законната лихва следва да се има предвид, че обвързването на началния момент за заплащането й с датата на предявяване на иска е обусловено от извода на инстанциите по същество за недоказаност на проявлението на ексцеса в по-ранен момент, а не от разрешаване на правния въпрос от кой момент се дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от ексцес. Непосочването на релевантен правен е самостоятелно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и в частта относно законната лихва.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 3274/2013 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение. Възнаграждението се дължи в размер, изчислен според правилото на чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. ДВ бр.28/2014 г./ – 3 022.50 лв., а не в размера, отразен в списъка по чл.80 ГПК – 4 730 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1166 от 09.06.2014 г., постановено по гр. д. № 3274/2013 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
ОСЪЖДА С. К. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 3 022.50 лв. /три хиляди двадесет и два лв. и петдесет ст./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :