2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
гр. София, 04.08.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3014/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 218 от 15.07.2015 г., постановено по в. т. д. № 368/2015 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 235 от 23.03.2015 г. по т. д. № 2020/2014 г. на Варненски окръжен съд и касаторът е осъден да заплати разноски по чл.78, ал.3 ГПК на [фирма] в размер на 4 645.60 лв. С първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 74 382.77 лв., претендирана на основание сключен между страните договор за застраховка по застрахователна полица № [ЕГН]/27.12.2006 г. и равняваща се на 7-кратния размер на брутната работна заплата на застрахования В. М. И. за 12 месеца, предхождащи сключването на застраховката, ведно със законната лихва от 14.04.2007 г. до предявяване на иска в размер на 62 803.80 лв. и със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по непредявен иск с правна квалификация чл.74 ЗЗД във вр. с чл.238 КЗ /отм./, вместо да разгледа предявения с исковата молба иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл.74 ЗЗД и чл.238, ал.2 КЗ /отм./ във вр. с чл.200, ал.4 КЗ. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на иска с произтичащите от това последици.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което достъпът до касационен контрол е аргументиран с твърдяната в жалбата недопустимост на решението и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация [фирма] – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумите 74 382.77 лв. и 62 803.80 лв., Варненски апелативен съд е приел, че не са налице предпоставките за настъпване на законова суброгация по чл.74 ЗЗД, на която ищецът основава претенцията си, и че ищецът не е активно легитимиран да претендира от ответника – застраховател изплащане на застрахователната сума по сключен помежду им договор за групова застраховка „Злополука и заболяване”. Като аргумент за неоснователност на иска е посочено и отсъствието на клауза в застрахователния договор, предвиждаща доброволна суброгация в полза на платилия обезщетение застраховащ в правата на ползващото се от застраховката лице.
Въззивният съд е съобразил безспорните във въззивното производство факти, че между страните са възникнали валидни застрахователни правоотношения по застрахователна полица за групова застраховка „Злополука и заболяване” № [ЕГН]/27.12.2006 г.; По силата на договора и общите условия към него са покрити уговорени застрахователни рискове, сред които смърт при трудова злополука по чл.55, ал.1 КСО при изпълнение на преки служебни задължения, погиване на плавателно средство или безвестно изчезнал член на екипажа при посочени условия; Застраховани по договора са лицата по средносписъчен състав на застраховащия /екипажи на кораби/; В срока на действие на договора е настъпила злополука, квалифицирана като трудова с влязло в сила съдебно решение, при която е починало лицето В. М. И., работещо по трудов договор в [фирма]; В изпълнение на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 2722/2011 г. на Варненски районен съд дружеството – работодател е изплатило на наследниците на починалия обезщетения по чл.200 КТ в размер общо на 90 000 лв. Поради факта, че [фирма] е участвало като подпомагаща страна на работодателя в производството по гр. д. № 2722/2013 г., въззивният съд е преценил, че във вътрешните отношения помежду им страните по делото са обвързани от задължителната сила на мотивите към решението по предходното дело.
В зависимост от така установената фактическа обстановка по спора въззивният съд се е произнесъл по поставения пред него правен спор за правната възможност ищецът – работодател и застраховащ, да претендира от застрахователя по задължителната групова застраховка „Злополука и заболяване” плащане на дължимата в полза на застрахованото лице застрахователна сума. За да разреши спора, съдът е изходил от характера и съдържанието на породеното от договора застрахователно правоотношение, разяснени в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 154/01.12014 г. по т. д. № 3050/2014 г. на ВКС, І т. о. Изложил е съображения, че ищецът в качеството на работодател носи имуществена отговорност по чл.200 КТ при трудова злополука /и професионално заболяване/, по силата на която е задължен да възмезди изцяло претърпените от увредените работници и служители вреди, и едновременно с това, по силата на чл.52 ЗББУТ, е административно задължен да сключи за своя сметка застраховка „трудова злополука” в полза на работещи при него лица, чиято работа е в риск, като застрахова техния живот и телесна цялост; Настъпването на злополуката е правопораждащ факт, от който за увреденото лице възникват права към застрахователя, а за работодателя възниква имуществена отговорност по чл.200 КТ; Правата срещу застрахователя и срещу работодателя могат да се упражнят паралелно, предвид разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ, според която от дължимото от работодателя обезщетение трябва да се приспаднат всички суми, получени от поддържаната от него в полза на работника застраховка; Предвидената от законодателя задължителна застраховка има двойно предназначение, тъй като обезпечава както интереса на наетите по трудов договор лица, така и финансовия интерес на самия работодател да обезпечи определена сума пари, която да покрие дължимото при увреждане на работника в случай на застрахователно събитие. Изхождайки от посочените характеристики на задължителната застраховка, въззивният съд е направил извод, че работодателят – застраховащ по договора, не разполага с правната възможност да претендира заплащане на уговорената застрахователна сума в своя полза. Изводът е аргументиран с разпоредбите на чл.183, ал.1 КЗ /отм./ , чл.238, ал.5 КЗ /отм./ и чл.10 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука”, установяващи правилото, че застрахователната сума се дължи единствено в полза на третото лице или на неговите наследници по закон – в случай на смърт, както и с разпоредбата на чл.231, ал.3 КЗ /отм./, задължаваща работодателя да даде на застрахованите си работници и служители цялата информация, която е получил от застрахователя относно сключения договор за застраховка „Живот” или „Злополука” и която е необходима на застрахованите за упражняване на правата им по застрахователния договор.
В подкрепа на становището си за неоснователност на иска Варненски апелативен съд е развил и съображения, че признаването на активна легитимация за застраховащия да претендира заплащане на застрахователната сума в своя полза би означавало приравняване на режима на задължителната застраховка със застраховката „Злополука” върху живота на трето лице по чл.233 КЗ /отм./, при която застраховащият сключва договор с предмет живота, здравето и телесната цялост на трето лице и при настъпване на застрахователно събитие получава застрахователната сума, като в този случай фигурите на застраховащ и застрахован се сливат. Въззивният съд е преценил, че процесният договор не носи белезите на договор за застраховка „Злополука” върху живота на трето лице, тъй като за сключването му няма изрично писмено съгласие на третото лице, каквото изисква чл.233, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./.
Въззивният съд е отрекъл правото на ищеца да получи плащане на застрахователната сума и на основание твърдяното в исковата молба встъпване от негова страна в правата на удовлетворения кредитор като последица от пълното изплащане на присъденото на наследниците обезщетение по чл.200 КТ. Изхождайки от присъщите на уредената в чл.74 ЗЗД законна суброгация правни характеристики, съдът е изразил разбиране, че по правило предпоставка за възникване на суброгаторното право е съществуването на регресно право на третото лице, което е изпълнило задължение – по начало чуждо, във вътрешните му отношения с длъжника във връзка с предприетото изпълнение към кредитора, тъй като суброгаторното право е предназначено да гарантира и улесни реализирането на регресното право. С мотив, че законът не урежда личен иск на работодателя – застраховащ срещу застрахователя в случаите, когато отговорността по чл.200 КТ е погасена чрез пълно плащане на дължимото обезщетение на работника или на неговите наследници, а предвижда единствено право на регрес срещу виновните работници и служители – чл.202 КТ, съдът е направил извод, че плащането на обезщетението по чл.200 КТ няма за последица възникване на регресно, а оттук – и на суброгаторно право в полза на работодателя. Като самостоятелни аргументи за отсъствие на суброгаторно право съдът е посочил и това, че плащането на дължимото обезщетение по чл.200 КТ съставлява изпълнение на собствен, а не на чужд дълг, и доколкото не се ползва с погасителен ефект спрямо вземането на застрахования към застрахователя, не може да породи право на регрес, респ. че застрахователната сума при настъпване на застрахователно събитие при договор за застраховка „Трудова злополука” няма пряко обезщетително действие, а се заплаща наред с други дължими обезщетения при съобразяване на чл.238, ал.2 КЗ /отм./.
За да мотивира отсъствието на твърдяното от ищеца суброгаторно право, Варненски апелативен съд се е позовал и на разпоредбите на чл.200 КТ, уреждащи неограничената имуществена отговорност на работодателя. Изразил е становище, че финансовият интерес на работодателя при разглеждания вид застраховка се изчерпва с възможността за приспадане на междувременно заплатените от застрахователя суми в хипотезата на чл.200, ал.3 КЗ, като в случай, че изплатеното от застрахователя е равно или надхвърля размера на дължимите съгласно чл.200 КТ обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, работодателят се освобождава изцяло от имуществена отговорност към увредения, а ако платеното е по-малко от това, което дължи работодателят, последният остава задължен за разликата до пълния размер на вредите /решение № 211/29.03.2010 г. по гр. д. № 719/2009 г. на ВКС, ІV г. о./; В случай, че застрахователят осъществи последващо плащане в полза на застрахования, този нововъзникнал факт ще легитимира работодателя да иска от правоимащите лица платеното в повече обезщетение по чл.200 КТ; Право за работодателя да претендира пряко от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение за реализираната по отношение на него отговорност по чл.200 КТ би било налице само ако е сключил договор за застраховане на работодателската си отговорност, какъвто договор в случая не е сключван.
По допускане на касационното обжалване :
В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е навел доводи, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по иск с неправилно определена правна квалификация чл.74 ЗЗД във вр. с чл.238 КЗ /отм./ във вр. с чл.231 КЗ /отм./, а не е разгледал действително предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, съдът е длъжен да го допусне до касационен контрол, за да извърши преценка за неговата валидност и допустимост с решението по съществото на подадената касационна жалба.
След преценка на данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че от същите не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум, които в своето единство очертават спорния предмет на делото. Определянето на правната квалификация е свързано с приложение на материалния закон, поради което допуснатите от съда грешки при квалифициране на иска и на спорното право водят до неправилност, а не до недопустимост на решението. Неправилната правна квалификация на иска би могла да има за последица недопустимост на решението само ако в резултат на нея съдът е разгледал иск, с който не е бил сезиран, и по този начин е подменил недопустимо предмета на въведения с иска правен спор. В конкретния случай правната квалификация на иска е определена от първоинстанционния съд в зависимост от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения за извършено от ищеца /сега касатор/ плащане на обезщетение по чл.200 КТ за вреди от причинена при трудова злополука смърт на негов работник, от което е изведена исковата претенция срещу ответника – застраховател за плащане на застрахователно обезщетение за риска „Трудова злополука” на основание сключен между ищеца и ответника договор за задължителна групова застраховка „Злополука и заболяване”. Въззивният съд е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация, като се е произнесъл относно съществуването на претендираните с иска права съобразно твърдените в исковата молба факти и обстоятелства, формиращи основанието на предявения иск /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/. Въпросът дали институтът на суброгацията по чл.74 ЗЗД е приложим в хипотезата на изпълнение на собствен дълг или квалифицирането на иска по чл.74 ЗЗД е възможно само при твърдение на ищеца за изпълнено чуждо задължение няма отношение към допустимостта на обжалваното решение. Същевременно въпросът дали дадената в решението правна квалификация на иска е правилна е от значение за правилността на решението и не може да бъде обсъждан в производството по чл.288 ГПК – в този смисъл са задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г-. на ОСГТК на ВКС. Поради това, че не се констатира вероятност въззивното решение да е недопустимо, същото не следва да се допуска до касационен контрол за проверка на допустимостта му по реда на чл.290 ГПК.
Касаторът е обосновал общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване със следните въпроси, определени като значими за изхода на делото : „1. Какъв е характерът на задължителната застраховка „трудова злополука”, сключвана от работодателя в изпълнение на Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” (НЗЗРСРТЗ), приета с ПМС № 24 от 06.02.2006 г., дали тя е изцяло лична застраховка или същевременно обезпечава отговорността на работодателя и има обезщетителен характер (по отношение на работниците) и може ли застрахователната сума (обезщетение), изплащана по тази застраховка, да се кумулира с обезщетението по чл.200 КТ; 2. Плащането на обезщетение, извършено от работодателя по чл.200 от КТ, което е в по-голям размер от дължимата по застраховката на работника/неговите наследници застрахователна сума (обезщетение) спрямо застрахователя, т. е. има ли значение за евентуалната основателност на иск на увредения работник/служител, респ. на неговите наследници, срещу застрахователя фактът, че претърпените от работника/неговите наследници вреди от трудова злополука са били обезщетени от работодателя в пълен размер и че полученото обезщетение е по-голямо от застрахователната сума (обезщетение), дължимо по застраховката „трудова злополука”.” За първия въпрос се твърди, че приемайки, че застраховката срещу риска „трудова злополука”, сключвана от работодателя в изпълнение на нормативно установените му в НЗЗРСРТЗ задължения, не обезпечава отговорността на работодателя за вредите, причинени на негов работник при настъпване на трудова злополука и няма имуществен, а има изцяло личен характер, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановките в ППВС № 4/1975 г. – т.8, и със задължителната практика в тълкувателно решение № 37/02.03.1961 г. на ОСГК на ВС. Излагат се и твърдения, че поставеният въпрос е решен противоречиво в обжалваното решение и във влязлото в сила решение № 2139/25.03.2013 г. по в. гр. д. № 9878/2012 г. на Софийски градски съд, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид неяснотата и противоречивостта на относимата към него правна уредба и липсата на задължителна съдебна практика по приложението й. За втория въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че „липсва задължителна практика на ВКС, правната уредба е неясна и противоречива и е необходимо да се извърши тълкуване на нормите на КЗ и КТ, както и на тези на НЗЗРСТЗ”.
Първият въпрос е относим към решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на предявения от касатора иск, но по отношение на него не са осъществени поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Както е констатирал и въззивният съд, характерът на задължителната застраховка „Трудова злополука”, сключвана от работодателя в изпълнение на нормативно установеното с чл.52 НЗЗРСРТЗ задължение, е изяснен в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 154/01.12014 г. по т. д. № 3050/2014 г. на ВКС, І т. о. С решението е даден отговор на въпроса действителна ли е клауза в застрахователен договор за задължителна застраховка „Трудова злополука на работниците и служителите”, която предвижда размер на застрахователната сума, по-малък от минимално установения в чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ, и този отговор е в смисъл, че клаузата е действителна, тъй като е предмет на валидно договаряне, при което работодателят изпълнява свое административно задължение, а при неизпълнението му неговата имуществена отговорност се увеличава по размер, тъй като от нея се редуцира договорената застрахователна сума, платена на работника по застрахователния договор с оглед настъпване на риска „трудова злополука”. Даденият отговор на въпроса, по който е формирана задължителна съдебна практика на ВКС, е основан на съображения, че наред с уредената в чл.200 КТ имуществена отговорност, която задължава работодателя да възмезди изцяло вредите, претърпени от неговите работници и служители при увреждане на живота и здравето им в резултат на трудова злополука или болест, по силата на чл.52 НЗЗРСРТЗ работодателят е административно задължен да сключи за своя сметка, но в полза на работниците, застраховка срещу риска „трудова злополука” с предмет живота и телесната цялост на работниците; С настъпването на трудова злополука за работниците възникват права, произтичащи от имуществената отговорност на работодателя, а едновременно с това и права към застрахователя по сключената от работодателя задължителна застраховка; Паралелното осъществяване на двете групи права е възможно предвид принципа на чл.200, ал.4 КТ, че от дължимото от работодателя обезщетение се приспадат всички суми, получени от поддържаната от него в полза на работниците застраховка; Отговорността на работодателя по чл.200 КТ за обезщетяване на претърпените от работника вреди е неограничена, докато отговорността на застрахователя е само по отношение на поетото със застрахователния договор задължение да плати определена по размер застрахователна сума при настъпване на риска. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е формирал аналогични правни изводи относно характеристиките на сключваната от работодателя задължителна застраховка „Трудова злополука” като изрично е посочил, че изплатената от застрахователя на увредения работник/служител или на неговите наследници застрахователна сума се приспада от дължимото от работодателя обезщетение по чл.200 КТ. Въззивният съд е разграничил ясно хипотезата, при които плащането от застрахователя освобождава напълно работодателя от собствената му отговорност по чл.200 КТ /когато платената застрахователна сума е равна или надхвърля по размер сбора от обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, които дължи работодателят/, хипотезата, при която работодателят дължи само разликата до действителния размер на претърпените вреди /когато платеното застрахователно обезщетение е по-малко от размера на вредите/, и хипотезата, при която работодателят има право да търси от работника/служителя или неговите наследници платеното в повече обезщетение по чл.200 КТ /когато е изплатил обезщетение в пълен размер преди застрахователят да плати уговорената в застрахователния договор сума/. Изводите на въззивния съд сочат, че с въззивното решение не е призната възможност за кумулиране на две обезщетения – това по чл.200 КТ и застрахователното обезщетение по задължителната застраховка „Трудова злополука”, за едни и същи вреди, в какъвто смисъл касаторът е възприел произнасянето в решението. Становището на въззивния съд, че отговорността на застрахователя се намалява с изплатената от застрахователя сума, изключва твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение със задължителните указания в т.8 от ППВС № 4/1975 г. относно задължението на съда при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане да съобразява получените от увредените лица застрахователни суми по поддържаните в тяхна полза застраховки. Що се отнася до казуалната /а не задължителна/ практика в тълкувателно решение № 37/02.03.1961 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че чл.7 от Указа за задължителната застраховка на пътниците и персонала по железопътния, водния, автомобилния и въздушния транспорт (отм.) придава на уредената в него задължителна застраховка обезщетителен характер, тази практика е неотносима към разрешения с въззивното решение правен спор за правото на работодателя, платил обезщетение в изпълнение на имуществената си отговорност по чл.200 КТ, да претендира от застрахователя застрахователната сума, уговорена за риска „трудова злополука” в договора за задължителна застраховка „Трудова злополука на работниците и служителите”, сключен в изпълнение на административното задължение по чл.52 НЗЗРСРТЗ. При наличие на задължителна съдебна практика, в която е инкорпориран отговора на поставения от касатора въпрос и с която въззивното решение е съобразено, решението не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК са неприложими и не следва да се обсъжда изложената във връзка с тях аргументация. Относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се отбележи, че разпоредбите на чл.238, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./ уреждат ясно и точно предпоставките за изплащане на застрахователна сума при настъпване на риска „трудова злополука” по застраховка „Живот” и „Трудова злополука” в полза на трето лице, легитимираните да получат обезщетение правни субекти и значението на извършеното от друго лице плащане за вредите от злополуката /ал.2/, а разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ посочва недвусмислено какви са последиците от изплащането на застрахователно обезщетение /сума/ на увредения работник или на неговите наследници за имуществената отговорност на застрахователя. Съществуващата правна уредба не разкрива необходимост от изправително тълкуване в твърдяната от касатора насока и по тази причина няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът дали въззивният съд е разрешил спора съобразно действителния смисъл и съдържание на приложимата правна уредба касае правилността на решението и може да бъде обсъждан само в производството по чл.290 ГПК при условие, че се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос – дали извършеното от работодателя плащане на обезщетение по чл.200 КТ в повече от дължимата застрахователна сума погасява вземането на увредения работник/служител към застрахователя по застраховката срещу риска „трудова злополука” и дали това плащане има значение за основателността на иска на увредения или на неговите наследници срещу застрахователя, би могъл да бъде обуславящ за изхода на делото в случай, че обжалваното решение е постановено по иск на увредения работник или на неговите наследници срещу застрахователя. С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по иск на работодателя, сключил задължителна застраховка „Трудова злополука на работниците и служителите”, срещу застрахователя за плащане на уговорената в същия договор застрахователна сума поради настъпил риск „трудова злополука”, при който е увреден живота на лице от списъчния състав на работодателя. Отхвърлянето на иска е обусловено от преценката на съда, че работодателят няма право на личен иск срещу застрахователя за плащане на застрахователната сума и не е носител на суброгаторно право, по силата на което може да претендира застрахователната сума като последица от изпълнението на законовото му задължение по чл.200 КТ да възмезди наследниците на увреденото лице за причинените от трудовата злополука вреди. Съпоставен с решаващите изводи на въззивния съд, поставеният въпрос не попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по в. т. д. № 368/2015 г. на Варненски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 218 от 15.07.2015 г., постановено по в. т. д. № 368/2015 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :