6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
гр. София, 04.08.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2932/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 140 от 14.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 112 от 27.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. на Шуменски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. Г. Ч. и П. А. Ч. установителен иск за съществуване на парично вземане, дължимо солидарно от двамата ответници, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 789/2012 г. на Шуменски районен съд, и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответниците.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, тъй като въззивният съд се е произнесъл извън пределите на правораздавателната си власт като е пререшил въпроси относно правопораждащите вземането факти, които са установени с частично влязлото в сила първоинстанционно решение, и е нарушил забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване положението на жалбоподателя /сега касатор/. Навеждат се доводи за недопустимост на решението поради постановяването му след подадена молба за оттегляне на въззивната жалба срещу част от първоинстанционното решение и при липса на право на иск, обусловена от отсъствието на активна процесуалноправна легитимация за заявителя в заповедното производство, във връзка с което е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като основания за достъп до касационно обжалване се сочат нищожността и недопустимостта на въззивното решение, както и произнасянето от въззивния съд по релевантен за изхода на делото правен въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е решен в противоречие с практиката в решение по гр. д. № 1113/2013 г. на Великотърновски окръжен съд : „Връчването на длъжниците на уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД, което е осъществено след сключване от страна на същите на допълнителни споразумение с цесионера по договора за цесия, води ли до нищожност на сключените допълнителни споразумения като противоречащи на закона – подписани със страна, която не се явява надлежен кредитор към датата на подписването им”. Без да е формулиран конкретен въпрос, в изложението се поддържа и твърдение, че „като е приел допълнителните споразумения за нищожни, въззивният съд е постановил решение, което по своя резултат е в разрез със задължителната за съдилищата практика на ВКС относно дължимост на вноски по банков кредит, падежирали преди заявлението по чл.417 от ГПК, независимо от липсата на нарочно обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем – решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК”.
Ответницата по касация П. А. Ч. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 01.10.2015 г.
Ответникът по касация Д. Г. Ч. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 112 от 17.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. Шуменски окръжен съд е отхвърлил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против П. Ч. и Д. Ч. иск за установяване съществуването на парично вземане, дължимо солидарно от двамата ответници, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, а именно – вземане за сумата 104 203.28 CHF, равняваща се на 168 823.90 лв. – главница по договор за потребителски кредит № HL34009/12.03.2008 г., приложение № 1/12.03.2008 г. и допълнителни споразумения от 21.04.2008 г., 20.05.2010 г., 25.11.2010 г. и 30.11.2010 г., 410.01 CHF, равняващи се на 664.27 лв. – такса, 174.28 лв. – такса, 7 873.74 CHF, равняващи се на 12 756.56 лв. – договорна лихва за периода 17.12.2010 г. – 23.02.2012 г., законна лихва от 09.03.2012 г. до окончателното изплащане и разноски за заповедното производство. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд се е позовал на задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че поради липса на надлежно уведомяване на длъжниците до датата на подаване на заявлението за упражненото от банката – кредитор право да обяви кредита за предсрочно изискуем предсрочната изискуемост не е настъпила и обективираното в заповедта за изпълнение парично вземане не е възникнало на твърдяното в исковата молба основание /настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит по договора от 12.03.2008 г./.
Решението е обжалвано с въззивна жалба в срока по чл.258 ГПК от ищеца [фирма]. В хода на администриране на жалбата от първоинстанционния съд по делото е постъпила молба вх. № 6531/09.12.2014 г. от адв.Г. Д. – пълномощник на [фирма], съдържаща изявление, че въззивната жалба следва да се счита за подадена само срещу частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за 8 бр. непогасени вноски с настъпил падеж за периода от 17.12.2010 г. до подаване на заявлението – общо 1 616.98 CHF, и за задължението за договорни лихви в предявения с исковата молба размер от 7 873.74 CHF, отнасящ се за лихви с настъпил падеж на вноската в периода 17.12.2010 г. до 23.02.2012 г. С последваща молба вх. № 1513/09.03.2015 г., подадена от адв. Г. Д. като пълномощник на банката – жалбоподател и адресирана до Варненски апелативен съд, е направено искане въззивния съд да се произнесе с изрично определение по депозираната пред първоинстанционния съд молба за частично оттегляне на въззивната жалба. В молбата отново е посочено, че въззивната жалба се поддържа само по отношение на частта от въззивното решение, с която е отхвърлен искът за установяване на вземането за непогасените вноски по кредита с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и на изискуемите към тази дата акцесорни вземания за лихви и такси. Искането за произнасяне по молбата за частично оттегляне на въззивната жалба е поддържано от пълномощника на жалбоподателя и в проведеното на 14.04.2015 г. отрито заседание по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд, в което е представена изрична писмена молба от законните представители на [фирма] за потвърждаване на всички извършени от адв. Г. Д. процесуални действия, включително подаването на молба вх. № 6531/09.12.2014 г. за частично оттегляне на въззивната жалба. В същото съдебно заседание въззивният съд е дал ход на устните състезания, без да се произнесе по оттеглянето на въззивната жалба.
С решение № 140 от 14.05.2015 г., което е предмет на обжалване с касационната жалба, Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло решението на Шуменски окръжен съд за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК така, както е предявен с исковата молба на [фирма]. Въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, обуславяща отхвърляне на иска, но е приел, че независимо от осъществяването на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост искът следва да бъде отхвърлен поради основателността на релевираното от ответниците възражение за нищожност на допълнителните споразумения към договор за потребителски кредит № HL34009/12.03.2008 г., въведени със заявлението по чл.417 ГПК като част от пораждащия вземането фактически състав. Споразуменията са квалифицирани като нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД /противоречие със закона/ по съображения, че са сключени между ответниците – кредитополучатели и правен субект, който не е бил надлежен кредитор по договора за кредит към датата на подписването им – [фирма]. Посоченото дружество е придобило произтичащите от договора за кредит вземания на [фирма] към двамата ответници с договор за цесия от 09.04.2008 г., като с последващ договор за цесия от 17.11.2011 г. ги е прехвърлило обратно на банката – първоначален кредитор. Отричането на качеството кредитор на [фирма] е мотивирано с аргументи, че по време на подписване на споразуменията цесиите не са били съобщени на кредитополучателите и са породили действие едва след съобщаването им на 02.01.2012 г., до който момент страна по договора е бил първоначалният кредитор /цедент/.
Въззивното решение е подписано с особено мнение от един от членовете на съдебния състав, който е изразил несъгласие със становището на мнозинството за нищожност на допълнителните споразумения. В особеното мнение са изложени съображения за валидно пораждане на целените със споразуменията правни последици и за частична основателност на предявения иск до размер на дължимите погасителни вноски с настъпил падеж и изтеклите лихви до датата на образуване на заповедното производство, предвид липсата на надлежно волеизявление на кредитора за настъпилата предсрочна изискуемост на кредитния дълг и разрешенията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за нищожност и за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, съдът е длъжен да го допусне до касационен контрол, за да извърши преценка за неговата валидност и допустимост с решението по съществото на подадената касационна жалба.
След преценка на поддържаните в изложението доводи настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за нищожност на обжалваното решение. Решението е постановено от законен съдебен състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото; изготвено е в изискуемата от закона писмена форма за валидност и е подписано от постановилия го съдебен състав; към решението са изложени ясни и разбираеми мотиви, разкриващи волята на съда за разрешаване на правния спор, и мотивирано особено мнение на несъгласния със становището на мнозинството член – съдия. Твърдението на касатора, че решението е постановено извън пределите на правораздавателна власт на съда, не кореспондира с фактите по делото. С решението е разрешен правен спор за съществуване на парично вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, който е от компетентността на гражданския съд. Пререшаването на въпроси относно съществуването на правопораждащи вземането факти, които според касатора са приети за установени с влязла в сила част на първоинстанционното решение, и нарушаването на забраната по чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване положението на жалбоподателя съставляват нарушения на съдопроизводствените правила, които водят до други пороци на решението, но не обуславят неговата нищожност. Предвид изложеното и в съответствие с указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не се налага допускане на касационно обжалване за проверка на валидността на въззивното решение.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. По отношение на частта от решението, с която въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за вноските по кредита с ненастъпил към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК падеж и за акцесорните вземания по кредита, съществува вероятност решението да е процесуално недопустимо с оглед депозираната преди постановяването му молба от ищеца – жалбоподател за частично оттегляне на подадената въззивна жалба, по която въззивният съд не се е произнесъл. Допускането на въззивното решение до касационно обжалване в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за погасителните вноски с настъпил преди подаване на заявлението падеж и за договорните лихви по кредита, произтича от необходимостта да се извърши преценка дали решението е допустимо от гледна точка на задължителната практика в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 1161/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 865/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 583/2010 г. по ч. т. д. № 506/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., касаеща легитимацията за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и допустимостта на иска на заявителя по чл.422, ал.1 ГПК.
Разглеждането на формулирания в изложението правен въпрос, поставен във връзка с решаващия извод на въззивния съд за нищожност на допълнителните споразумения към договора за кредит, е обусловено от произнасянето на касационната инстанция по допустимостта на въззивното решение. По тази причина въпросът следва да бъде обсъден в решението по съществото на касационната жалба в случай, че при проверката по реда на чл.290 ГПК не се стигне до извод за недопустимост на въззивното решение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140 от 14.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], в едномесечен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 648.38 лв. /три хиляди шестстотин четиридесет и осем лв. и тридесет и осем ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :