О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
гр. София, 26.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2151/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Български Енергиен Холдинг” ЕАД – гр. София, срещу въззивно решение № 1399 от 05.06.2018 г., постановено по т. д. № 4323/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1367 от 10.07.2017 г. по т. д. № 7077/2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Български Енергиен Холдинг” ЕАД против „Топлофикация София” ЕАД искове с правна квалификация чл.79, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за заплащане на сумите 2 971 750 лв. – трета вноска с падеж 30.09.2011 г. по сключено от страните споразумение от 26.03.2010 г., и 372 465.15 лв. – неустойка за забава по чл.5 от споразумението за периода 01.09.2013 г. – 27.09.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.20 ЗЗД вр. чл.107 ЗЗД. Касаторът навежда оплаквания срещу извода на въззивния съд, че споразумението от 26.03.2010 г. не носи белезите на обективна новация и няма за последица новиране на вземанията за цена на доставен природен газ по договор от 29.12.1998 г. между „Топлофикация София” ЕАД и „Булгаргаз” ЕАД, които са му прехвърлени с договор за цесия от 17.03.2009 г. и са предмет на предходни споразумения между първоначалния кредитор и ответника – длъжник. Излага доводи, че в резултат на допуснатото нарушение на материалния закон при произнасянето относно правната същност на споразумението въззивният съд е достигнал и до незаконосъобразни изводи, че претендираното с главния иск вземане представлява периодичен платеж, за който се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, и че искът подлежи на отхвърляне, тъй като вземането е погасено по давност. По съображения в жалбата моли за отмяна на решението и за уважаване на исковете с присъждане на разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (неправилно квалифицирано от касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК) и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Топлофикация София” ЕАД – гр. София, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете на „Български Енергиен Холдинг” ЕАД против „Топлофикация София” ЕАД за заплащане на дължима по споразумение от 26.03.2010 г. вноска с падеж 30.09.2011 г. и на неустойка за забава по чл.5 от споразумението, Софийски апелативен съд е достигнал до извод, аналогичен на приетия от първоинстанционния съд – че претендираното с главния иск вземане е погасено преди предявяване на иска с изтичане на приложимата за него тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, като с погасяване по давност на главното вземане е погасено и акцесорното вземане за неустойка (договорна лихва), съгл. чл.119 ЗЗД.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че : С договор за цесия от 17.03.2009 г. „Булгаргаз” ЕАД е прехвърлило на „Български Енергиен Холдинг” ЕАД свои вземания към ответника „Топлофикация” ЕАД за неплатена цена на доставен природен газ по договор за доставка на природен газ от 29.12.1998 г. Общият размер на прехвърлените вземания към 30.11.2008 г. е 214 962 759 лв. Длъжникът е признал съществуването на вземанията с подписани преди това споразумения, като на 26.03.2009 г. той е уведомен за извършената цесия. На 26.03.2010 г. е подписано споразумение между „Топлофикация София” ЕАД и „Български Енергиен Холдинг” ЕАД, с което ответникът – длъжник е признал задълженията си към ищеца в размера, отразен в договора за цесия, а в чл.3, т.4 страните са уговорили задължението по чл.1, т.1 в размер на 213 966 375.92 лв. да бъде погасено в срок от 6 години, считано от 01.07.2011 г, чрез заплащане на погасителни вноски в размер и на падежи, уточнени в погасителен план – приложение № 1 към споразумението. В чл.5 на споразумението е предвидено при забава в плащанията по погасителния план длъжникът да заплаща договорна лихва за забава в размер на основния лихвен процент на БНБ с надбавка от 4 пункта върху забавената вноска до окончателното й плащане.
От съдържанието на исковата молба въззивният съд е направил извод, че с предявения главен иск ищецът претендира вземане към ответника за дължима вноска по споразумението в размер на 2 971 750 лв. с падеж, съгласно погасителния план, 30.09.2011 г. След анализ на фактите и доказателствата по делото съдът е приел, че претендираната с договора вноска е част от прехвърленото с договора за цесия вземане за неплатена цена по договора за доставка на природен газ, чийто характер не се променя от договора за цесия, и съобразно възприетите в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС критерии се характеризира като периодично плащане, което се погасява с изтичане на специалната тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Предвид обстоятелството, че според споразумението изискуемостта на вноската е настъпил на 30.09.2011 г., съдът е приел, че от този момент е започнала да тече приложимата за вземането погасителна давност, която е изтекла на 30.09.2014 г. С оглед на това и като е констатирал, че искът е предявен през 2016 г., т. е. след изтичане на давността по чл.111, б.”в” ЗЗД, въззивният съд е възприел решаващия извод на първоинстанционния съд за основателност на противопоставеното от ответника възражение за давност, респ. за погасяване по давност на вземането за дължимата към 30.09.2011 г. вноска и на начислената върху нея неустойка по чл.5 от споразумението.
Въззивният съд е счел за неоснователен доводе на ищеца, че споразумението от 26.03.2010 г. представлява договор за новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, с който задълженията за заплащане на доставен природен газ по договора от 29.12.1998 г. са заместени от задължение за плащане на глобална сума – главница и лихви, като при договор за заем с ефект кредитиране на длъжника, както и че за вземанията по споразумението следва да намери приложение общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която не е изтекла до датата на предявяване на иска. При произнасяне по възражението съдът се е позовал на трайната практика на ВКС по приложението на чл.107 ЗЗД, създадена при действието на чл.290 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.), според която разсрочването и преструктурирането на парично задължение по споразумение между длъжника и кредитора не представлява договор за новация, тъй като не води до погасяване на старото задължение чрез замяната му с ново, а е насочено към уговаряне на облекчен способ за изпълнение на задължението чрез отстъпки от страна на кредитора (решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 19/22.03.2017 г. по т. д. № 3349/2015 г. на ВКС, І т. о.). Анализирайки съдържанието на споразумението от 26.03.2010 г., съдът е направил извод, че с него страните са запазили характера на дължимата от ответника престация, без да уговарят ново, различно по предмет задължение, и без да постигат съгласие за изменение на основанието, от което произтича задължението за плащане на дължимите от ответника суми – договорът за доставка на природен газ от 29.12.1998 г., и за заместването му с ново задължение, произтичащо от кредитно правоотношение. Като е акцентирал върху липсата на изрично изразена от страните ясна и недвусмислена воля за погасяване на старото задължение и за заместването му с ново, съдът е възприел разрешението, че споразумението няма новативно действие по отношение на задълженията на ответника, произтичащи от договора за доставка на природен газ и прехвърлени на ищеца с договора за цесия от 2009 г. Изложил е и съображения, че доколкото според практиката на ВКС волята за новиране на едно задължение трябва да е изразена ясно и недвусмислено в споразумението между страните, а не да се извлича по тълкувателен път, за наличието на новация не могат да се правят изводи чрез тълкуване на обективираните в споразумението съпътстващи уговорки за обезпечаване на задълженията с издаване на нов запис на заповед и за право на кредитора да обяви цялото задължение за предсрочно изискуемо при забава в сроковете за плащане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Български Енергиен Холдинг” ЕАД е посочил като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следния въпрос : „Налице ли е новация по смисъла на чл.107 ЗЗД в случаите, когато страните по облигационно правоотношение сключат споразумение, с което се съгласяват да изменят сроковете за изпълнението на задължението на длъжника и последният се задължи да заплати на кредитора допълнителни, новоуговорени неустойки и лихви за забава или подобно съглашение има характер на спогодба по чл.365 ЗЗД, целяща единствено преструктурирането на дълга”. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдения, че поставеният въпрос е разрешен в отклонение от практиката на ВКС в решение № 147/23.07.2012 г. по гр. д. № 627/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 546/23.07.2009 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, І т. о. Касаторът е обосновал и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, аргументирано с твърдения за противоречиво разрешаване на въпроса от различни състави на ВКС.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК касационно обжалване се допуска, когато с обжалваното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на този въпрос са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемане на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато.
Посоченият от касатора въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като постановеният с въззивното решение правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. Въпросът не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд не е обсъждал дали споразумението, от което произтича претендираното с главния иск вземане, има характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД и дали уговарянето на допълнителни лихви и неустойки придава на споразумението характеристиките на договор за новация. За да отрече новационната същност на споразумението, въззивният съд е изходил от преценката, че то не съдържа ясно и недвусмислено изявена воля на страните да заменят признатото от ответника – длъжник задължение, произтичащо от договора за доставка на природен газ, с ново, различно по предмет и основание задължение, а обективира единствено уговорки за промяна на сроковете за изпълнение на задължението. Изводът на въззивния съд, че споразумението не притежава правните белези на договор за новация, е обусловен от преценката на съдържанието на споразумението, а дали тя е правилна, е въпрос извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Поставеният в изложението въпрос е насочен към оспорване на правилността на решаващите изводи на въззивния съд за отсъствие на постигнато от страните съгласие за новиране на задължението, предмет на иска по чл.79, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД, и предвид указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
По отношение на въпроса не са изпълнени и допълнителните изисквания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване.
Принципният въпрос кога е налице новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е намерил отговор в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г.), с които е формирана трайна и последователна практика по приложението на чл.107 ЗЗД. Според тази практика, обективирана в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, І т. о., и др., „Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното правоотношение, като разликата между старото и новото задължение трябва да засяга някои от съществените му елементи; При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение; Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието; Способите за преструктуриране на едно парични задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД; За да е релевантна, волята на договарящите страни за подновяване на задължението по смисъла на чл.107 ЗЗД трябва да е изразена изрично и недвусмислено в договора/споразумението помежду им, а не изведена по тълкувателен път”. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е позовал на цитираната съдебна практика и се е произнесъл в съответствие с дадените от нея разрешения като е приел, че споразумението от 26.03.2010 г. не носи белезите на обективна новация, тъй като не съдържа ясно и недвусмислено изявена воля на страните за погасяване на задължението по договора за доставка на природен газ и за заменянето му с ново задължение, различно по основание и предмет, а предвижда единствено промяна в сроковете за изпълнението му. Съобразяването на решението с практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационно обжалване на първото поддържано от касатора основание – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Посочените от касатора решения по гр. д. № 627/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., и по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., не доказват основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Изразеното в първото решение становище, че „промяната на сроковете за изпълнение на поети задължения по договора представлява обективна новация”, е изолирано и не е възприето в създадената по-късно последователна практика на ВКС по приложението на чл.107 ЗЗД. Произнасянето в другото решение, че „договорът е за новация на старо задължение, преоформено като заем с разсрочване на задължението за плащането му – ответницата признава едно съществуващо парично задължение и се задължава напред да го върне на две вноски”, е обусловено от тълкуване на съдържанието на представеното по конкретното дело споразумение, поради което не може да се преценява като разрешение на правен въпрос за целите на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Твърдението на касатора, че въззивното решение противоречи на практиката в решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, І т. о., е невярно, доколкото в мотивите към решението съставът на ВКС е препратил към трайната практика на ВКС, обективирана в част от цитираните по-горе решения, по въпроса на какви изисквания трябва да отговаря едно споразумение, за да се квалифицира като новация по смисъла на чл.107 ЗЗД.
Неоснователни са доводите на касатора за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради съществуваща противоречива практика на ВКС по чл.290 ГПК, създадена при разрешаване на правни спорове, налагащи прилагане и тълкуване на разпоредбата на чл.107 ЗЗД. Формираната при действието на чл.290 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г.) по приложението на чл.107 ЗЗД е непротиворечива и дава еднозначен отговор както на въпроса дали промяната в сроковете за изпълнение на едно задължение съставлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, така и на въпроса дали волята на страните за новиране на съществуващо задължение следва да е изразена явно и недвусмислено в споразумението помежду им или е възможно да бъде изведена по тълкувателен път. Касаторът не е обосновал необходимост от промяна на съществуващата практика по причини, посочени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на обжалваното решение не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 4323/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1399 от 05.06.2018 г., постановено по т. д. № 4323/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :