О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
гр. София, 27.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 772/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ж. О. Т. от гр. София срещу определение № 3698 от 27.11.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 4400/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 3701 от 13.07.2018 г. по т. д. № 267/2018 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната подадената от Ж. О. Т. против „Е.-ТТ” ООД искова молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Постъпил е отговор от ответника „Е.-ТТ” ООД – гр. София, който изразява становище за недопускане на определението до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на Ж. О. Т. и е прекратено производството по предявените срещу „Е.-ТТ” ООД установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, Софийски апелативен съд е възприел крайния извод на първоинстанционния съд, че исковете са недопустими, тъй като с тях се цели прогласяване нищожност на решения на общо събрание на търговско дружество поради пороци, които водят до незаконосъобразност на решенията и подлежат на релевиране по реда на чл.74, ал.1 ТЗ в рамките на преклузивния срок по чл.74, ал.2 ГПК.
При преценката за допустимост на исковете въззивният съд е изходил от твърденията на ищеца в първоначалната искова молба и в допълнителната молба – уточнение, депозирана в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд за отстраняване на нередовности на исковата молба, относно пороците на оспорваните решения на общото събрание. От съдържанието на молбите съдът е констатирал, че ищецът не отрича изобщо да е провеждано събрание или отразените в протокола дружествени решения да не са били включени в дневния ред на събранието и да не са обсъждани и гласувани, в които случаи според указанията в Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС би била налице хипотезата на липсващо решение, подлежащо на атакуване пред съда с установителен иск за нищожност. След като е взел предвид твърденията на ищеца, че на общото събрание е присъствал негов представител, който е гласувал против приемане на решенията, но във връчения му по-късно протокол от събранието решенията са отразени като взети (приети) с гласа на другия съдружник, въпреки отсъствието на изискуемото от устава и от закона мнозинство, и за протоколчик е вписано лице, което не е присъствало на събранието, съдът е направил извод, че ищецът се позовава на незаконосъобразност на решенията, която предпоставя отмяната им по реда на чл.74, ал.1 ТЗ, но не е основание за квалифицирането им като нищожни. По реда на чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в които е проведено разграничение между хипотезите на невзето от общото събрание решение, отразено като съществуващо в протокола от събранието или в протоколната книга на дружеството и подлежащо на оспорване пред съда като нищожно с установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, и поддържаната от ищеца хипотеза на решение, отразено в протокола като взето от събранието, въпреки непостигането на мнозинство за неговото приемане, защитата срещу което може да бъде осъществена само с конститутивен иск по чл.74, ал.1 ГПК при спазване на преклузивния срок по чл.74, ал.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице заявените основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационния контрол с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се поддържат по отношение на следните въпроси, определени като значими за изхода на делото : „1. Може ли да се приеме, че при липса на кворум е формиран колективен орган /общо събрание/ на ООД и че общото събрание е проведено/състояло се и следва ли в този случай да се приеме, че е налице взето решение; Ако отговорът е отрицателен, какво е това решение – нищожно /липсващо/ или незаконосъобразно, подлежащо на отмяна по реда на чл.74 ТЗ; 2. Може ли единият от двамата съдружници в ООД, притежаващ 50 % от капитала, да взема еднолично решения от компетентността на Общото събрание на съдружниците или в този случай решенията се вземат само единодушно; Важат ли в този случай установените в практиката решения, че такива решения на Общото събрание подлежат на отмяна по реда на чл.74 ТЗ, но не са нищожни; 3. От коя дата започва да тече преклузивният срок по чл.74, ал.2 ТЗ, когато протоколът от проведеното общо събрание на съдружниците няма достоверна дата и съдружник оспорва същия като антидатиран; Приложим ли е преклузивният срок по чл.74, ал.2 ТЗ в случай на антидатиране на протокола от проведено Общо събрание на съдружниците в ООД и може ли неучастващият в съставянето на този частен документ съдружник да бъде увреден от неговото антидатиране чрез преклузия на правото му на иск; 4. Когато протоколът от проведено общо събрание на съдружниците не е с достоверна дата и в исковата молба /и в частната си жалба пред второинстанционния съд/ ищецът оспорва същата, може ли съдът да върне исковата молба поради непредявяване на иска в срока по чл.74, ал.2 ТЗ, без да е обследвал достоверната дата на провеждане на ОС, съгласно чл.181, ал.1 ГПК; Следва ли за достоверна дата на провеждане на общото събрание да се приеме датата, на която протоколът от ОС е бил предоставен на нотариус за връчване на ищеца чрез нотариална покана и ако да, спазен ли е при това положение 3-месечният преклузивен срок по чл.74, ал.2 ТЗ, считано от тази достоверна дата на провеждане на Общото събрание”.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този въпрос, който е включен в предмета на спора и разрешаването му от въззивния съд е обусловило изхода по конкретното дело; Въпросът трябва за е от значение за формиране на решаващите правни изводи на съда, а не за правилността на обжалваното решение, съответно определение.
Първите два въпроса в изложението са насочени към оспорване правилността на направените от въззивния съд изводи, че решение на общото събрание на съдружниците в ООД, което не е взето с изискуемото от закона и устава мнозинство и при наличие на предвидения в тях кворум, не е липсващо и на това основание нищожно в смисъла, изяснен с Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС, а незаконосъобразно и отменяемо по реда на чл.74, ал.1 ТЗ. Правилността на определението не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби, поради което поставените въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд по въпроса в кои случаи е налице липсващо решение на общото събрание, което подлежи на оспорване пред съда като нищожно с установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, са в съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС и дори въпросите да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, няма основание определението да се допуска до касационен контрол. С оглед съществуващата задължителна практика на ВКС, в която е даден отговор на поставените въпроси, не е изпълнено и допълнителното изискване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което жалбоподателят се е позовал бланкетно.
Въпросите по т.3 и т.4 нямат връзка с предмета на делото и с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили потвърждаването на първоинстанционното определение за прекратяване на делото поради недопустимост на исковете. Първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.129 ГПК като е предоставил възможност на жалбоподателя – ищец да конкретизира исковата си молба и да приведе петитума й, в който е формулирано искане за прогласяване на взетите от общото събрание решения за нищожни, в съответствие с обстоятелствената част на молбата, съдържаща твърдения за пороци, водещи до незаконосъобразност и съответно до отменяемост на решенията чрез конститутивен иск по чл.74, ал.1 ТЗ. Въпреки предоставената възможност, жалбоподателят е продължил да поддържа искането си решенията да се прогласят за нищожни по причина на релевираните в исковата молба пороци, свързани с нарушение на изискванията за кворум и мнозинство при приемането им. При последователно поддържаното пред инстанциите по същество искане за прогласяване (установяване) нищожност на решенията е нелогично като значими за изхода на делото да се поставят въпроси, касаещи преклузивния срок по чл.74, ал.2 ТЗ за предявяване на конститутивен иск по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на решенията. Въззивният съд не е извършвал преценка и не се е произнасял относно срока по чл.74, ал.2 ГПК, тъй като е бил сезиран с установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, чието предявяване не е обвързано с предвиден в закона преклузивен срок. Поради това, че не са включени в предмета на делото и не са от значение за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол и е безпредметно да се обсъжда посочената във връзка с тях практика на ВКС по приложението на чл.74 ТЗ (решение № 107/29.10.2012 г. по т. д. № 555/2011 г. на ВКС, І т. о., и определение № 418/17.07.2018 г. по т. д. № 1543/2018 г. на ВКС, ІІ т. о.).
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 4400/2018 г. на Софийски апелативен съд на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на определението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на подлежащите на касационно обжалване актове на въззивните съдилища, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивният съдебен акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното определение чрез препращане към доводите за неправилност, изложени в частната касационна жалба в подкрепа на искането за отмяна на определението. Доводите в частната касационна жалба не насочват към очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, а предполагат проверка от страна на касационната инстанция дали въззивният съд е приложил правилно закона при формиране на изводите си за недопустимост на предявените искове. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява определението като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3698 от 27.11.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 4400/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :