О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
гр. София, 29.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2809/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Х. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 428 от 28.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 598/2015 г. на Варненски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 166 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 5627/2014 г. на Варненски районен съд е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В. Х. Б. дължи на [фирма] сумата 6 357.23 евро – просрочена главница по договор за кредит № 050-510454/17.04.2009 г., материализиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 57/17.04.2009 г., т.І, рег. № 2002, н. д. № 53/2009 г. на нотариус Я. Н., ведно със законната лихва от 07.01.2014 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.6 ГПК по ч. гр. д. № 4636/2013 г. на Варненски районен съд, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на ищеца по чл.78, ал.1 ГПК. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на законната лихва върху главницата по договора за кредит за периода от 03.04.2013 г. до 07.01.2014 г., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила съгласно чл.296, т.2 ГПК.
Касационната жалба е подадена като бланкетна и съдържа немотивирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. В изпълнение на дадени от въззивния съд указания жалбата е поправена с молба вх. № 23506/27.07.2016 г., в която са посочени основанията за неправилност на обжалваното решение. В молбата се поддържа, че договорът за цесия, с който ищецът се е легитимирал като кредитор на вземането по заповедта за изпълнение, не съдържа индивидуализация на основанието и размера на прехвърлените вземания, което го прави недействителен и въззивният съд не е следвало да го приема за действителен, респ. да прави изводи, че цесията е съобщена на ответницата – касатор в качеството й на длъжник по договора за кредит. Излагат се твърдения, че по делото липсват доказателства цесията и представеният от ищеца анекс към договора за цесия да са съобщени на ответницата и кредитът да е обявен за предсрочно изискуем, както и твърдение, че договорът за цесия е недействителен, тъй като е уговорен като възмезден, а в съдържанието му не е посочена цена.
В срока за поправяне на касационната жалба е представена и уточнителна молба, в която е обосновано приложното поле на касационното обжалване с позоваване на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и по реда на чл.422, ал.1 ГПК да признае за съществуващо вземането на [фирма] към В. Б. за просрочена главница в размер на 6 357.23 евро по договор за кредит от 17.04.2009 г., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.6 ГПК, Варненски окръжен съд е приел, че от доказателствата по делото е установено наличието на непогасена главница в посочения размер по сключен между „П. Б. /България” ЕАД и В. Б. договор за кредит и валидното прехвърляне на вземането от първоначалния кредитор на ищеца [фирма], извършено с договор за цесия от 17.04.2009 г. Въззивният съд е направил извод, че като длъжник по договора за кредит ответницата е уведомена надлежно за извършената цесия и е признала това обстоятелство, учредявайки ипотека в полза на цесионера. По отношение на спорния по делото факт дали ответницата е уведомена за обявената от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, релевирана в заявлението по чл.417 ГПК, въззивният съд не е възприел изводите на първата инстанция, че уведомяване не е извършвано до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и че с оглед на това искът по чл.422, ал.1 ГПК за главницата по кредита е неоснователен. Позовавайки се на т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на Варненски окръжен съд е изразил становище, че уведомяването може да бъде извършено и с връчване на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК. Съдебният състав е аргументирал становището си с разясненията в т.9 от цитираното тълкувателно решение, според които при постановяване на решението по чл.422, ал.1 ГПК съдът взема предвид всички факти от значение за спорното право, които са се осъществили от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /спрямо който се установява съществуването на вземането/ до приключване на съдебното дирене. С оглед на тези разяснения е направен извод, че след като ответницата е уведомена за обявената предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, уведомяването следва да се вземе предвид съгласно чл.235, ал.2 ГПК и съобразно него да се приеме, че към момента на предявяване на иска вземането на кредитора съществува и е изискуемо.
По допускане на касационното обжалване :
В молбата – уточнение на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, по отношение на които са осъществени основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Първият въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е настъпва ли уговорената в договора за банков кредит предсрочна изискуемост на цялото вземане с връчване на препис от исковата молба, подадена по реда на чл.422 във вр. с чл.417, т.2 ГПК вр. с чл.62, ал.2 от Закона за кредитните институции. Вторият въпрос, за който се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се поддържа противоречие с решения на други съдилища в страната, е дали следва предявеният иск по чл.422 във вр. с чл.417, т.2 ГПК да бъде отхвърлен при условие, че е безспорно установено, че преди подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК банката – кредитор не е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Поставените в изложението въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касаторката установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. По отношение на тези въпроси е осъществена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото изводът в обжалваното решение, че предсрочната изискуемост на кредита като предпоставка за успешно провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК може да бъде съобщена на длъжника и с връчване на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, е в противоречие със задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези указания и дадените във връзка с тях разяснения в съобразителната част на тълкувателното решение, в хипотезите на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка за предсрочна изискуемост, вземането става изискуемо, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила предсрочната изискуемост на кредита, като в хипотезата на чл.60, ал.2 ЗКИ правото следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът да е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост на кредита; Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Предвид постановеното тълкувателно решение по въпросите за предсрочната изискуемост на вземане, произтичащо от договор за банков кредит, и значението й за производството по чл.422, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на съдебната практика, представена от касатора за доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Независимо от наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на въведени с касационната жалба оплаквания срещу изводите на въззивния съд относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и уведомяването на ответницата – касатор. Основанията за неправилност на въззивното решение са посочени в уточнителната молба от 27.07.2015 г., в която не се съдържат доводи по чл.281, т.3 ГПК, относими към решаващите изводи на съда относно предсрочната изискуемост. Касационните доводи в молбата са насочени изцяло срещу изводите на въззивния съд за действителност на договора за цесия и за уведомяване на касаторката за извършената цесия. Съгласно чл.290, ал.2 ГПК, в случай на допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само на посочените в жалбата основания. След като в жалбата не са посочени основания за неправилност на решението досежно изводите на въззивния съд във връзка с предсрочната изискуемост на кредита, по отношение на които е проявено противоречието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, Върховният касационен съд не би разполагал с правомощия след допускане на касационно обжалване да проверява правилността на тези изводи и да пререшава спора по делото в съответствие със задължителните постановки в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение по в. т. д. № 598/2015 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба ответникът по касация е поискал присъждане на разноски за производството по чл.288 ГПК, като е представил списък по чл.80 ГПК за извършени разноски в размер на 541.80 лв. – адвокатски хонорар, и фактура № [ЕГН]/14.09.2015 г. за сумата 541.80 лв., представляваща адвокатски хонорар на адв. А. Б. за изготвяне на отговор на касационна жалба и за процесуално представителство пред ВКС в производството за обжалване на въззивното решение. Във фактурата е отразено, че адвокатското възнаграждение ще бъде заплатено в брой по посочена банкова сметка, но по делото не са представени доказателства за извършване на банковия превод и за заверяване на сметката на процесуалния представител – адвокат със сумата 541.80 лв. При тези обстоятелства и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че извършването на разноските не е доказано, с оглед на което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 428 от 28.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 598/2015 г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :