О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 20.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1072/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], представлявана по пълномощие от адв. Ч. Ч., срещу решение № 43 от 01.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 700/2018 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото решение е потвърдено решение от 12.10.2018 г. по т. д. № 96/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [община] е осъдена да заплати на „ВиК Проект” Е. сумата 62 040 лв. с ДДС – възнаграждение по чл.3, т.1 от сключен между страните договор № 72/08.03.2013 г., ведно със законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното плащане, сумата 6 204 лв. – неустойка в пълен размер по чл.11 от договора, равняваща се на 10 % от уговорената цена и дължима за периода 14.02.2018 г. – 06.03.2018 г., ведно със законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното плащане, и сумата 5 323.67 лв. – разноски по делото, изчислени по компенсация.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът релевира оплаквания, че изводите на въззивния съд за нищожност на договорните клаузи, в които е уговорен начин на плащане на дължимото от общината – възложител възнаграждение, не кореспондират с разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, от която произтича забрана за ищеца – изпълнител да се позовава на нищожност на договора, след като с поведението си е демонстрирал зачитане на направените при сключването му изявления. Поддържа, че в исковата молба ищецът не се е позовавал на нищожност на клаузите, уреждащи начина на заплащане на възнаграждението, и не е оспорвал изразеното съгласие да се обвърже с договора със съдържанието, с което е сключен. Навежда доводи срещу извода на въззивния съд, че договорът би бил сключен и без квалифицираната като нищожна клауза на чл.3, ал.2, поставяща окончателното плащане на възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от одобрението на проекта, сключване на договор по ПРСР и получаване на авансово плащане от разплащателната агенция. Излага аргументи, че с клаузата на чл.3, ал.2 страните са се съгласили да поставят плащането на възнаграждението под условие по смисъла на чл.25 ЗЗД – бъдещо несигурно събитие, което не се е сбъднало по причини извън неговото поведение на възложител по договора и с оглед на това той не дължи претендираните с исковете суми. В жалбата са развити и оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите в решението за настъпила изискуемост на претендираното с главния иск вземане и за дължимост на уговорената в чл.11 от договора неустойка.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Бланкетно се сочи и чл..280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответникът по касация „ВиК Проект” Е. със седалище в [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 22.04.2019 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано решението на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „ВиК Проект” Е. възнаграждение по договора от 08.03.2013 г. в размер на 62 040 лв. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска за заплащане на неустойка, касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като с оглед цената на иска – 6 204 лв., въззивното решение не подлежи на касационен контрол съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – П. е приел, че в качеството на възложител по сключен на 08.03.2013 г. договор № 72/08.03.2012 г. ответникът [община] дължи на ищеца – изпълнител „ВиК Проект” Е. възнаграждение в размер на 62 040 лв. с ДДС за извършената в изпълнение на договора и надлежно приета работа.
От фактическа страна пред въззивната инстанция не е имало спор, че с договора от 08.03.2013 г. [община] е възложила на „ВиК Проект” Е. изработването на работен проект за „Реконструкция и рехабилитация на вътрешна водопроводна мрежа на [населено място] и [населено място], общ. П.” срещу заплащане на хонорар в размер на 51 700 лв. без ДДС или 62 040 лв. с ДДС. Договорът е сключен след проведена процедура по глава 8а ЗОП (отм.) за възлагане на обществена поръчка чрез публична покана. В документацията, съставляваща част от отправената до бъдещите кандидати покана за участие в процедурата, е включен проекто – договор по образец като е въведено изискване проекто – договорът да е част от офертата на кандидата и последният да декларира, че приема съдържащите се в него условия.
При установяване на релевантните за спора факти въззивният съд е констатирал, че съществува различие в текстовете на приложения към офертата на ищеца и приет с изрина негова декларация проекто – договор и на подписания между страните договор в частта относно клаузата на чл.3, уреждаща начина на плащане на дължимото в полза на изпълнителя възнаграждение. В чл.3 на проекто – договора е предвидено, че уговореният хонорар за изпълнение на възложената работа ще бъде заплатен от възложителя на изпълнителя по схемата аванс от 10 %, платим в 7-дневен срок след подписване на договора, междинно плащане от 10 % до 7 дни след предаване на проекто – сметната документация с приемо – предавателен протокол и окончателно разплащане 80 % след сключване на договор за финансиране на проектното предложение от Програмата за развитие на селските райони и получаване на аванс. В чл.3 на подписания от страните договор е посочено, че изплащането на договорения в полза на изпълнителя хонорар за извършване на възложената работа (със срок на изпълнение 7 работни дни от подписване на договора – чл.4) ще се извърши в срок до 7 работни дни след одобрение на проекта и сключен договор по Програмата за развитие на селските райони до размера на одобрените средства по бюджета на проекта и получено авансово плащане от Разплащателна агенция. Различието в текстовете на двата документа е преценено като съществено за спора предвид разпоредбата на чл.41, ал.2 ЗОП (отм.) в редакцията към м. март 2013 г., от която – според въззивния съд, произтича задължение за общината – възложител да сключи договор със съдържание, напълно идентично със съдържанието на приложения към документацията за провеждане на обществената поръчка проект, допълнен с всички предложения от офертата на определения за изпълнител участник. Като е съобразил несъответствието между предложения и приет от изпълнителя проект на договор и подписания на 08.03.2013 г. договор, въззивният съд е направил извод, че обективираната в договора клауза на чл.3 в частта относно начина на изплащане на възнаграждението не отговаря на императивното изискване на чл.41, ал.2 ЗОП (отм.) и е нищожна, поради което и на основание чл.26, ал.4 ЗЗД следва да бъде заместена от клаузата на чл.3 в проекта за договор, за чието съдържание страните са постигнали съгласие. В резултат на този извод съдът е приел, че по силата на действително постигнатото между страните съглашение общината – възложител е следвало да заплати на ищеца – изпълнител сумата 6 204 лв. в срок до 16.03.2013 г., сумата 6 204 лв. в срок до 22.03.2013 г. (7 дни след предаването на проектно – сметната документация по изработения проект с двустранно подписан приемателен протокол от 15.03.2013 г.) и остатъка от 49 632 лв. – след сключване на договор за финансиране на проектното предложение от Програмата за развитие на селските райони и получаване на аванс.
Въззивният съд е отчел липсата на доказателства за сключен от [община] договор за финансиране по Програмата за развитие на селските райони, но е преценил, че несключването на такъв договор не влияе върху изискуемостта на вземането на изпълнителя за цялото дължимо възнаграждение по договора. Позовавайки се на разпоредбите на чл.266 ЗЗД и чл.303а ТЗ, съдът е изразил становище, че моментът на плащане на дължимото от изпълнителя по договор за изработка възнаграждение може да се отсрочи във времето, но винаги следва да е определяем, а в случая задължението за плащане на 80 % от възнаграждението е обвързан с настъпването на бъдещо несигурно събитие – условие, което е недопустимо от гледна точка на разпоредбата на чл.303а ТЗ. Съдът е отрекъл приложимостта на разпоредбата на чл.25 ЗЗД с аргумент, че тя предвижда възможност действието на целия договор да се постави в зависимост от настъпването или ненастъпването на едно бъдещо несигурно събитие, докато в случая договорът за изработка е породил действие и само насрещната престация на възложителя е обусловена от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие. С мотив, че уговорка „от този тип” противоречи на добрите нрави, тъй като създава възможност насрещната престация никога да не се изпълни и в нарушение на принципа за равнопоставеност на търговските субекти да съществува в правния мир каузален договор без основание, въззивният съд е квалифицирал клаузата на чл.3 в частта за отлагане плащането на 80 % от възнаграждението до подписване на договор по ПРСР и получаване на аванс като нищожна. Предвид правилото на чл.26, ал.4 ЗЗД, съдът е заместил счетената за нищожна клауза с повелителната разпоредба на чл.303а, ал.2 ТЗ, определяща максимално допустимия срок, до който може да се отложи едно плащане на парично задължение по търговска сделка – 30 дни, и е формирал извод, че възнаграждението на ищеца – изпълнител е станало изискуемо 30 дни след приемането на извършената работа от общината – възложител с приемо – предавателен протокол от 15.03.2013 г., а именно – на 15.04.2013 г.
В зависимост от даденото разрешение на спора въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което искът на „ВиК Проект“ Е. за заплащане на възнаграждение по договора от 08.03.2013 г. е уважен за целия претендиран размер от 62 040 лв. с ДДС.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : „1. Допустимо ли е страните по договор за изработка да поставят изплащане пълния размер на уговореното възнаграждение или на 80 % от него в зависимост от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие, а именно свързан с подписване на договор между [община] и Управителния орган по мярка „Основни услуги за населението и икономиката в селските региони” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г., за финализиране на проекта и получаване на паричните средства. Още повече, че именно оперативната програма предпоставя и безвъзмездна финансова помощ с финансовата подкрепа на ЕС чрез съответния фонд. Допустимо ли е сбъдването на условието да е обусловено от обстоятелства, поставени извън волята на страните, които по същество да определят постигната договорка като условие по смисъла на чл.25 ЗЗД. В тази връзка уговорки от този тип противоречат ли на добрите нрави, за да се приеме, че са нищожни” и „2. Когато страната се позовава на нищожност на договор поради нарушение на законови изисквания, с оглед формата за действителност, правилото на чл.293, ал.3 ТЗ приложимо ли е”.
Допускането на касационно обжалване по въпросите по т.1 е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по тях в противоречие със съществуващата практика на ВКС по приложението на чл.25, ал.1 ЗЗД – решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, І г. о., и решение № 15/22.04.2014 г. по т. д. № 46/2013 г. на ВКС, І т. о. За въпроса по т.2 се поддържа бланкетно, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 529/14.10.2008 г. по т. д. № 240/2008 г. на ВКС, І т. о.
Касаторът се е позовал формално и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но поради липса на аргументация в какво се изразява очевидната неправилност на обжалваното решение касационната инстанция не дължи произнасяне по предвиденото в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК основание за достъп до касационен контрол.
Въпросите по т.1 от изложението, макар и непрецизно формулирани, са от значение за изхода по конкретното дело и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касатора [община] осъдителен иск за сумата 62 040 лв. За да счете иска за основателен, въззивният съд е приел, че от гледна точка на разпоредбата на чл.303а ТЗ е недопустимо изпълнението на задължението на възложителя по договор за изработка за заплащане на възнаграждение за извършена и приета работа да бъде обвързано с бъдещо несигурно събитие – условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, и че уговорката за отлагане изплащането на възнаграждението до настъпване на бъдещо несигурно събитие (подписване на договор по Програма за развитие на селските райони и получаване на аванс) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Даденото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, І г. о., и в служебно известните на настоящия състав решение № 15/22.12.2016 г. по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 161/19.07.2018 г. по т. д. № 1561/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. В първото решение е прието за допустимо изпълнението/изискуемостта на задължението на изпълнителя по договор за изработка да бъде поставено в зависимост от сбъдването на условие по смисъла на чл.25, ал.1 ЗЗД като модалитет на договора. Според другите две решения, постигнатата от страните по договор за изработка уговорка възложителят да плати, когато на него, в качеството на изпълнител, му заплатят, не е нищожна (но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това, с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски практики, недопускащи злоупотреба с правата на кредитора, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя на изпълнителя спрямо третото за спора лице). Констатираното противоречие предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по прецизираните съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси „Приложима ли е разпоредбата на чл.25 ЗЗД по отношение на задължението на възложителя по договор за изработка да заплати възнаграждение за приета работа; Действителна ли е клауза в договор за изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя за извършена и приета работа в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договорното правоотношение лице“.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по втория въпрос от изложението. Дори да се приеме, че въпросът покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – противоречие с практиката на ВКС. С посоченото в изложението решение № 529/14.10.2008 г. по т. д. № 240/2008 г. на ВКС, І т. о., е отречено правото на неизправната страна по договор за изработка, сключен след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, да се позовава на нищожност на договора поради противоречие с разпоредбите на ЗОП (отм.), след като е приела престацията на изправната страна – чл.293, ал.3 ТЗ. Формираната с решението практика на ВКС е неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор, поради което не може да обоснове релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно и лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 01.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 700/2018 г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение от 12.10.2018 г. по т. д. № 96/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта за осъждане на [община] да заплати на „ВиК Проект” Е. сумата 62 040 лв. с ДДС – възнаграждение по чл.3, т.1 от сключен между страните договор № 72/08.03.2013 г., ведно със законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното плащане и съответната част от разноските.
УКАЗВА на касатора [община] – [населено място], пл.“20-ти април“ № 13, в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 240.80 лв. (хиляда двеста и четиридесет лв. и осемдесет ст.), на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [община] – [населено място], срещу частта от решение № 43 от 01.02.2019 г. по в. т. д. № 700/2018 г. на Апелативен съд – П., с която е потвърдено решение от 12.10.2018 г. по т. д. № 96/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта за осъждане на [община] да заплати на „ВиК Проект” Е. сумата 6 204 лв. – неустойка в пълен размер по чл.11 от сключен между страните договор № 72/08.03.2013 г., равняваща се на 10 % от уговорената цена и дължима за периода 14.02.2018 г. – 06.03.2018 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :