О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
Гр. София, 05.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 506/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. Г. – чрез адв. Г. Й. от САК, срещу решение № 2621 от 12.11.2018 г., постановено по в. гр. д. № 1083/2018 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6760 от 11.10.2017 г. по гр. д. № 12488/2016 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. А. Г. против ЗК „Л. И.” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 50 000 лв. и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК Д. Г. е осъден да заплати на ЗК „Л. И.” АД разноски и юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е взел предвид всички релевантни за размера на обезщетението факти и е присъдил занижено обезщетение, което не удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Позовава се и на необсъждане на действащите към момента на увреждането нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, значими за справедливия размер на обезщетението.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационния контрол е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ЗК „Л. И.” АД със седалище в [населено място] – чрез юрк. Б. В., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
С решение от 11.10.2017 г. по гр. д. № 12488/2016 г. Софийски градски съд е осъдил ЗК „Л. И.” АД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Д. А. Г. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 03.01.2016 г., в размер на 25 000 лв. Първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението, след като е взел предвид заключението на назначената по делото съдебномедицинска експертиза и показанията на свидетелката Е. С..
От заключението на експертизата е установено, че в резултат на произшествието ищецът е получил закрито счупване на лявата лакътна кост в горния й край, което е било вътреставно – довело е до разрушаване на конфигурацията на лявата лакътна става; Счупването е предизвикало оток, болки, невъзможност за движение на лявата лакътна става и намалена сетивност на 4-ти и 5-ти пръсти на лявата ръка; Временно счупената ръка е била обездвижена с гипсова лонгета, след което е извършено оперативно открито наместване на лакътната кост и обездвижване с метална остеосинтеза с винтове, придружено с медикаментозно лечение; Следоперативният период е протекъл гладко и след изписването му от болница ищецът е продължил да се лекува амбулаторно; Гипсовата имобилизация е свалена след два месеца, проведена е рехабилитация и по-късно е извършена втора операция за изваждане на поставената метална плака и винтове от зарастналата лакътна кост; Лечебно – възстановителният период е продължил общо 5 месеца, през които ищецът е търпял болки и страдания, по-интензивни през първия месец и около 30 дни по време на рехабилитацията, а през останалото време проявяващи се периодично при преумора и рязко влошаване на времето; В първите 2 месеца след инцидента ищецът е имал затруднения при обслужването си в ежедневието поради напълно обездвижената лява ръка. При извършен преглед вещото лице е констатирало, че една година след инцидента здравословното състояние на ищеца е стабилизирано, счупената кост е зарастнала окончателно, в горната част на лявата предмишница има остатъчен оперативен белег с дължина около 8 см., движенията на лявата лакътна става са възстановени, но разгъването е в намален обем с около 10 градуса, което е често явление при подобен вид счупвания; Намалената сетивност на двата пръста, която ищецът е изпитвал след счупването, е преодоляна напълно и сетивността на пръстите е възстановена; Не са настъпили и за в бъдеще не се очакват усложнения от полученото счупване.
Свидетелката Е. С. – колежка на ищеца, е депозирала показания, че непосредствено след инцидента, а и след сваляне на гипсовата имобилизация, ищецът изпитвал силни болки и неудобство от невъзможността да се обслужва в ежедневието и бита; Притеснявал се от следоперативния белег и се опитвал да го прикрие; Преживял тежко психическия стрес от катастрофата и продължавал да се страхува при всяко качване в кола.
След съвкупна преценка на доказателствата и като е взел предвид възрастта на ищеца по време на инцидента – 30 г., момента на настъпване на вредите и цялостното неблагоприятно отражение на претърпяното произшествие върху живота и здравето на пострадалия, първоинстанционният съд е приел, че за обезщетяване на понесените неимуществени вреди се дължи справедливо обезщетение в размер на 25 000 лв. и че за разликата до претендираните 50 000 лв. искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано с въззивни жалби от ищеца в частта за отхвърляне на иска и от ответника в частта за присъденото обезщетение над сумата 10 000 лв. до сумата 25 000 лв.
С обжалваното с касационната жалба въззивно решение Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от застрахователното дружество – ответник осъдителна част и е отхвърлил иска за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 25 000 лв., а в обжалваната от ищеца част е потвърдил решението като правилно. В мотивите към обжалваното решение е посочено, че подробно описаните в заключението на съдебномедицинската експертиза увреждания и установените от свидетелката Е. С. болки и страдания пълното обезщетяване на ищеца ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв., което е съобразено с критериите за справедливост в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищецът – касатор е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., по следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на обезщетението; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС критерии и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени на застрахования от трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените”.
Поставените въпроси отговарят на предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.). По отношение на първия въпрос, свързан със съблюдаването на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като мотивите към обжалваното решение сочат, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, възприета и в цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК – решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о. Отклонението се изразява в необсъждане и несъобразяване в достатъчна степен на всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД и са от значение за справедливия размер на дължимото обезщетение. В обжалваната част въззивното решение противоречи и на посочената от касатора практика на ВКС – решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., по втория въпрос от изложението, доколкото в мотивите няма данни въззивният съд да е съобразил размера на обезщетението с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Констатираното противоречие е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол в обжалваната част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но в рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл.83 ГПК единствено за производството пред първоинстанционния съд (определение от 18.10.2016 г. по гр. д. № 12488/2016 г. на Софийски градски съд), поради което дължи заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер, определен съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК – 800 лв.
Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2621 от 12.11.2018 г., постановено по в. гр. д. № 1083/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6760 от 11.10.2017 г. по гр. д. № 12488/2016 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. А. Г. против ЗК „Л. И.” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 50 000 лв. и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК Д. Г. е осъден да заплати на ЗК „Л. И.” АД разноски и юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
УКАЗВА на касатора Д. А. Г. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица] – адв. Г. Й., в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 800.00 лв. /осемстотин лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство по жалбата ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :