О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 734
София, 22.12.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3549/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 1499 от 18.07.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3152/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 3147 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 21487/2012 г. на Пловдивски районен съд, ХХ гр. състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. иск за установяване, че в качеството на поръчител по договор за лизинг № 4923/2008 г. Б. К. дължи на [фирма] сумите 8 612.14 евро – главница, представляваща сбор от неплатени лизингови вноски за периода 01.05.2010 г. – 31.12.2011 г., 1 468.82 евро – договорна лихва за периода 01.04.2010 г. – 31.12.2010 г., 917.46 евро – лихва за забава за периода 01.11.2010 г. – 31.12.2011 г., 437.62 лв. – разноски, такси и данък, и 447.34 лв. – разноски за заповедно производство, за което суми е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като без да е предявяван насрещен иск и без да е противопоставяно възражение за прихващане е извършил прихващане на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, с насрещно вземане на ответника за разходи по отремонтиране на лизинговия автомобил, за съществуването на което не са ангажирани доказателства. Навежда оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил фактите и доказателства по делото, конкретно – клаузата на чл.23, ал.2 от общите условия към договора за лизинг и заключението на съдебносчетоводната експертиза, и е направил необоснован извод за недължимост на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение. Като основание за неправилност на въззивното решение касаторът сочи и липсата на мотиви, отразяващи решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена в изложението задължителна практика на ВКС по следния процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото : „Налице ли е възможност за съда да извърши прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца при липса на предявено искане за прихващане и/или предявен насрещен иск от страна на ответника”.
Ответникът Б. И. К. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.11.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 21478/2012 г. е образувано пред Пловдивски районен съд по предявен по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В исковата молба са изложени обстоятелства, че вземането произтича от договор за финансов лизинг № 4923/18.12.2008 г., сключен между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател, по който ответникът /управител на дружеството – лизингополучател/ има качеството на поръчител. Според исковата молба вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, представлява сбор от неплатени лизингови вноски за периода 01.05.2010 г. – 31.12.2011 г., лихви, такси и разноски по договора за лизинг, развален поради неизпълнение с нотариална покана от 28.12.2011 г. на основание договорната клауза на чл.44, т.1.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, като е оспорил иска по основание и размер. Противопоставил е възражение, че в качеството на поръчител не дължи плащане на лизингови вноски и на други суми по договора за лизинг за времето след м. март 2010 г., когато в резултат на настъпил пожар лизинговото имущество е увредено до степен „икономически тотал” и договорът е прекратен по право. Възразил е също, че доколкото лизинговото имущество е отремонтирано от лизингополучателя за негова сметка и е предадено на лизингодателя, последният ще се обогати неоснователно и недобросъвестно, ако получи плащане и на лизинговите вноски, такси и разноски по лизинговия договор. В отговора на исковата молба са наведени и твърдения за сключен от лизингодателя застрахователен договор, покриващ риска „пожар” и осигуряващ застрахователно покритие за причинените на лизинговото имущество вреди.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е признал спорното вземане за съществуващо. След преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е приел за доказано, че като поръчител по договора за лизинг ответникът дължи неплатените от лизингополучателя лизингови вноски за периода от 01.05.2010 г. до 31.12.2011 г., както и отразените в заповедта за изпълнение лихви, такси и разноски. С аргумент, че ответникът не е предявил насрещен иск и/или възражение за прихващане с предмет насрещно вземане към ищеца за извършени разходи за ремонт на увредения при пожара автомобил, респ. не се е позовал на осъществено по реда на чл.103 ЗЗД материалноправно прихващане, първоинстанционният съд е счел за неотносими към спора наведените в отговора на исковата молба твърдения за разходвани средства за отремонтиране на автомобила.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Пловдивски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК. За да отхвърли иска, въззивният съд се е позовал на приетия за установен факт, че лизинговият автомобил е отремонтиран за сметка на лизингополучателя и е предаден на лизингодателя, който го е продал на трето лице. Въз основа на този факт съдът е направил решаващия извод, че след като според заключението на експертизата вложените в ремонта средства са на стойност, по-голяма от неплатените лизингови вноски, „не е редно да се претендира заплащането на останалите лизингови вноски от страна на лизингодателя, още повече, че същият е получил цена при продажбата на третото лице на вещта”. Въззивният съд е посочил, че „с оглед морала и добрите нрави не следва ответникът да заплаща остатъка от лизинговите вноски по договора като поръчител, тъй като същият със свои лични средства е превел в движение вещта”.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с процесуалноправния въпрос дали е възможно съдът да извърши прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца, без да е направено искане за прихващане и/или да е предявен насрещен иск, респ. възражение за прихващане. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото, тъй като отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от решаващия извод на въззивния съд, че вземанията за лизингови вноски, лихви, такси и разноски по лизинговия договор не се дължат от ответника, предвид наличието на негово насрещно вземане към ищеца за разходи по отремонтиране на автомобила, за което вземане не е предявяван насрещен иск, не е противопоставяно възражение за прихващане и не е твърдяно материалноправно прихващане по смисъла на чл.103 ЗЗД.
Касаторът е аргументирал поддържаното основание за достъп до касация – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с твърдение, че въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 2/04.03.2014 г. по гр. д. № 2968/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 231/20.12.2013 г. по гр. д. № 1639/2013 г. на ВКС, І г. о., решение от 20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г. о. Твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС не е налице, тъй като с т.4 от тълкувателното решение са дадени задължителни указания по въпроса за предпоставките, при които е допустимо възражение за прихващане да се заяви за пръв път пред въззивния съд, но не е разглеждан въпроса за допустимостта въззивният съд да извършва прихващане на насрещни вземания, ако не е бил сезиран с надлежно заявено от ответника искане за прихващане. Останалите съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, също не доказват допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не дават отговор на релевантния за конкретното дело процесуалноправен въпрос. Независимо от изложеното основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се приеме за осъществено, предвид служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., с което Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК по въпроса относно предпоставките за допускане на съдебна компенсация /прихващане/. Разграничавайки хипотезите на прихващане в материалноправен аспект – чл.103, ал.1 ЗЗД, и на съдебна компенсация, Върховният касационен съд е изразил принципното разбиране, че за да настъпи ефекта на компенсацията /прихващането/, ответникът следва да се е позовал на настъпило материалноправно прихващане, респ. да е предявил насрещен иск или да е противопоставил възражение, имащо за предмет негово насрещно вземане към ищеца, с което може да се извърши прихващане. Обжалваното въззивно решение е постановено в отклонение от задължителната практика в посоченото решение, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1499 от 18.07.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3152/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 447.34 лв. /четиристотин четиридесет и седем лв. и тридесет и четири ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :