Определение №703 от 9.12.2019 по тър. дело №1483/1483 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 703
София, 09.12.2019 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1483/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. С. срещу решение №479/27.02.2019г., постановено по в.гр.д.№3212/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №99/04.01.2018г. по гр.д.№13262/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І-2 с-в, за отхвърляне на иска на Е. С. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 33 750лв. до 50 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Нарушението на процесуалните правила е обосновано с твърдението на касатора, че въззивният състав е приел за доказани определени факти, но е игнорирал други релевантни за спора обстоятелства. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца в размер на ј, като се излагат съображения, че в конкретния случай пострадалият не се е движил в нарушение на правилата по ЗДвП, както и че поведението му не е в причинна връзка с настъпването на инцидента. Според касатора САС е определил занижен размер от 45 000лв. на обезщетението за неимуществени вреди, който е недостатъчен да репарира в цялост преживените от него физически и психически болки, страдания и битови неудобства. Сочи се, че при определяне размера на обезщетението съдът не е преценил правилно и в тяхната съвкупност тежестта на претърпените телесни увреждания и трайните последици от тях, че не е взел предвид увеличения лимит на отговорността на застрахователите, както и че не се е съобразил със социално-икономическите условия в страната към датата на злополуката. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на иска до размер на 50 000лв. и присъждане на разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддъръжа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Формулирал е като значими за спора следните правни въпроси:
1. „Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №24/28.01.2010г., по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, I г.о.; решение №166/03.08.2011г. по гр.д.№ 1065/2010г. на ВКС, III г. о. и решение №221/15.04.2002г. по гр.д.№677/2001г. на ВКС, I г.о.;
2. „Може ли изводът на съда за принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно да бъде доказано по категоричен начин наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия инцидент, без каквито и да било съмнения?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №54/22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, II т. о.; решение №99/08.10.2013 г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, II т. о. и решение №98/24.06.2013г. по т.д.№ 596/2012г. на ВКС, II т. о.;
3. „Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.II от Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС; решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, II т.о. и решение №158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о.;
4. „Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, II т.о.; решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008 г. на ВКС, II т. о.;
5. „Предполагат ли сами по себе си извършените оперативни интервенции на пострадалото лице, болки и страдания или следва по делото да са събрани категорични доказателства в тази насока?” Касаторът счита, че този ката формулиран от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК по изложените от него аргументи в касационната жалба.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК „Л. И.“ АД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №99/04.01.2018г. по гр.д.№13262/2016г. на СГС в обжалваната му от ищеца Е. С. част, с която е отхвърлен иска му по чл.226,ал.1 КЗ (отм.) за разликата от 33 750лв. до обжалваемата сума от 50 000лв. Поради липса на касационна жалба от ответното застрахователно дружество, въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която е потвърдено решението на първата инстанция за уважаване на исковата претенция за разликата от 15 750лв. до 33 750лв., ведно със законната лихва, считано от 19.11.2015г.
Въззивният състав е приел за установено, че на 19.11.2015г., около 17.30-17.40ч. ищецът Е. С. /на 77 години/, пресичайки пътното платно на улица в [населено място], е бил ударен от застрахования при ответника ЗК „Л. И.“ АД за риска „гражданска отговорност” лек автомобил, „Фиат- Б.” с рег. [рег.номер на МПС] . Съдът е посочил, че от показанията на разпитаната пред първата инстанция като свидетел М. Л. – водач на лекия автомобил, се установява, че катастрофата е станала на свечеряване, преди да светне уличното осветление като Л. е управлявала автомобила на къси светлини. Според свидетелката пред нея преди кръстовището е имало друг автомобил, което я принудило да го заобиколи. На кръстовището с [улица]пешеходец, облечен в тъмни дрехи, излязъл иззад електрически стълб без да се огледа и тръгнал да пресича. Свидетелката сочи, че спряла ведната, но човекът се ударил с крака си в предната част на автомобила. Възъзивният съд е отразил и показанията на свидетеля Г. П., извършил оглед на местопроизшествието, според които процесното ПТП е станало в тъмната част на денонощието – преди да светне уличното осветление на около 40-50 см. от електрическия стълб като автомобилът се намирал в дясната лента на движение.
Въззивният състав е обсъдил заключението на вещото лице Г. Д. по извършената автотехническа екеспертиза, изготвено на базата на доказателствата, събрани в досъдебното производство, според което на 19.11.2015г. около 17.30 часа пешеходецът Е. С. се е движил по левия тротоар на [улица]в [населено място]. На кръстовището с [улица]ищецът пресякъл улицата по диагонал към намиращия се отсреща магазин за хранителни стоки. В този момент по ул.”Й. К. се е движел лекият автомобил „Фиат Б.”, управляван от М. Л. със скорост, не по-висока от 20 км/ч. Според вещото лице, пешеходецът е пресичал косо платното за движение „отляво надясно” спрямо посоката на движение на автомобила, полуобърнат с гръб към автомобила. За да го заобиколи водачката отклонила автомобила към лявата половина на платното за движение. Автомобилът ударил подбедрицата на левия крак на С. с предната броня, в резултат на което ищецът паднал на терена. Според вещото лице настъпването на процесното ПТП е резултат от субективните действия на двамата участници: – от една страна пешеходецът, преди да навлезе на платното за движение, не се е съобразил с отстоянието и скоростта на движение на приближаващия лек автомобил като освен това е пресичал кръстовището по диагонал, с което е удължил ненужно пътя и времето за пресичане, а от друга страна водачката, която е виждала пешеходеца, не е намалила скростта, за да го пропусне, а е решила да го изпревари, заобикаляйки го отляво. Експертът е посочил, че произшествието не би възникнало, ако автомобилът беше продължил да се движи в дясната половина на платното за движение, както е че пешеходецът е пресичал на място, където няма хоризонтална маркировка – пешеходна пътека. След изслушване на противоречивите показания на свидетелите относно начина на пресичане на улицата (по диагонал или напречно), вещото лице е обосновало извода, че независимо как е пресичал ищецът, ударът е бил предотвратим за водача, както и че пешеходецът също е могъл да забележи автомобила, тъй като при включени светлини не е имало начин да не го види.
Въззивният състав е приел за установено от заключението на вещото лице Е. К. по извършената медицинска експертиза, че в резултат на ПТП ищецът е получил счупване на горния край на големия пищял на подберциата в ляво. Счупването е двуфрагментно, почти напречно и там се засягат интеркондилните кости, за които се залавят кръстните връзки, които са важни за движението на самата колянна става. Проведено е оперативно лечение на 20.11.2015г. – кръвна /открита/ репозиция на фрактурата с метална остеосинтеза с плака като зарастването е от 75 до 90 дни. През първите 15-20 дни, когато започва процесът на зарастване на счупената кост, болките и страданията са били с голям интензитет като във времето постепенно са намалявали. При извършения от вещото лице преглед на ищеца е установено, че счупените кости са зараснали. Констатирани са тежки дегенеративни промени /ошипяване с остеопоротични промени – разреждане на костната структура/ при ограничане сгъването на колянната става до 15-20 градуса – при норма 120 градуса. По цялото протежение на лявата подбедрица има варикозни рани като според експерта единственият начин за възстановяване на движението на лявата колянна става е чрез ендопротезиране – изкуствена колянна става.
Съдът е посочил, че от показанията на св.С. С. – син на ищеца, е видно, че преди ПТП ищецът е бил енергичен човек и не е имал нужда от помощ за домакинството. Инцидентът му се е отразил смазващо. Бил е обездвижен след болничния престой, бил е на легло около 3-4 месеца, след което около половин година се е придвижвал с патерици. Понастоящем не може да слиза по стълби, трудно му е да се обуе без помощта на съпругата му и много му тежи, че други трябва да се грижат за него.
На базата на така установената фактическа обстановка, въззивният състав е обосновал извода, че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществените вреди на ищеца в размер на 45 000лв. е справедливо и е съобразено и със социално-икономическата обстановка в страната към месец ноември 2015г. Съдът е приел за неоснователни твърденията на въззивника-ищец за несъобразяване на телесните увреждания с представените по делото епикризи като е посочил, че тези епикризи са описани в заключението на вещото лице лекар и при изслушването му в съдебно заседание процесуалният представител на ищеца не е задал конкретни въпроси относно болките и страданията, които ищецът е претърпял в резултат от двукратно извършеното частично отстраняване на метални импланти – на 09.02.2016г. под маскова анестезия и на 14.04.2016г. под венозна анестезия. Като релевантни за определяне размера на обезщетението съдът е отчел трите оперативни интервенции, претърпени от ищеца, трайното увреждане на колянната става поради настъпилите дегенеративни промени и необходимостта от нейната смяна, понесените от ищеца болки и битови неудобства.
Въззивният състав е потвърдил приетото от първата инстанция наличие на съпричиняване на вредоносния резултат като е заключил, че откъдето и да е пресичал пострадалият (с оглед противоречивите данни за това), т.е дали е било напречно на [улица]или по диагонал на кръстовището, същият не се е съобразил с лошата видимост за водача при липсата на улично осветление, докато самият той е имал достатъчно възможност да забележи приближаващия се автомобил с включени къси светлини и скорост на движение около 20 км/ч. Съдът е приел, че с поведението си ищецът е нарушил разпоредбата на чл.113, ал.2 ЗДвП, която предвижда, че преди пресичане на двулентови двупосочни пътища в населено място, където в близост няма пешеходна пътека, пешеходците са длъжни да се съобразят с приближаващи пътни превозни средства. Акцентирайки на конкретната пътна обстановка, установена по делото, въззивният състав е приел, че ищецът е допринесъл за увреждането си в посочения от първоинстанционния съд размер от ј и е потвърдил присъденото обезщетение от 33 750лв. (1/4 от 45 000лв.).
Настоящият състав намира, че липсват поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нито е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въпрос №1: Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал?”. Въззивният състав е обсъдил поотделно и в цялост събраните по делото доказателства, които е приел за относими за спора, касаещи размера на обезщетението и основателността на възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. Съдът се е съобразил с установените по делото телесни и психически увреждания, получени от ищеца, предприетото лечение, възстановителния период, прогнозата на заболяването, търпените болки, страдания и неудобства. Апелативният състав е обсъдил заключението на вещото лице Д. като приетата от него за установена фактическа обстановка за механизма на ПТП е съобразена и с обясненията на експерта в съдебно заседание. Твърдението на касатора, че съдът необосновано е приел принос на пешеходеца, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, но не е резултат от нарушение на задължението на съда да обсъди всички релевантни за спора доказателства.
Не е значим за конкретния правен спор и въпрос №2: „Може ли изводът на съда за принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно да бъде доказано по категоричен начин наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия инцидент, без каквито и да било съмнения?”. Въззивният състав е обосновал категорично извода за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия инцидент, не въз основа на съмнение, а на базата на установеното по несъмнен начин нарушение от пострадалия на чл.113, ал.2, ЗДвП и съществуващата в случая безспорно установена възможност на пешеходеца, предприемайки пресичане на улицата при липса на пешеходна пътека, да се съобрази с приближаващия, видим за него автомобил.
Въпрос №3: „Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?” не е решен от въззивния състав в отклонение на задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г., и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000лв. след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Не покрива допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация въпросът №4: „Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?”. В случая необсъждането от въззивния състав на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, не е основание да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, доколкото съдът е взел предвид всички релевантни факти, съобразно указанията в т.11 от ППВС №4/1968г. Следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД и могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Що се отнася до икономическата конюнктура в страната към датата на злополуката като релевантно за спора обстоятелство, въззивният съд изрично е посочил, че определя размера на обезщетението, съобразявайки се и „със социално-икономическата обстановка в страната към месец ноември 2015г.
Въпрос №5: „Предполагат ли сами по себе си извършените оперативни интервенции на пострадалото лице, болки и страдания или следва по делото да са събрани категорични доказателства в тази насока?”, е зададен абстрактно и на него не би могло да се даде принципен отговор, още по-малко да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Независимо от това в случая въззивният състав е посочил, че при определяне на обезщетението взима предвид търпените болки и страдания от ищеца за трите оперативни интервенции. А. на съда, свързан с липсата на въпроси от пълномощника на ищеца към вещото лице за болките от частичното отстраняване на металните импланти, е относим към необходимостта от доказване на болки и страдания в по-голям обем, от предполагаемите.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно следва да се има предвид, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не сочи съображения за твърдяната от него очевидна неправилност на решението, различни от тези, изложени в касационната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт като касационно основание по чл.281,т.3 ГПК
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №479 от 27.02.2019г., постановено по в.гр.д.№3212/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: